Вениамин Каверин
Двамата капитани (123) (Роман в два тома)

Шеста глава
Момичетата от Станислав

По-нагоре разказах как се спуснаха ранените да си избират домати. Това беше едно от най-горчивите и мъчителни мои пробуждания. И тогава видях за пръв път двете момичета — облечени в нещо униформено, те изведнъж се появиха в тълпата. Те даже нищо не направиха, а само казаха нещо на единия и другия бързо — напевно, по украински — и ранените мълчаливо се разотидоха по вагоните.

Бяха студентки от педагогическия техникум в Станислав — и двете едри, черни, с ниски вежди, с ниски гласове и необикновено близки, „свои“ въпреки тяхната смела, силна външност. Щом се присъединиха към нас, те ни снабдиха с вода и най-внимателно я разпределиха по канче на всеки. Донесоха отнякъде нещо друго, кошничка с глогинки, но как приятно беше да се смуче нагарчащото зрънце, колко освежаваше то!

Защо между хилядите хора, които съм срещал през тия няколко дни, погледът ми се спря на тези момичета, за които даже нищо не знаех, освен че едното от тях се казваше Катя!

Защото… Но аз отново избързвам.

Лежах до прозореца, обратно на движението на влака. Пред мен се откриваше местността, която оставаше назад, и затова видях ония три танка, когато ние минахме покрай тях. Нищо особено нямаше в тях — три обикновени, средни танка! Като дигнаха капаците, танкистите ни гледаха. Те бяха без шлемове и ние помислихме, че са наши. След това капаците се спуснаха и това беше последната минута, в която човек все още не можеше да предположи, че по санитарния ешелон, в който се намираха вероятно не по-малко от хиляда ранени — други, здрави хора могат да стрелят от оръдия.

Но именно това и стана.

Със скърцане и звънтене вагоните се сблъскаха, нещо сякаш ме подхвърли нагоре и аз неволно застенах, като притиснах ранения си крак. Някакъв момък, тропайки с патериците си, с рев се спусна напред, блъснаха го и той се намери в ъгъла до мен. Видях през прозореца как първите ранени, които наскачаха от вагоните, бягаха и падаха, защото танковете стреляха с шрапнели по тях.

Моят съсед Симаков беше до мене и заедно гледахме през прозореца. Когато едновременно се обърнахме един срещу друг и се погледнахме, видях, че лицето му беше побеляло.

— Трябва да излезем!

— Добре — казах аз. — Но за това е необходима една дреболия: крака! — Но все пак криво-ляво ние се смъкнахме от нашите походни легла и тълпата ранени ни изнесе на платформата.

Никога няма да забравя чувството, което ме обхвана с необикновена сила, когато, преодолявайки мъчителната болка, се спуснах по стъпалата и легнах под вагона. Това, което изпитвах, може би за пръв път в живота беше презрение и даже ненавист към себе си. Странно разперили ръце, хората лежаха около мене. Това бяха трупове. Другите бягаха и падаха с викове, а аз седях под вагона безпомощен, измъчван от гняв и болка.

Извадих револвера си — не за да се застрелям, макар че между хилядите сменяващи се една след друга мисли се мярна и тази. Някой здраво ме хвана за китката…

Беше едно от предишните момичета, именно онова, по-мургавото, което се казваше Катя. Посочих й Симаков, който лежеше малко по-настрана с притисната буза към земята. Тя го погледна бегло и заклати глава. Симаков беше убит.

— По дяволите, няма да ида никъде! — казах на второто момиче, което изведнъж се появи отнякъде, удивително спокойно сред грохота и суматохата на обстрелването. — Оставете ме! Аз имам револвер и жив няма да им се дам.

Но момичетата ме понесоха и ние и тримата се смъкнахме под насипа. Пълзящ, жълт като китаец, Ромашов се мярна някъде пред мене в тая минута. Той пълзеше в същия ров, в който и ние; мокрият глинест ров продължаваше покрай насипа на железопътната линия, а веднага след насипа почваше блато.

На момичетата им тежеше, аз помолих няколко пъти да ме оставят. Струва ми се, че Катя извика на Ромашов да почака, за да помогне, но той само се огледа и отново, без да се допира до земята, запълзя на четири — с ръце и крака, като маймуна.

Тъй стана това, но хиляди пъти по-бавно, отколкото трае моят разказ.

Криво-ляво се прехвърлихме зад блатото и залегнахме в малката трепетликова горичка. Ние, т.е. момичетата, аз и Ромашов, и двама бойци, които се присъединиха към нас по пътя. Те бяха леко ранени, единият в дясната, а другият в лявата ръка.