Вениамин Каверин
Двамата капитани (23) (Роман в два тома)

Четвърта глава
Имаше над какво да се замисли човек

Лятото прекарахме в Серебряний Бор, в един старинен, изоставен дом с малки стълбища, дървени, украсени с резба тавани, с коридори, които свършваха внезапно в някоя глуха стена. Всичко в тоя дом скърцаше — вратите по един начин, прозорците — по друг. Една голяма стая беше със заковани врати и прозорци, но и там нещо поскърцваше, шумолеше — и изведнъж започваше някакво размерено треперливо тропане, като че ли чукчето в някакъв будилник не попада върху звънеца. На тавана растяха пърхутки, чуждестранни книги се търкаляха с изпокъсани страници, без корици.

Преди революцията тоя дом принадлежал на някаква циганка-графиня! Циганка-графиня! Това беше загадъчно. Носеха се слухове, че преди смъртта си тя зазидала някъде съкровището си. Ромашка го търсеше през цялото лято. Хилав, с голяма глава, той ходеше из къщата с една пръчка, почукваше с нея и слухтеше. Той чукаше и нощем, докато един ученик от горните класове не го напляска. На тринадесет години той беше твърдо решил да забогатее. Бледите му уши започваха да горят, когато говореше за пари. Той беше роден иманяр — суеверен и алчен.

Гъст персийски люляк растеше около срутените беседки. По зелените пътечки стояха статуи. Те не приличаха на гръцките богове. Боговете са равнодушни, с бели слепи очи. А тия са също като нас хора.

Една статуя беше с мустаци, подобно на Корабльов, друга — обикновено десетгодишно момиче. То стоеше в дълга до петите риза, като се протягаше, търкаше очи с пестници — сякаш току-що станало от сън.

Опитвах се да го извая — нищо не излезе. Добре излязоха само къдравите коси и къдриците на челото като у Катерина Ивановна, момичето с вирнатия нос. Може би добре излезе и носът. Но все пак да се ваят хора не беше тъй лесно, както да се ваят жаби и зайци.

Така хубав беше животът само в началото на лятото, когато току-що бяхме дошли в Серебряний Бор. След туй животът стана по-тежък, почти бяха престанали да ни хранят. Целият детски дом мина към „самоснабдяване“. Ловяхме риба, раци, продавахме люляк на стадиона през дните, когато имаше състезания, а понякога и крадяхме просто каквото ни попаднеше под ръка. Вечерно време палехме огньове в градината и печахме наловеното.

Ето една такава вечер — те всички си приличаха една на друга.

Седим край огъня — уморени, гладни и зли. Всичко е черно от дима — котлето, куката, на която то виси, лицата ни, ръцете. Като индийците, готови да изядат капитан Кук, ние мълчим и гледаме огъня. Главните изведнъж пламват и се разпръскват, тъмночервен дим се вие над огъня като въртяща се шапка.

Ние — т.е. нашата „комуна“. Целият детски дом се дели на „комуни“, тъй като е трудно всеки поотделно да си осигури „снабдяването“. Всяка „комуна“ си има свой представител, свой огън и свои запасни фондове, т.е. онова, което поради някаква причина не е изядено днес и е останало за утре.

Наш председател е Стьопка Иванов, петнадесетгодишно момче, със загладена муцуна, лаком и подъл, от когото всички се страхуват…

— Хайде да играем на свинка — казва Стьопа.

Всички мълчат. Никому не се играе на свинка. Стьопа е сит, затова му се играе.

— Добре, Стьопа. Само че е тъмно — казва Ромашка.

— Знаеш ли къде е тъмно? Ставай!

Нашият председател обича най-много да играе на свинка. Всички знаят, ко̀някът му е мошенически. Но всички освен мене и Валка му се подмазват, особено Ромашка. Ромашка дори нарочно го оставя да спечели играта, за да не го обижда Стьопка.

Недейте мисли, че ние печем на нашия огън някакъв изискан дивеч. В котлето, взето с бой от кухнята, се вари супа. Това е същинска супа като в приказката, която през зимата ни беше чела Серафима Ивановна, с тая разлика може би, че там супата беше сварена от миша опашка, а ние туряхме в супата всичко, каквото ни попаднеше под ръка — понякога дори жабешки кълки.

Но ето че вратата на нашия дом се отваря и на верандата излиза един нисък шишко с широкопола шапка.

— Чичо Петя, при нас!

— Тука, тука, чичо Петя!

Това е Пьотър Андреевич Лопухов, нашият готвач. Като залита — разбира се, не от вода — и тананика под носа си откъси от оперни арии, той обхожда „комуните“. Опитва супата от всяко котле, плюе и казва с отвращение:

— А! Отрова!

Той е меломан, т.е. любител на музика и пеене. Той знае всички опери наизуст. Няма по-голяма наслада за него от тая да изобрази някоя сцена от „Евгений Онегин“ или от „Пикова дама“, а за нас няма по-голяма наслада от тая да го послушаме и да му изразим възхищението си.

— Чудесно! Не по-зле от Шаляпин! Чичо Петя, защо не станеш артист?

— Боя се.

— От какво, чичо Петя?

— Ще затъна.

Ето той се спира край нашия огън, опитва, плюе и започва дълъг разговор как са яли хората някога в миналото, много, много отдавна, преди сто или дори двеста години. Той е не само меломан, но още и историк, познавач на старинните ястия, заешките сосове и еленовите пържоли.

— Кралски омлет — загадъчно шепне той. — Вземи жълтъците от осемнайсет яйца, смеси ги с бисквити, прибави горчиви бадеми, каймак, захар и пържи в масло. Яли ли сте?

Отговаряме в хор:

— Не сме яли!

Но самият готвач от всички ястия предпочита най-много едно, което се казва „ракия“. Той е едничкият ни ръководител през лятото на 1921 година. Серафима Петровна беше изгубила ума и дума, никой не й обръща никакво внимание. Из дома се лутат още няколко прислужнички, те са на нож с готвача — кой знае защо, на тях не им е приятно, дето той ни раздава полагаемите се продукти в сух вид. С една дума, ако не беше готвачът, ние всички щяхме да се разбягаме.

И тъй, той стои край нашия огън и разказва как се ядяло едно време. Понякога той прекъсва разказа си с бележки от медицински характер.

— Щуката не за всички е полезна. От нея става тежко на стомаха.

Или:

— Шаранът разредява кръвта. Хубава риба.

Но ето той снема нашето котле от огъня и души па̀рата. Случва се, че като подуши па̀рата, той не казва „отрова“, а „гроб“ и излива супата в храстите. Какво ли ще каже тоя път?

Помирисва, вдига очи към небето, мълчи…

— Отрова!

Седем глави се навеждат над котлето, седем лъжици бъркат поред за супа. Ядем!

Не може да се каже, че се бяхме поправили до есента от такава храна. Освен Стьопа Иванов, който като щраус може да смели всичко, ние слабеехме и се чувствувахме много зле.

И все пак това беше хубаво лято. Аз съм го запомнил и съвсем не затуй че ни хранеха лошо. Това не ми беше първица — по онова време не бях ял още нищо хубаво. Не, запомних това лято по друга причина. За пръв път тогава аз почувствувах уважение към себе си.

Това се случи в края на август, малко преди връщането ни в града, и тъкмо край огъня, когато си готвехме вечерята. Стьопа току изведнъж обяви нов ред за получаване на храната. Дотогава ние ядяхме поред — една лъжица след друга. Стьопа почваше като председател, подир него Ромашка и т.н. А сега ще гребем всички наведнъж, докато супата не е изстинала, и кой колкото може.

Новият ред никому не хареса. И как ще хареса! С такъв председател това беше сигурна смърт. Той можеше на три пъти да изсърба цялото котле.

— Няма да я бъде тая! — решително заяви Валка.

Ние одобрително зашумяхме. Стьопа се изправи бавно, изчисти коленете си и удари Валка по лицето. Той го удари страшно, кръв изведнъж шурна по цялото лице и навярно му беше попаднала в очите, защото Валка замаха ръце като сляп.

— Е — каза лениво Стьопа, — има ли и друг мераклия?

Аз бях най-мъничкият в комуната и той, разбира се, можеше да ме повали с едната си ръка, но все пак аз ударих Стьопа. И изведнъж Стьопа се залюля и седна. Не знам къде го бях улучил, но той седеше на земята, като мигаше някак си замислено. Наистина той бързо се опомни, хвърли се върху ми, но сега вече децата не го оставиха. Стьопа беше набит като куче. Докато той лежеше зад огъня и виеше, ние избрахме на бърза ръка друг председател — мене. Стьопа, разбира се, не гласува, но, все едно, той щеше да остане в малцинство, защото аз бях избран единодушно.

Като изпреварвам малко, мога да кажа, че аз не бях лош председател. Когато гладът свърши и ние влязохме през зимата в пионерската организация, нашата комуна стана най-доброто звено в училището. Първото боево звено „Чапаев“.

Колкото и странно да е, но тоя побой беше моето първо обществено дело. Чувах как децата говореха за мене: „Слаб, ама смел.“ Аз — смел! Изобщо какво съм аз? Имаше над какво да се замисли човек.