Вениамин Каверин
Двамата капитани (13) (Роман в два тома)

Дванадесета глава
Смешника Кулий в батальона на смъртта

Петка имаше чичо в Москва и целият ни план се основаваше на тоя чичо. Чичото работел по железниците — Петка уверяваше, че работел като машинист, а аз мислех, че като огняр. Във всеки случай по-рано Петка винаги го наричаше огняр. Тоя машинист-огняр преди пет години работел по влаковете, които пътували от Москва за Ташкент. Казвам с такава точност — преди пет години, защото вече пет години от чичото нямало писмо. Но Петка казваше, че това нищо не значело, защото чичото винаги рядко пишел, а работел той по същите влакове, защото последното писмо дошло от Самара. Ние заедно гледахме картата и се оказа действително, че Самара се намира между Москва и Ташкент.

С една дума, трябва само да се издири тоя чичо. Адреса му Петка знаеше — но и да не го знаеше, винаги можеше да се намери човек, като се знае презимето му. А относно презимето у нас нямаше ни най-малко съмнение: Сковородников — същото като на Петка.

Ние си представяхме по следния начин втората част от пътя: чичото трябваше просто да ни откара от Москва до Ташкент на локомотива. Но как да се стигне до Москва?

Петка не ме придумваше. Но той изслушваше с каменно лице моите боязливи възражения. Той не ми отговаряше — на него всичко му беше ясно. А на мене ми беше ясно само едно: ако да не беше Смешника, не бих отишъл никъде. И изведнъж се оказа, че той заминава — той заминава, а пък аз оставам.

Това беше паметен ден. Във военна униформа, с нови, блестящи и скърцащи ботуши, с накривена фуражка, изпод която на равна вълна се подаваха къдриците му, той дойде вкъщи и сложи на масата двеста рубли.

По това време това бяха невиждани пари и майка ми с неволна алчност ги покри с ръце.

Но мене и Петка, и всички момчета от нашия двор ни поразиха не парите — не, а нещо съвсем друго: на ръкава на формената му рубашка беше извезан череп, а под черепа — кръстосани кости. Моят пастрок беше постъпил в батальона на смъртта.

Без съмнение моите читатели не помнят тези батальони. Един човек с барабан се явяваше внезапно на някое събрание, на мястото за разходка, навсякъде, където имаше много хора. Той биеше барабана — всички хора млъкваха. Тогава друг човек, повечето пъти офицер със също такъв череп и кости на ръкава като у моя пастрок, започваше да говори. От името на Временното правителство той призоваваше всички в батальона на смъртта. Но макар да твърдеше, че всеки записан щял да получава по шестнадесет рубли на месец плюс офицерско облекло и пътни пари, никому не се искаше да мре зарад Временното правителство и в батальона на смъртта се записваха главно такива пройдохи като моя втори баща.

Но в деня, когато тържествено-мрачен той дойде вкъщи в нова униформа и донесе двестате рубли, никой не го смяташе за пройдоха. Дори леля Даша, която го мразеше, излезе и неестествено му се поклони.

Вечерта той покани гости и произнесе реч.

— Всички тия вършени от началството процедури — каза той — имат назначението да защитят свободата на революцията от просяците, абсолютното мнозинство от които са евреи. Просяците и болшевиките създават подла авантюра, от която безусловно страдат всичките плодове на съществуващия ред. За нас, защитниците на свободата, тая трагедия се решава много просто. Ние вземаме в ръцете си оръжието и горко на оногова, който зарад удовлетворение на личната си власт посегне на революцията и свободата. Свободата струва скъпо. Евтино няма да я продадем! Такава е в общи черти окръжаващата момента обстановка.

Тая вечер майка ми беше много весела. В бялото кадифено жакетче, което много й приличаше, тя обхождаше гостите с бутилка вино и след всяка чаша доливаше. Приятелят на моя пастрок, един нисък, любезен дебелак, също от батальона на смъртта, стана и почтително предложи наздравица за нея. Той се смееше от сърце, когато моят пастрок говореше, но сега беше станал много сериозен. Като вдигна високо чашата с вино, той се чукна с майка ми и каза „ура“.

Всички извикаха „ура!“ Тя се смути. Малко зачервена застана сред стаята и се поклони ниско, по старомодному.

— Красавица! — каза високо дебелакът.

След това старият Сковородников отговори също с реч. Той беше пиян и поради това говореше с много дълги паузи, през време на които всички мълчаха.

— Всеки трябва да разбира смъртта — каза той сурово. — Толкоз повече че някои напразно мърсят земята и на тях пътят им е само във вашия батальон. Но мене например и с меден кравай не можеш ме примами в него. Защо? Защото за вашата свобода не искам да умирам. Вашата свобода е търговия. И вашият батальон е също търговия. Продавайте бъдещата си смърт за двеста рубли. Моля ви се, ако не умра? Тогава парите обратно ли?

Той каза още нещо за министрите-капиталисти и си седна. Стиснал юмруци, моят пастрок се приближи до него. Празникът щеше да свърши зле. Но дебелакът (който се смя от сърце и над тая реч) скочи и се хвърли между тях. Докато той успокояваше моя пастрок, Сковородников си излезе, като нарочно тропаше силно с ботушите.

Но празникът все пак свърши зле.