Вениамин Каверин
Двамата капитани (134) (Роман в два тома)

Седемнадесета глава
Другарите, които не бяха у дома си

Ако вземем един план на Москва и на него начертаем пътя, който изминах в ония няколко часа, с които разполагах между самолета и влака, може да се помисли, че нарочно съм направил почти всичко, за да не се срещна с ония, които отдавна и страстно желаех да видя. Казах „страстно“ и това беше именно така, макар че някои исках да видя по едни причини, а други — по съвършено други. И едните, и другите бяха в Москва. Може би ако отново се погледне на плана, ще се види, че техният път е бил през тоя ден наред с моя. Или съм го пресякъл с две минути по-късно, или съм завил на някой ъгъл, за да мина на отсрещния тротоар на някоя съседна улица. Така или иначе не ми провървя и само по едно изключение аз не срещнах нито едните, нито другите.

Направо от аеродрума се запътих към площада „Садово-Триумфални“, за да ида на Воротниковската уличка при Корабльов, носех само мъничко куфарче — това ми беше всичкият багаж.

Съвсем се беше изкривила старата дървена постройка, която се губеше сред високите надстроени къщи, и приличаше на дача със своите дървени капчици и веранда. Вече не само Иван Павлич заемаше, както по-преди, половината от долния етаж и макар на пръв поглед Москва да ми се видя съвсем пуста, обаче в тая малка къща почти на всеки прозорец стърчеше глава. Жените плетяха на вратите и щом се появих, изведнъж не по-малко от две десетки очи ме посрещнаха с любопитство, също като че ли това беше в Енск, в нашия двор.

— Кого търсите?

— Корабльов.

— А, Иван Павлич? По коридора втората врата вляво.

— Това знам — като се изкачвах, казах аз. — А той у дома ли си е?

— Почукайте, като че ли е у дома.

За последен път бях виждал Иван Павлич преди войната. Без да предупредим старика, ние с Катя изведнъж се изтърсихме при него с торта и френско вино. Той се бръсна дълго и разговаряше с нас от съседната стая, а ние разглеждахме старите училищни снимки.

Най-после Иван Павлич излезе с нов костюм, с колосана яка, със завити по младежки мустаци. И сега в тъмния коридор аз го виждах именно такъв, както в онази прекрасна паметна вечер. Сега той ще излезе и изведнъж ще ме познае.

„Саня, ти ли си?“

Но два-три пъти почуках на познатата тапицирана с кече врата. Пълна тишина. Иван Павлич не беше у дома си.

„Скъпи Иван Павлич! — аз му пишех, като се отстраних малко, защото жените ме гледаха, а мене не ми се щеше да забележат как се вълнувам. — Не знам ще мога ли отново да намина към вас. Днес заминавам за Ярославъл, където още през януари била евакуирана Катя. Може би оттам ще замина и по-далеч — ще пътувам дотогава, докато я намеря. Не мога в тази бележка да ви обясня какво се случи с мене и как се загубихме с нея. Ако вие или Валя, когото впрочем надявам се да видя днес, сте чули нещо за нея, моля ви, пишете ми веднага на адрес: Северна флота, Полярно, политуправлението, до контраадмирал Р., за мен. Скъпи Иван Павлич, може би известието за моята смърт е стигнало и до вас, но сега ви пиша именно аз, вашият Саня.“

Десет ръце се протегнаха едновременно, за да вземат това писмо…

Отидох до двореца на Съветите с метрото, което, струва ми се, беше станало още по-красиво и солидно. На Гоголевския булевард старци, подпиращи се на своите старчески дебели бастуни, седяха така спокойно, като че ли войната се беше отдавна свършила. Децата играеха и в тази минута аз, заетият със своите грижи и вълнения, за пръв път почувствувах, че това е именно Москва, Москва!

Медна плочка висеше на вратата на Валя: „Професор Валентин Николаевич Жуков“. Я гледай, я! Професор! Позвъних, почуках, след това блъснах с крак вратата…

Нямаше нищо чудно в туй, че през лятото на 1942 година, когато почти всички московци живееха там, дето работеха, пък и при това денем в работно време, не заварих професор Жуков вкъщи. Но това, че Валка, моят Валка, се шляеше някъде тогава, когато ми беше дяволски потребен, ме ядоса. Аз отново блъснах вратата с крак и тя изведнъж, като жива, отстъпи, отключи се. Тя изхриптя някак жално. Пипнах дръжката и тя се отвори.

Разбира се, квартирата беше празна и слабата надежда, че Валка спи може би, пропадна в тоя миг. Минах през оная същата стая — „нещо като кухня“, която някога беше едновременно и трапезария, и детска стая. Колкото и странно да беше, но там бе прибрано! На масата имаше покривка, рафтовете бяха постлани с бяла хартия, изрязана като дантела на долните краища. Можеше да се помисли, че женска ръка е минала по тези чисто избърсани стени, по прозорците, на които имаше момини сълзи и виолетки. Валка да купува цветя! — трябва да бъдеш велик художник, за да можеш да си представиш такава картина.

Минах в „същинската кухня“. Тесен железен креват беше поставен до стената, при краката беше най-акуратно сгъната една женска рокля. Катя имаше някога също такава синя рокля с бели точки. Каква ли жена живееше в „овдовялата“ квартира на Валя? Кира беше заминала в началото на войната с децата, знаех това още от първите писма на Катя. „Кой ли е успял така да те завърти, мили мой“? И си спомних Катиното писмо, в което тя се присмиваше на Кира, дето бе почнала да ревнува мъжа си, затънал в изучаване мелезите на тъмнокафявите лисици, от някаква си разногледа „Женичка Колпакчи“. Не си е губила напразно времето тази разногледа Женичка Колпакчи!

Така или иначе, но аз не заварих и Валя.

„Скъпи мой, Валичка — писах му аз, — тръгвам за Ярославъл, където се надявам да намеря Катя или пък да науча нещо за нея; дойдох при теб и за голямо съжаление не те намерих вкъщи. Мина вече половин година, откак не знам нищо за Катя. Тя пишеше на Кира, когато беше в Ленинград, може би Кира или ти знаете нещо за нея? Бях ранен, лежах в М-ов, писах ти, но не получих отговор. Много неща се преживяха, но колко по-леко би било, ако ние с Катя можехме не да се срещнем, но поне да научим един за друг, че сме живи и здрави! Пиши ми на адрес: Северна флота, Полярно, политуправлението, до контраадмирал Р., за мен. Това е само вероятен адрес, друг засега нямам. Бъди здрав, скъпи приятелю. Вратата се отвори сама. Сега трябва да я разбиваш — това във всеки случай е по-добре, отколкото да оставяш квартирата отворена. Може би ще успея, преди да тръгна, да се отбия още веднъж.“

Аз сложих това писъмце на масата в същата онази стая, която беше „нещо като кухня“. После нагласих така резето, че като затръшнах вратата, тя прекрасно се затвори сама.

Имах още една важна работа в този район. Близко до Валя живееше човекът, когото непременно трябваше да навестя, без да искам да зная ще се зарадва ли той на госта си.

Отдавна се канех да го посетя!

В болницата, през безсънните нощи, унесен в бълнуване, мислех за тази среща. Той така ми трябваше, че не биваше да се умира, преди да го видя!

Неведнъж си представях тази среща. Ту ми се искаше да се явя пред него, когато е в добро разположение, някъде на театър, когато и през ум не му минава за мене, ту си представях как някъде в някакъв хотел заключвам вратата и го гледам, усмихвайки се. Беше време, когато на разсъмване аз го виждах на съседното легло: седи със свити крака и странен, равнодушен е погледът на плоските му полузатворени очи.