Вениамин Каверин
Двамата капитани (124) (Роман в два тома)

Седма глава
В трепетликовата горичка

Изпратих двамата бойци на разузнаване и като се върнаха, те доложиха, че около четиридесет машини стоят в различни посоки, при което, кой знае откъде, са се взели вече и походни кухни. Беше очевидно, че танковете, които обстрелваха нашия ешелон, принадлежаха на голям десант.

— Да се махнем оттук, разбира се, може. Но щом капитанът не е в състояние да се движи самостоятелно, по-добре е да се възползуваме от дрезината.

Те бяха видели под насипа, където се разминават влаковете, една дрезина.

Спомням си, точно тогава, когато почнахме да обсъждаме можем ли да повдигнем дрезината и да я сложим на релсите, Ромашов легна по гръб и почна да стене и да се оплаква от силни болки. Може би наистина почваше у него някакъв припадък, защото когато момичетата му разкопчаха блузата, видяха, че цялата лява половина на тялото му беше съвсем червена. По-рано не бях чувал за такива наранявания. Така или иначе, но той в такова състояние, разбира се, не можеше да иде с бойците на разузнаване. Момичетата тръгнаха — те бяха все така спокойни, смели, като разговаряха бавно по украински с ниските си красиви гласове.

Ние с Ромашов останахме сами в малката, мокра трепетликова горичка.

Преструваше ли се той или наистина му беше лошо? Навярно не се преструваше. На няколко пъти той трепна като човек, който припада, после засвистя и стихна. Викнах:

— Ромашов!

Той лежеше мълчаливо по гръб с високо издигнати гърди и носът му беше мъртвешки бял. Отново му извиках и той ми отговори с такъв слаб глас, като че ли беше ходил на оня свят, и сега, без всякакво удоволствие се връщаше в тая горичка, намираща се в района на немския десант.

— Здраво ме хвана! — като се мъчеше да се усмихне, промърмори той.

Отвори очи и с труд се приповдигна, машинално сваляйки от лицето си залепилите се по него трепетликови листа.

Трудно ми е да разкажа как мина тоя ден, вероятно защото въпреки цялата сложност на положението той беше доста скучен, особено като се сравни с онова, което се беше случило сутринта. Ние чакахме, чакахме безкрайно. Лежах под една гниеща цепеница върху купчина миналогодишна шума. Ромашов бе кръстосал крака като турчин и кой знае за какво мислеше със своите полузатворени птичи очи, сложил ръце на слабите си колене.

Горичката беше влажна, дъжд беше валял наскоро и навсякъде — по клончетата, по паяжината, трепереща от тежестта, блестяха и глухо падаха едри капки. Тъй че ние не страдахме от жажда.

На два пъти блесна и слънце. Най-напред то беше от дясната ни страна, а после, като описа полукръг, появи се отляво — навярно бяха минали вече три часа, откакто бойците и момичетата бяха отишли да нагласят дрезината.

Когато тръгваха, онова от момичетата, което се казваше Катя, мушна под главата ми своята раница. Навярно в раницата имаше сухари — нещо хрущеше, когато с юмрука си бутнах раницата по-нагоре. Ромашов почна да хленчи, че умира от глад, но аз му креснах и той замълча.

— Те няма да се върнат — каза той нервно подир минута. — Те ни изоставиха.

Той се окопити от своето замайване и почна вече да се разхожда насам-натам с риск да ни видят, защото горичката беше рядка, а до железопътния насип се откриваше пустинна местност.

— Ти си виновен за това — отново каза той, като се върна и приклекна до мене. — Ти каза да идат всичките. Трябваше да остане едната.

— За залог ли?

— Да, за залог. А сега иди ги търси! Да не вярваш, че ще се върнат. Това е ръчна дрезина, тя може да събере само четири души.

Вероятно настроението ми е било лошо, защото измъкнах револвера и казах на Ромашов, че ако продължава да хленчи, ще го убия. Той замълча. Мутрата му се изкриви и струва ми се, че едва се сдържа да не заплаче.

С една дума, работата ни беше лоша! Първият здрач крадливо се промъкваше в горичката, а момичетата не се връщаха. Разбира се, мене и през ум не ми минаваше, че те можеха да тръгнат с дрезината без нас, както подло предполагаше Ромашов. Беше по-добре да не се мисли, че няма да се върнат.

Лежах на гръб, гледах небето, което ставаше по-тъмно и чезнеше зад трепкащите редки трепетлики. Аз не мислех за Катя, но нещо нежно и сдържано премина в душата ми и почувствувах, че това е „Катя“. Това беше вече сън и ако не беше Катя, бих го прогонил, защото не биваше да се спи, аз разбирах това, но още не знаех защо. Представих си Испания — нещо много младо, заплетено, не бой, а мънички овощни градини край Валенсия, в които бабичките, като научеха, че ние сме руснаци, не знаеха къде да ни сложат и какво да правят с нас. „Тъй че все пак знай — тъй пишех аз на Катя, макар да чувствувах, че тя е до мен: — ти си свободна, с нищо не си обвързана.“

Страхувах се да се разделя с тоя сън, макар че ставаше студено на мокрите ми крака, макар че шинелът ми беше се измачкал и смъкнал от раменете ми. Държех Катя за ръка, не пусках тоя сън, но нещо страшно стана и трябваше да се пробудя.

Отворих очи. Осветена от първите лъчи на слънцето, мъглата лениво бродеше между дръвчетата. Лицето ми беше мокро, ръцете също. Ромашов седеше по-настрана в предишната сънно-равнодушна поза. Всичко изглеждаше както по-преди, но всичко беше вече съвсем друго.

Той не ме гледаше. После ме погледна изпод вежди, съвсем бързо, и изведнъж разбрах защо ми е тъй неудобно да лежа. Той измъкнал раницата със сухарите, която беше под главата ми. Освен това той измъкнал манерката с ракията и револвера ми.

Кръв нахлу в лицето ми. Той ми измъкнал револвера.

— Върни ми веднага оръжието, глупчо! — казах аз спокойно.

Той мълчеше.

— Хайде!

— Ти, все едно, ще умреш — каза той бързо. — Не ти трябва никакво оръжие.

— Ще умра или не — това е моя работа. Но ти ще ми върнеш револвера, ако не искаш да попаднеш под военен съд. Разбра ли?

Той задиша бързо и често.

— Какъв военен съд! Ние сме сами и никой нищо няма да узнае. Всъщност ти отдавна не съществуваш. Това, че ти си още жив, никой не знае.

Сега той ме фиксираше отблизо и очите му бяха странни — някак ликуващи, широко отворени. Може би се беше побъркал.

— Знаеш ли що, глътни си от манерката — казах му спокойно — и се съвземи. А след това ще решим жив ли съм или умрял.

Но Ромашов не ме слушаше.

— Аз останах, за да ти кажа само, че ти ми пречеше винаги и навсякъде. Всеки ден, всеки час! Ти си ми омръзнал до смърт, безумно! Ти си ми омръзнал за хиляда години!

Няма никакво съмнение, че той не беше с всичкия си в тая минута. Последната фраза — „ти си ми омръзнал за хиляда години“ — ме убеди в това.

— Но сега всичко е свършено завинаги! — в някаква самозабрава продължи Ромашов. — Все едно, ще умреш, ти имаш гангрена. Сега ти ще умреш по-скоро, ей сега, това е то.

— Да допуснем! — Между нас имаше не повече от три крачки и ако можех сполучливо да хвърля патерицата, може би щях да го накарам да млъкне. Но аз говорех още спокойно. — Защо ми взе планшета? Там ми са документите.

— Защо ли? За да те намерят просто тъй. Кой? Неизвестно кой. (Той пропускаше думи). Търкаля се там някакъв си труп. Ти ще бъдеш труп — каза той надменно — и никой няма да научи, че аз съм те убил.

Сега си представям тази сцена като фантастична. Но аз не съм изменил, нито пък съм прибавил някаква дума.