Вениамин Каверин
Двамата капитани (15) (Роман в два тома)

Четиринадесета глава
Бягство. Аз не спя, а се преструвам на заспал

Откъде ли Петка беше измислил, че сега по всички железници можело да се пътува безплатно? Навярно слухът за безплатни трамваи беше достигнал до него в такъв преувеличен вид!

— За възрастните е нужен командировъчен лист — твърдо каза той. — А за нас — нищо.

Петка вече не мълчеше. Той ме придумваше, дразнеше, укоряваше ме в страхливост и ми се надсмиваше презрително. Каквото и да станеше по белия свят, всичко го убеждаваше, че без да губим ни минута, трябва да се разкараме в Туркестан. Сковородников се беше обявил за болшевик и заръчал на леля Даша да махне иконите. Петка тутакси обясни това събитие в своя полза, като доказваше, че сега, все едно, за никого в двора нямало да има живот.

— Жените ще го изядат с парцалите — каза той мрачно. — Аз вече не гарантирам за него.

Военнореволюционният комитет беше заповядал да се разбият складовете със спиртни напитки и да се излеят бъчвите в реката. Излезе, че и това помага на нашия план.

— Рибата ще измре — равнодушно, като възрастен каза Петка — и, все едно, ще почнат сами да си варят ракия. Не, трябва да се върви.

Не зная дали щеше да ме придума в края на краищата или не, ако леля Даша и Сковородников не бяха решили на своя семеен съвет да ни дадат, мене и Саня, в приюта. Леля Даша беше майстор на всичко — бродираше рубашки, правеше абажури. Но кому бяха нужни сега нейните абажури? Възможно е, като се омъжи за Сковородников, да се е надявала, че ще си подобри домакинството. Но увлякъл се в политическа дейност, старецът беше зарязал своето универсално лепило и просто нямаше с какво да се живее.

Със сълзи на очи тя ни заяви, че ще идва при нас в приюта всеки ден, че ще ни даде само за през зимата, а лятото непременно ще се върнем. В приюта щели да ни хранят, учат, обличат. Щели да ни дадат, нови ботуши, две рубашки, палто с шапка, чорапи и калсони^[1]. Помня, че я попитах:

— Ами какво е това калсони?

Ние познавахме децата от приюта. Това бяха бледни момчета в сиви куртки, с измачкани сиви панталони. Те добре биеха птици с ластици, а след това ги печаха в приютската градина и ги ядяха. Ето как ги хранеха значи в приюта! Изобщо ние ги смятахме за „арестанти“, биехме се с тях. А сега и сам аз ли трябваше да стана „арестант“?

Още същия ден отидох при Петка и казах, че съм съгласен. Пари имахме малко — само десет рубли. Продадохме на вехтошарския пазар мамините обувки — още десет. Всичко — двадесет. С голяма предпазливост изнесохме от къщи одеялото. Със същата предпазливост го върнахме назад: никой не го взе, макар че искахме за него много евтино — струва ми се, четири и половина рубли. Тъкмо тия четири рубли и половина, които бяхме изяли, докато се лутахме из пазара с одеялото. Всичко — петнадесет рубли и половина.

Петка искаше да продаде книгите си, но тях за щастие никой не купи. Казвам — за щастие, защото тия книжки и сега стоят в моята библиотека на най-почетно място. Впрочем една — чини ми се, „Юрий Милославски“ — успяхме да продадем. Всичко шестнадесет рубли.

Смятахме, че тия пари ще ни стигнат, докато намерим чичото, а след туй ще почне чудесният живот на локомотива. Помня, че много ни вълнуваше и предизвика много спорове въпросът за въоръжението. Петка имаше един фински нож, който той наричаше кинжал. Ние ушихме за него калъф от един стар ботуш. Но да заминаваме на път само с хладно оръжие беше някак си неинтересно. Къде ли да намерим револвер?

По едно време се надявахме, че военнореволюционният комитет ще ни даде по един наган. След това решихме, че може би няма да ни даде, и отидохме на вехтошарския пазар — дали няма да ни продаде оръжието си някой дезертьор?

След дълги търсения намерихме, каквото ни беше нужно.

Това беше един голям револвер с пет цеви, с красива дървена дръжка — подчертавам именно с пет цеви. Той се пълнеше и в петте си цеви и след всеки изстрел трябваше да се завъртяват цевите с ръка. Без съмнение това е бил един от първите револвери на земята. След това видях такива в музея. Но той ни много хареса. Ех че хубаво се гърми с такъв! Продаваше го не дезертьор, а една стара генералша — това също ни вдъхваше уважение. С една дума, от шестнадесетте рубли едва ли щяха да останат повече от три и половина, ако, докато отидем за парите, генералшата не беше изчезнала заедно със своя пистолет-револвер.

Сега аз виждам, че все пак сме имали късмет. Ако бяхме купили това оръжие и го бяхме опитали (а ние бяхме приготвили вече и барута), вместо по маршрута Енск — Москва — Ташкент щяхме да пътуваме по маршрута нашия двор — Спаското гробище.

И тъй — беше решено да се задоволим с хладното оръжие.

Всичко останало беше в пълен ред: обувките здрави, палтата също (палтото на Петка беше дори с кожена яка), панталони по два чифта.

Бях много мрачен тоя ден и леля Даша на няколко пъти се залавяше да ме утешава. Бедната леля Даша! Да знаеше, че ние бяхме отложили своето заминаване само защото разчитахме на нейните курабии! Утре тя трябваше да отведе мене и Саня в приюта и целия ден ни печеше „за по пътя“ курабии. Тя ги пече цял ден и все сваляше очилата си и се секнеше.

От мене тя взе тържествено обещание — да не крада, да не пуша, да не нагрубявам, да не лентяйствувам, да не пиянствувам, да не псувам, да не се бия — повече заповеди, отколкото в свещеното писание. На сестричката ми, която беше много тъжна, тя подари една прекрасна старинна панделка.

Разбира се, можеше просто да излезем от къщи — и дим да ни няма! Но Петка реши, че така е неинтересно, и изработи доста сложен план, който ме порази със своята тайнственост.

Първо, трябваше да си дадем взаимно „кървава клетва за другарство“. Ето я:

„Който измени на тая честна дума, не ще получи пощада, докато не преброи колко пясък има в морето, колко листа — в гората, колко дъждовни капки падат от небето. Поиска ли да върви напред, пращай го назад; поиска ли да върви наляво, пращай го надясно. Както удрям с шапката си по земята, така гръм да порази оногова, който наруши тая честна дума. Бори се и търси и не падай духом.“

Като произнесем един след друг тая клетва, ние трябва да си стиснем ръцете и едновременно да ударим шапките си в земята. Това беше направено в Катедралната градина в навечерието на заминаването. Аз казах клетвата наизуст. Петка я прочете по една книжка. След това той си убоде пръста с една игла и се подписа на книжката с кръв: „П. С.“, т.е. Пьотр Сковородников. Аз надрасках с мъка „А. Г.“, т.е. Александър Григориев.

Второ, аз трябваше да си легна в десет часа и да се престоря на заспал, макар никой да не се интересуваше спя ли или се преструвам. В три часа през нощта Петка трябваше да ми свирне под прозореца три пъти — условният сигнал, че всичко е наред, пътят е свободен, може да се бяга.

Това беше много по-опасно, отколкото денем, когато наистина всичко беше наред, пътят беше свободен и никой не би забелязал, че сме избягали. През нощта можеха да ни пипнат караулите — градът беше в обсадно положение — по целия бряг през нощта пускаха кучета. Но Петка беше заповядал и аз се подчинявах. И настъпи вечерта — моята последна вечер в родния дом.

Леля Даша седи до масата и кърпи ризата ми. Макар да дават дрехи в приюта, но все пак още една за всеки случай! Пред нея — лампата, на лампата — син абажур, подарък от леля Даша за мамината сватба. Сега той изглежда някак си неловко — сякаш се чувствува зле в нашата опустяла къща. В ъглите е тъмно. Чайникът виси над печката, а на сянката това сякаш не е чайник, а някакъв огромен, обърнат нос. От пролуката под прозореца лъха прохлада, мирише на река. Леля Даша шие и приказва. Тя взема нещо от масата и един светъл кръг почва да трепти на тавана. Часът е десет. Преструвам се на заспал.

— Ти, Саня, да слушаш брат си във всичко — дума леля Даша на сестра ми. — Ти, като момиче, трябва да се крепиш на него. Ние винаги се крепим на мъжете като на сила. Той не ще позволи никому да те обижда.

Сърцето ми се свива от болка, но аз се старая да не мисля за Саня. Ето, пристигаме в М…! Чичото на Петка ни посреща на гарата. Той прилича на Сковородников, но е по-млад и по-весел. Локомотивът стои на далечните линии, един черен човек хвърля в пещта въглища, искри лумват из комина и гаснат. Летим, мяркат се дървета, издигат се и се спущат телеграфни жици. Сега и ние с Петка хвърляме въглища в пещта — горещо е, весело; надзърнеш навън — и вятърът засвири в ушите ти.

— А пък ти, Саня — каза леля Даша на мене и аз виждам как една сълза се търкулна под очилата й и падна върху ризата ми, — пази сестра си. Вие ще бъдете в различни отделения, но аз ще помоля да ти разрешават всеки ден да се виждаш с нея.

— Добре, лельо Дашо.

— Господи, боже мой! Да беше жива Аксиня…

Тя поправя лампата, вдява конец, въздъхва и отново се залавя за работа.

Десет и половина. Аз не спя, преструвам се на заспал. Виждам дървета в бели цветове, а в сянката, над цветовете — килими — сини, зелени, гълъбови. Ние сме в Туркестан. Портокали растат по улиците. Ние ги късаме, отначало полекичка, след туй по-смело. Повече няма къде да ги туряме и Петка изважда от раницата запасните панталони, завързва крачолите на панталоните и ги пълни с портокали. Ето един старец с брада ни води в мъничка бяла къща. На стената виси оръжие — ками, револвери с по пет цеви, криви ятагани в сребро. „Якши?“ — казва той и ни предлага да си изберем по една кама, револвер и ятаган.

— Ще ви научат и да четете, и да пишете — чувам аз през сън и си мисля: отде накъде е тук леля Даша? — Може би ще излезе човек от тебе. Може би и на нас ще кажеш: „Сполай ви!“

Не спя, преструвам се на заспал. Единадесет и половина, дванадесет. Леля Даша става. За последен път, за най-последен път виждам над лампата доброто и лице, осветено отдолу. Тя поставя длан над стъклото, духа — и тъмнина! Тя ни кръсти в тъмнината и ляга: днес тя нощува у нас.

Добре е да се преструваш, когато не ти се спи! С мъка отварям очи. Колко ли е часът? Още е далеч до три. Пиянска песен се носи от реката. Вълните налитат на брега. А сигнала го няма и няма, само будилникът трака, а леля Даша въздиша и се обръща от една на друга страна.

Сядам, за да не заспя, и слагам глава на коленете. Преструвам се на заспал. Чувам свирене и не мога да се събудя.

След туй Петка ми казваше, че пресипнал като циганин от свирене. Но той свири през всичкото време, докато аз си обух ботушите, облякох палтото и слагах курабиите в торбата. Много сърдит, той ми заръча, кой знае защо, да вдигна яката на палтото си и ние хукнахме.

Всичко мина благополучно, никой не ни закачи — ни кучетата, ни хората. Наистина за всеки случай ние избиколихме цели три километра по градския ров. По пътя аз се опитвах да узная от Петка уверен ли е, че сега по всички железници пътуват безплатно. Той отговаряше, че е уверен — в най-лошия случай ще пътуваме под скамейките. Две нощи — и ето ни в Москва. Бързият влак тръгвал в пет и четиридесет.

Никакъв влак в пет и четиридесет нямаше, когато, като издебнахме караулите, се прехвърлихме през оградата на половин километър от гарата. Едва блещукаха мокрите черни релси, едва горяха по стрелките жълтите фенери. Какво да се прави? Да чакаме до сутринта на гарата? Не бива: могат да ни подберат караулите. Да се върнем вкъщи?

В тая минута един брадат железничар, целият омазнен, изскочи изпод товарния влак и тръгна към нас по траверсите.

— Чичко — каза му смело Петка, — как се отива оттук за Москва — надясно или наляво?

Железничарят погледна него, след туй мене. Аз цял изстинах: „Ей сега ще ни изпрати в комендантството.“

— До Москва, момчета, има петстотин километра.

— Ти само ни кажи, чичко, надясно или наляво.

Железничарят се засмя:

— Наляво!

— Благодарим, чичко. Санка, хайде наляво!