Вениамин Каверин
Двамата капитани (141) (Роман в два тома)

Четвърта глава
Докторът е на служба в Полярно

… Цяла нощ сънувах, че съм отново ранен, че доктор Иван Иванович се навежда над мене, че аз искам да му кажа „Абрам, вьюга, пьют“ — и не мога, онемявам. Този сън неведнъж ме е мъчил, но за пръв път сънувах с такова реално, отдавна забравено чувство на немота.

И ето, събуждайки се преди излитането, в унес, когато сякаш всичко чувствуваш и разбираш, но се мъчиш нищо да не чувствуваш и нищо да не разбираш, почнах да мисля за доктора и си спомних разказа на Ромашов как докторът бил на фронта при сина си. Не знаех как да си обясня това, но стори ми се, че в тоя спомен има нещо, което отдавна ме тревожеше. Почнах да си припомням една по една думите му и разбрах каква е работата: Ромашов беше казал, че докторът е на служба в Полярно.

Тогава, в ешелона, помислих, че той лъже. Не можех да си представя, че докторът се е разделил с града, в който даже елените се обръщаха, когато той минаваше; с къщата на улицата, която носеше неговото име! С ненците, които го наричаха „гонител на червеите“ и идваха да се съветват с него за значението на примуса в домакинството! Ромашов грешеше навярно — не в Полярно, а в Заполярие.

Но в това утро в Н., сам не знам защо, изведнъж помислих: „Ами ако не грешеше?“

Всъщност щеше ли да може докторът да дойде от Заполярие, което се намираше през девет земи в десета, в Ленинград през лятото на 1941 година? Ами ако той действително служи в Полярно и ако вече три месеца живеем един до друг с моя мил, стар, скъп другар?…

Дежурният влезе и каза тихо:

— Дигаме се, другари.

Замига, като видя, че с една ръка бързо навлякох панталоните, а с другата свалих куртката от гърба на стола.

Чудесно беше, че докторът си беше спомнил за мене в тоя именно ден и час — той ме уверяваше в това най-сериозно. Вечерта бил прочел заповедта за моето награждаване и най-напред и през ум не му минало, че това съм аз, защото „малко ли Григориевци има на света“. Но на другия ден сутринта, още в леглото, си казал, че това навярно съм аз, и също тъй, както и аз, се спуснал към телефона.

— Иван Иванич, скъпи — казах, когато един хрипкав, съвсем неприличащ на гласа на Иван Иванич стигна до мене, сякаш с труд пробиващ воя на есенния вятър, бушуващ в това утро на Колския залив. — Говори Саня Григориев. Познахте ли ме — Саня!

Не можах да разбера позна ли ме докторът или не, защото хрипкавият глас премина в съвсем мелодично свистене. Аз закрещях бясно и телефонистката, като оцени моите усилия, съобщи ми, че „докладва военният лекар втори ранг Павлов“.

— Какво докладва? Кажете му, че говори Саня!

— Сега — каза телефонистката. — Той пита ще летите ли днес.

Аз се зачудих.

— Какъв полет? Кажете му, че е Саня.

— Казах му, че е Саня — сърдито възрази телефонистката. — Ще бъдете ли тази вечер в Н. и къде може да ви намери?

— Ще бъда! — закрещях аз. — Нека ме потърси в офицерския клуб. Разбрано ли е?

Телефонистката нищо не каза, после като че стана нещо в слушалката и вече сякаш не тя, а някой друг измърмори:

— Ще дойде.

Исках да помоля доктора да се отбие и в политуправлението, да разбере няма ли за мене писма — бяха минали десетина дни как нямах писма, а бях оставил на Корабльов и Валя адреса до политуправлението в Полярно. Но повече нищо не се чуваше.

Разбира се, беше дяволски приятно да узнаеш, че докторът е в Полярно и че днес ще го видя, ако не се разиграе силна буря в морето. Но все пак за мене си остана загадка защо, като дойдох в клуба, пих най-напред бяло вино, после червено, и след туй отново бяло и т.н. Разбира се, всичко беше наред, толкова повече че командуващият Въздушните военни сили вечеряше в съседната стая с някакъв военен кореспондент. Но познати момичета от време на време, между фокстрота, сядаха на моята масичка и се смееха много, когато им обяснявах, че ако умеех да танцувам, щях да имам съвършено друг, блестящ живот и че всички мои неуспехи са произлезли от неумението ми да танцувам.

Всъщност в това нямаше нищо смешно и моят щурман например, който замислено седеше срещу мене и смучеше лулата си, каза, че аз съм съвършено прав. Но момичетата, не знам защо, се смееха.

Ето в какво прекрасно, макар и малко тъжно настроение седях в офицерския клуб, когато на входа се появи и зашари с поглед между масите един висок, възрастен моряк със сребърни нашивки — според мен, това беше доктор Иван Иванич.

Възможно е да съм си помислил за това колко се е прегърбил и колко е остарял и как е побеляла брадата му! Но всичко туй, разбира се, беше само мираж, а всъщност предишният загадъчен доктор на моето детство идеше насреща ми, вдигнал очилата на челото, и сякаш се канеше да ми хване езика или да погледне в ухото.

— Докторе, искам да ви поканя при един болен — казах сериозно. — Много интересен случай! Тоя човек може да произнася само шест думи — кура, седло, ящик, вьюга, пьют и Абрам.

— Саня!

Ние се прегърнахме, погледнахме се и отново се прегърнахме.

— Скъпи ми, Иван Иванич, аз съм наистина малко пиян — казах, като забелязах, че сянка на огорчение премина по неговото добро, смешно лице. — Ние дяволски замръзнахме на аеродрума, а ето… Запознайте се, майор Озолин.

— Отдавна ли си тук, Саня? — каза докторът, когато щурманът избъбри нещо и си отиде, за да не пречи на срещата ни. — Защо така дълго ние не можахме да се срещнем, Саня?

— Три месеца. Разбира се, виновен съм…

— Нима ти не знаеше, че съм в Полярно? Та нали оставих адреса си на Катерина Ивановна!

— Кому?

Навярно лицето ми е трепнало, защото той си поправи очилата и се взря в мене с тревога.

— На твоята жена, Саня — внимателно каза той. — Надявам се, че тя е здрава? Бях при нея в Ленинград.

— Кога?

— Миналата година, през август месец. Къде е тя, къде е? — питаше той, като приближи съвсем близко до мене стола си и като мигаше тревожно.

— Не знам. Да ви налея ли?

И взех бутилката, без да дочакам отговора.

— Стига, Саня — меко каза докторът и остави настрана най-напред своята чаша, след това моята. — Разкажи ми всичко. Ти помниш ли Володя? Той е убит — изведнъж каза той, сякаш за да докаже, че сега мога да му разкажа за всичко. И очите му под очилата заблестяха от сълзи.

С отпуснати глави седяхме в светлия, шумен офицерски клуб. Оркестърът свиреше фокстроти и валсове и медните инструменти твърде гръмливо отекваха в малките дървени зали.

Младите летци се смееха и високо разговаряха в коридора, който отделяше клуба от ресторанта. Може би ето този, който е на двадесет години, с такива широки плещи, с такива силни, сключени вежди, още тази нощ в мъглата над студеното безкрайно море ще види смъртта, която като стопанка ще влезе в кабината на неговия самолет… Сякаш нещо огромно, каменно, неудобно беше внесено в дома, където ние живеехме прекрасно, и сега, за да разговаряме, да танцуваме и да се смеем, без да мислим за това каменно и неудобно, трябваше да умрем, както бе умрял Володя.

Някога той пишеше стихове и четири куплета за това как „евенчето Чолкар си идва у дома от училище“ и досега ги знаех наизуст. Той се гордееше с туй, че в Заполярие бе дошъл МХАТ, и посрещна артистите с цветя. Беше щастие за доктора, че има такъв син, и ето старецът седи пред мен с наведена глава и се старае да сдържа сълзите.

— Но къде е Катя, какво става с нея?

Разказах му как сме се загубили.

— Господи, та всъщност ти си се загубил, а не тя! — каза докторът учудено. — Ти воюва на три морета, беше ранен, лежа в болница, а не тя. Тя е жива и здрава! — тържествено заяви той. — И те търси ден и нощ. И ще те намери — знам какво е жената, когато люби. Сега вече налей. Ще пием за нейно здраве…

Вече беше казано най-главното, вече беше минала горчивата минута на съзнанието, че животът продължава, макар че не бях намерил жена си и не знаех жива ли е, а докторът бе загубил сина си, но ние все не можехме да се откопчим от тази минута. Доста много беше преживяно през последните години — така много, че предишните мостчета между нас сега ни се видяха нестабилни и далечни. Но ние имахме един общ, могъщ интерес и щом отстъпи видението на скръбта, той се втурна в нашата беседа.

Разбира се, това беше Север. Като два стари опитни лекари при леглото на болен ние почнахме да говорим за това как да защитим Севера, как да го запазим, как да постъпим, за да стане той най-доброто, най-веселото и гостоприемно място на света. Разказах на доктора за другарите от моя полк, за младежта, която превъзходно се бие и при това съвсем малко мисли за бъдещето на Север и още по-малко за неговото минало.

— Да, нямат време и не мислят — каза докторът. — Може пък и да е правилно това, че не мислят — добави той, като помълча.

Но вместо да докаже, че това е правилно, той почна да разказва „за тия, които мислят“, т.е. за кореняците северяни.

Той разказа за братята на Ана Степановна, които служеха на транспортните параходи, а сега на морските ловци се сражават така, като че ли цял живот са били военни моряци.

— Не, нищо не пропада напразно — заключи той. — А какво е Северът — ако не нашата фасада, както пише Менделеев; за мен никога не е било така очевидно това, както сега, през време на войната!

Трябваше вече да тръгваме. Бяхме останали сами в ресторанта. Докторът нямаше място за спане, следователно, за да му се осигури легло, трябваше по-рано да се върнем в полка.

Изобщо краят на тази вечер настъпи, в това нямаше никакво съмнение. Но, боже мой, как не ми се искаше да се помиря с туй, че тая вечер се свърши, тъй като не бяхме си казали и десета част от онова, което искахме непременно да си кажем! Нямаше какво да се прави! Слязохме долу, облякохме шинелите си и топлият, светлият, малко пияният свят остана зад гърба ни, а пред нас се откриваше черният като вакса Н., по който се разхождаше злият, невнимателен, невесел северен вятър.