Вениамин Каверин
Двамата капитани (129) (Роман в два тома)

Дванадесета глава
В болницата

Не знам защо, представях си болницата така: ваза с рози на нощното шкафче, ослепително светли стаи, безшумни сестри, които просто се носят между леглата като феи, и т.н. Изглежда, че от някакъв разказ бях запазил тия впечатления. Действителността се оказа много по-проста.

Болницата беше едно огромно здание, препълнено до такава степен, че походни легла бяха наслагани навсякъде, даже в трапезарията, която се намираше също в някакво преходно помещение. По-рано тук се помещавал медицинският институт — още висяха по стените някакви антропологични карти с мъртвешки, страшни лица, наполовина с одрана кожа, за да се види как са разположени нервите. Във витрините още бяха запазени разписанията на лекциите и строгите заповеди на деканите.

Главната зала, в която лежах, напълно отговаряше на своето предназначение. Но за болнична стая тя беше доста голяма — струваше ми се, че краят й даже се губеше от погледа като в мъгла. Всъщност, когато широките наклонени лъчи на зимното слънце пресичаха залата, те малко трептяха като в истинска мъгла. Тук лежаха около сто души, почти всички обикновени редници. Нямах документи и докато не изпратиха от частта справка, че на света има такъв капитан, лежах с редниците. Впрочем разликата беше само в това, че на нас ни даваха махорка, а в командирските стаи — по-хубав тютюн.

В нашата огромна зала бяхме се събрали хора от всички фронтове; имаше много от Ленинградския и, трябва да се каже, че много малко беше утешителното, което можеха да разкажат хората от Ленинградския фронт през тази зима.

На Катя писах още по пътя, а от болницата почти всеки ден. Писах и до улица „Петроградска“ до Бернщайнови и на Петя до военната поща, и във Военномедицинската академия, където Катя работеше с Варя Трофимовна, както тя ми писа още през юли. Железопътна връзка с Ленинград нямаше, но все пак писмата се пренасяха със самолети и не можех да разбера защо аз не получавах. Между впрочем така си и остана тази загадка. Писах на баба в Ярославълската област, като не знаех, че детският лагер Худфонд бил вторично евакуиран някъде около град Новосибирск. Успокоявах се само с това, че ако с Катя се е случило нещо, все някой непременно ще ми отговори.

… Добре бях запомнил този нещастен ден — 21 февруари 1942 година. Една от общественичките — така наричаха в болницата жените, които доброволно и безплатно се грижеха за нас — разказваше как посрещала на гарата Ленинградския ешелон със занаятчии и учащи се от специалните училища. Това беше сурова жена, която със спокойствие, което ме порази, веднъж каза, че мъжът й и синът й са загинали на фронта. Но тя заплака, като разказа как са изнасяли на ръце момчетата от товарните вагони.

Не можех да обядвам през този ден. Кракът ми, който повече от месец беше в гипс, изведнъж почна да ме боли така, че просто не можех да си намеря място. Лекарят ми назначи рентгенова снимка и ето тук вече се „поддадох на бедата“, както обичаше да се изразява леля Даша.

Първо, рентгенът показа, че кракът е зараснал неправилно и трябва да се махне гипсът и да се чупят някакви кости, с една дума, да се почне лечението отново. Второ, в кабинета беше дяволски студено, а мене ме държаха час и половина и навярно бях се простудил, защото още вечерта забелязах, че дрънкам глупости — това за мене беше първият признак за повишена температура.

С една дума казано, разболях се от белодробно възпаление. Това забави втората операция и лекарите почнаха сериозно да се опасяват, че ще остана куц.

Но струва ми се, че пиша твърде подробно за своите болести — скучна материя, като помислиш само, че бях ранен на третия месец от войната, без да извърша почти нищо.

Почти нищо — в това време, когато вече се бе извършило „чудо около Москва“, както пишеха чуждите вестници, когато на триста километра западно от Москва от всички преспи стърчаха вкочанели крака в глупави ерзац валенки^[1]. Почти нищо — в това време, когато вървеше без мене под пълна пара работата по създаването на най-нова морска авиация за далечно действие, като че ли петнадесет години не бях кръстосвал небето над морето по всички посоки! Почти нищо — и аз даже чувствувах, че от ден на ден ме напуща онова, което може да се нарече „чувство на война“, и все повече затъвам в безсмисления болничен живот.

По-горе споменавам, че от полка получих справка, а след нея получих и писмо от Миша Голомба, стар другар, с когото едно време летяхме с „ковчези“ (стари самолети като погребални ковчези) в авиаторската школа на Осоавиахим^[2]. Не можех да повярвам на очите си, когато погледнах подписа. Но това беше Миша, той сега служеше в нашия полк — пристигнал два дни след появяването във вестника на некролога за моята смърт.

„Саня, най-после ти ме учуди — пишеше той, — при това, забележи, не тогава, когато получихме твоето писмо и се убедих, че ти си жив, но когато ми казаха, че си изгорял. Работата е там, че това не можеше да бъде вярно за тебе. Представи си, сега никой, даже и ти не можеш да имаш нищо против тази грешка. Хората почнаха да пишат по бомбите «За Григориев», тъй че и след смъртта си ти продължаваше да воюваш. Полковникът държа реч, в която спомена, че ти си представен за орден «Червено знаме». Тъй че поздравявам те и ти пожелавам щастие, много щастие.“

Рано през пролетта почнах по малко да излизам или по-вярно да пълзя в болничната градинка. За пръв път видях града, в който бях прекарал почти половин година и макар че само една улица — алея, засадена с липи, се откри пред мен, но по нея, струва ми се, можеше да се съди и за целия град М-ов. По-после, когато почнаха да ме пускат в града — отначало с патерици, после с бастун, — убедих се в това, че не съм се излъгал. Градът беше просторен, спокоен. Всички по-хубави улици сякаш се стремяха да полетят към високия бряг на Кама и този устрем ми напомняше родния ми Енск с неговите хълмове на брега на Песчинка и Тиха. По-преди не беше ми се случвало да живея в М-ов, само бях летял два-три пъти над него.

Ходих на театър. Ленинградският театър, операта и балетът бяха евакуирани в М-ов — и странно ми се видя това чувство на възвръщане на старото време, което изпитах, когато се раздвижи завесата и великолепно облечени мъже и жени плавно, без да бързат, минаваха по сцената, като че ли нямаше никаква война.

Разбира се, няма смисъл да споменавам в тая книга, че съм ходил на театър. Но също като колелца на часовник се залавят едно за друго нещата в живота. На балета „Лебедово езеро“ срещнах Аня Илина, жена на мой другар, с когото бях служил в Далечния изток. На мене и Катя ни харесваха Илини. Те бяха спокойни, вежливи, весели хора, които обичаха театъра и спорта, и особено тениса. Така бях запомнил Аня, с ракета в ръка, с бяла рокля. И може би именно защото те бяха такива вежливи, с всички еднакво спокойни и напомнящи прекрасна двойка от някакъв роман, към тях се отнасяха с недоверие и изобщо доста лошо. А ние с Катя винаги сме смятали, че те напълно са заслужили своето положение и щастие. Говореха, че на Илин му върви. И наистина всичко у него ставаше чудно навременно и както трябва. Тия успехи продължаваха за него и през време на войната, защото, почнал като подполковник, през пролетта на 1942 година той беше вече генерал-майор.

Ние с Аня много се зарадвахме, когато се видяхме на спектакъла, и се уговорихме да се срещнем отново на другия ден у тях, вкъщи. Тя беше тукашна. В началото на войната нейният мъж я изпратил с дъщеря им при родителите й в М-ов.

… Това беше един дом незасегнат от войната. За пръв път след фронта и болницата влизах в такъв дом. Ние седяхме в трапезарията. Без съмнение същите салфетки бяха поставени на стъклената полица в бюфета, същите украшения стояха на ръчно гравирани полици, закачени по стените, и коприненият ковьор над канапето навярно също така е бил окачен и преди войната. Аз гледах изящната приветливо-спокойна жена, която седеше в тая красива стая, и ми беше мъчително жално за моята Катя.

— Ако можех да ида поне за два-три дни в Ленинград! Аз щях да я намеря! Не се съмнявах, че тя е в Ленинград. Но няма да ме пуснат… А Дмитрий в Москва ли е?

— Да.

И Аня разбра изведнъж защо попитах за нейния мъж.

— Той непременно ще ви помогне! Веднага ще му пиша. Какво трябва да се направи?

— Да ме извикат в Москва — казах аз, — защото иначе комисията ще ме изпрати в тила.

— А кога ще има комисия?

— През май.

— Чудесно. Ще успея да получа отговор от Митя. Той нали знае с кого трябва да преговаря?

— С отдел кадри на Въздушните военни сили в Наркомисариат на флотата.

Аня записа в тефтерчето си: „С отдел кадри“…

— Неприятно е, че вие не можете да полетите направо от М-ов за Ленинград. Тук идва „Дуглас“. Наистина той отдавна не е идвал, но казват, че скоро ще дойде. Само като засъхнат аеродрумите. Бих могла да наредя нещо.

Поблагодарих й, като казах, че това, разбира се, би било превъзходно, но че на света има такава книга — „Дисциплинарен устав“, прочитането на която не предразполага към подобни полети.

Съвсем не можех да предполагам, че ще минат само няколко дни и аз ще мога да летя, където си искам, без да отворя тая сурова книга.