Вениамин Каверин
Двамата капитани (147) (Роман в два тома)

Втора глава
Най-невероятното

„Как ми се иска да бъдем заедно сега“ — четях и препрочитах тия думи и те ми се сториха толкова студени и празни, сякаш в празна и студена стая говорех с двойник. Катя ми трябваше, а не този дневник — живата, умна, мила Катя, която вярваше в мене и ме обичаше. Някога, потресен от това, че тя се отвърна от мене на погребението на Мария Василиевна, мечтаех, че ще ида при нея като Стършела и ще хвърля в краката й доказателства за своята правота. След туй направих така, че целият свят узна за нейния баща и той стана национален герой. Но за Катя той си остана само баща — кой друг, ако не тя самата, трябваше първа да узнае, че го намерих? Не беше ли тя, която ми казваше, че всичко ще бъде прекрасно, ако приказките, в които ние вярваме, се сбъдват на земята? Сред грижите, работата и тревогите на войната го намерих. Не като момче, потресено от мъглявото видение на Арктика, което е озарило неговия ням, полусъзнателен свят, не като юноша, който с младежка упоритост се стреми и настоява на своето — не, а като зрял, врял и кипял човек стоях пред откритието, което трябваше да влезе в историята на руската наука. Бях горд и щастлив. Но какво можех да сторя с моето сърце, което се свиваше от горчивата мъка, че всичко можеше да бъде по-иначе!

Едва в края на януари се върнах в полка. На следния ден ме извика командуващият Северната флота.

… Никога няма да забравя това утро — и съвсем не за това, че със своите бледни и същевременно смели багри то ми се видя като първо утро на земята. За Крайния север това е характерно чувство. Но също като пред очакване на някакво чудо се свиваше сърцето ми, когато, след като попуших и побъбрих малко с командира на катера, се качих и застанах на палубата сред тежката разкъсана мъгла. Тя ту изпълняше цялата палуба, ту се дигаше и между нейните чудновати кълба се показваше пълноликата луна със снопове вертикални лъчи нагоре и надолу. След туй луната се проясни, сякаш беше победила всичко наоколо, но изглеждаше някак побледняла, обезсилена на фона на събуждащото се утринно, розово небе… След няколко минути тя се мярна за последен път сред разсейващата се изтъняла мъгла и синьото, розово, снежно утро засия над Колския залив.

Навлязохме в залива и също такова като това утро бяло, розово, снежно градче се откри пред мене.

То се виждаше цяло, сякаш нарочно поставено на сив висок склон от красиво проблясващ гранит. Белите къщички с вратички и стълбички сякаш бяха разположени една над друга, а долу, при залива, стояха големите каменни къщи, построени във форма на полукръг. След това узнах, че те така се и наричаха — пергелните, сякаш един голям пергел беше начертал този голям полукръг над Екатеринския залив.

Изкачих се на високата стълба под арката, която беше направена между тия къщи, и видях залива от единия до другия край, и непонятно вълнение, което през цялото утро ту ме обхващаше, ту стихваше, отново ме завладя с неизразима сила. Заливът беше тъмнозелен, непроницаем, само побляскващ някак от светлината на небето. Нещо твърде далечно, южно, напомнящо планинските, кавказките езера, имаше в тая затворена картина между бреговете, но на отвъдната страна се издигаха сопките, целите в сняг, и на техния ослепителен фон се откриваха тук-там тънки черни контури на някакви ниски дръвчета.

Не вярвам в предчувствия, но тази дума ми мина през ума, когато, поразен от красотата на Полярно и Екатерининския залив, стоях пред едно от разположените в полукръг здания. Ето това беше моята родина, която досега бях виждал само насън и бях търсил напразно дълги години — такъв се яви пред мен този град. И радостно възбуден, почнах да си мисля, че тук трябва да ми се случи непременно нещо твърде хубаво и даже може би най-хубавото през живота ми.

В щаба нямаше още никой. Бях дошъл преди почване на занятията. Нощният дежурен ми каза, че доколкото му е известно, трябвало да се явя към десет часа, а сега беше седем и половина.

Не знам защо, но с облекчение, доволен, че е още седем и половина, излязох и отново почнах да гледам залива от арката на разположеното в полукръг здание.

Всичко се бе изменило, докато бях в щаба: заливът беше станал сега сив, строг между сивите брегове и в дълбочината на перспективата бавно се движеше към залива на Полярно някакво мъничко параходче. Дощя ми се да погледам как то ще се доближи и минах на друга стълба, която завиваше под ъгъл и извеждаше на една широка площадка.

Това беше един от двата пътнишки параходи, които се движеха между Мурманск и Полярно. Хората от патрула, които проверяваха документите, се наредиха при мостчето. Между моряците, слезли на брега, имаше няколко души в цивилно облекло и даже три или четири жени с кошници и вързопи.

Няма никакво съмнение, че тази моя привичка беше от ония печални времена, когато, щом бягах от Смешника Кулий, аз дълго се заседявах на пристанището, там, дето се сливаха Песчинка и Тиха. Параходът наближава, въжето полетява от борда, матросът ловко го навива около забития кол и изведнъж се появяват много хора на пристана, тъй че даже се вижда как той се залива с вода — и никой от тези шумни, добре облечени хора нямаше нищо общо с мене. И винаги после, когато гледах радостната суматоха на пристанището, ме обхващаше пак чувството на изоставеност и самота.

Но тоя път вероятно защото това беше друго пристигане, зимно, и защото на брега слизаха съвсем други хора, загрижени военни хора, не изпитах подобно чувство.

Чудно наистина, но както всичко в Полярно, мене ми беше приятен и този старичък параход, и нетърпеливата редица, която изпълняше мостчето, и отделните фигури, които се движеха край брега на път към къщичката, където трябваше да заверят своите командировки. Всичко туй сякаш беше свързано с моето най-хубаво очакване в живота ми, но как и защо — това не можех да си обясня.

Беше още рано да се върна в щаба и тръгнах да търся доктора, но не в болницата, а в градската му квартира.

Разбира се, той живееше в една от белите къщички, разположени на линии, една над друга. От морето те ми се видяха много по-изящни и по-стройни. Ето я първата линия, а на мене ми трябва петата линия, номер седми.

Вървях и мислех като ненците за всичко, което виждах. Англичани в смешни зимни шапки, подобни на нашите файтонджийски, и с наметала от защитен цвят бяха ме изпреварили и помислих за това, че по тия наметала се вижда колко зле си представят те нашата зима. Момченце в бяла пухкава шуба, сериозно и пълничко, вървеше с лопата през рамо, мустакат моряк го вдигна, поноси го малко и помислих, че тук, в Полярно, навярно има малко деца.

По нищо не се отличаваше тая къща на петата линия, номер седми, от всяка друга от лявата и дясната страна, само че по стълбичката й беше се образувала истинска пързалка, та стъпалата почти не се виждаха. Засилих се и се изкачих бързо горе. Някакви моряци излязоха в тая минута, сблъсках се с тях и единият, като се хлъзгаше предпазливо по пързалката, каза, че „неспособността да се ориентираш в обстановката на полярните нощи показва, че организмът страда от липса на витамини“. Това бяха лекари. Нямаше съмнение, че Иван Иванич живееше в тая къща.

Като влязох в антрето, блъснах една врата, след това друга. И двете стаи бяха празни, миришеше на тютюн, леглата не бяха постлани и вещите бяха разхвърляни по мъжки, но и в двете имаше нещо гостоприемно, сякаш хазаите бяха оставили нарочно вратите незаключени.

— Има ли някой тук?

Излишно беше да се пита. Излязох на улицата.

Една жена с приповдигната пола, която стоеше на другата страна на улицата, си търкаше босите крака със сняг — попитах я тук ли е номер седми.

— А вие кого търсите?

— Доктор Павлов.

— Навярно още спи — каза жената. — Вие обиколете, ето там е неговият прозорец. И почукайте по-силно.

По-лесно беше да се почука на вратата на доктора, но, не знам защо, послушах жената и се приближих до прозореца. Къщата беше разположена на надолнище и този прозорец от задната страна се намираше доста ниско. Беше заскрежен, но когато почуках и почнах да надничам с ръка на челото си, забелязах някаква женска фигура. Стори ми се, че жената беше се надвесила над кошница или куфар; тя се изправи, когато почуках, а после дойде до прозореца. Също както мен, и тя си сложи ръката на челото и през заскреженото мътно стъкло видях лице, сякаш също заскрежено.

Жената нищо не направи, само си мръдна устните. Тя почти не се виждаше зад снежното, матово, мътно стъкло. Но аз я познах. Катя.