Вениамин Каверин
Двамата капитани (122) (Роман в два тома)

Пета глава
Стари сметки

В старите руски песни се пее за съдбата и макар че съвсем не съм фаталист, тая дума неволно ми дойде на ум, когато във вестник „Червени соколи“ прочетох съобщението за собствената си смърт. Аз го помня наизуст:

„Връщайки се след изпълнението на възложената бойна задача, самолетът, воден от капитан Григориев, бил настигнат от четири вражески изтребители. В неравния бой Григориев свалил един изтребител, останалите си отишли, без да приемат боя. Машината била повредена, но Григориев продължил своя полет. Близо до фронтовата линия той бива отново атакуван, тоя път от два юнкерса. Макар и с обхваната от пламъци машина, Григориев успешно ударил и свалил юнкерса. Летците от Енската част винаги ще запазят спомена за соколите комунисти капитан Григориев, щурмана Лури, стрелеца-радист Карпенко и въздушния стрелец Ершов, които до последната минута на своя живот се бориха за отечеството.“

Един военен кореспондент — това узнах едва през 1943 година — се явява в село П… точно след моето откарване. Той разпитал колхозниците, които бяха видели въздушния бой, и фотографирал остатъците на изгорялата машина. За мене му казали, че съм безнадежден.

Дали защото аз наистина по чудо се спасих от смърт или защото ми се случи за пръв път в живота да си прочета собствения некролог, но се почувствувах оскърбен от тази бележка. Изведнъж мислите ми почнаха бързо да текат. Представих си Катя. Но не Катя, която — знаех това, — събудила се, ще стане от леглото и що почне да ходи из стаята, мислейки за мене. Не, друга Катя си представях, мрачна, остаряла Катя, която ще прочете тази бележка и ще сложи на масата вестника, и ще направи още нещо, като че ли нищо не се е случило, може би ще си заплете плитките и ще ги пусне с неподвижно лице и изведнъж ще падне на пода като кукла…

— Тъй — казах аз. — Случва се.

Смачках вестника и го запратих през прозореца. Ромашов ахна. През всичкото време на нашия разговор той поглеждаше през прозореца — влакът стоеше. Той прибра вестничето — изглежда му правеше удоволствие, макар и само да чете, че съм умрял, щом като със собствените си очи се бе убедил в обратното.

— И тъй, ти си жив. Аз не вярвам на очите си! Драги…

Каза го: „драги“.

— Дявол да го вземе, колко се радвам! Какво съвпадение? Едноименник значи? Впрочем не е ли все едно. Ти си жив, това е главното.

Той почна да ме разпитва къде и как съм ранен, засегната ли е костта и т.н. И отново го разочаровах, като му казах, че леко съм ранен и че един познат лекар ме е наредил в купетата.

— Представям си как ще се разстрои Катя! — каза той. — Та това съобщение би могло да стигне и до нея.

Казах: „Да, би могло“, и почнах да го разпитвам за Москва. Ромашов набързо ми каза, че няма месец как е излязъл от Москва. Вероятно трябваше да постъпя по-иначе с него. Трябваше да му дам да разбере още от първата дума, че не само не желая да приказвам и при това така приятелски с него, но че и всичко в отношенията ни си е както преди, че нищо не се е изменило! Но човекът е странно същество, това е стара новост. Аз гледах неговото напрегнато, неестествено бледно лице и нищо освен привичното презрение, смесено с някакъв интерес, не се събуди у мене. Разбира се, какъвто подлец си беше, такъв си и остана в моите очи. Но в тая минута той ми се видя като някакъв отдавна познат, така да се каже, „свой“ подлец!

И той разбра, всичко разбра! Той заговори за Корабльов — знам ли, че въпреки своите шестдесет и три години старецът се е записал в народното опълчение и че във в. „Вечерна Москва“ по тоя повод била поместена бележка? Той разказа — с известна ирония — за Николай Антонич, който получил не само нова квартира, но и научно звание. И какво? Доктор по географските науки — и без защита на дисертация, което, според мнението на Ромашов, било почти невъзможно.

— И знаеш ли кой му направи кариерата — със злоба, с блясък в очите каза Ромашов. — Ти.

— Аз ли?

— Да, той е Татаринов, а ти направи знаменита тая фамилия.

Той искаше да каже, че моята работа по изучаването на експедицията „Света Мария“ за пръв път привлече общото внимание към личността на капитан Татаринов и Николай Антонич се възползувал от това, че носи същото име. И трябва да се признае тая заслуга на Ромашов — той изрази тази мисъл по най-кратък и ясен начин.

Прочее съвсем нямах желанието да разговарям с него на тази тема. Той разбра това и заговори за друго.

— Знаеш ли кого срещнах на Ленинградския фронт? — каза той. — Лейтенант Павлов.

— А кой е този лейтенант Павлов?

— Виж ти, а той твърдеше, че те познава от дете. Такъв един огромен, плещест човек.

Но съвсем не можех да се сетя, че тоя огромен, плещест човек беше същият оня Володя с детските сини очи, който пишеше стихове и ме возеше в кола, впрегната с кучетата Буск и Тог.

— При него идва баща му, един стар доктор.

— Иван Иванич!

Даже от Ромашов ми беше приятно да узная, че доктор Иван Иванич е жив и здрав и служи дори във флотата. Юначага!

Ромашов спомена на няколко пъти, че е бил на Ленинградския фронт. Катя остана в Ленинград, безпокоях се за нея. Но само това липсваше, разбира се, да разпитвам Ромашов за Катя!

Изобщо сега, когато той посвикна с мисълта, че съм жив, гореше от желанието да разказва за себе си. Така ми се стори дори, че се гордее, дето ме е, срещнал във ВСП, и че той е също така ранен, както и аз, и т.н.

Войната го заварила в Ленинград заместник-директор по стопанската част в един от институтите на Академията на науките. Той не подлежал на мобилизация, но доброволно се отказал от правото да остане, толкова повече, че целият институт до последния човек се записал в народното опълчение. Той бил ранен около Ленинград и останал в строя. По-предишното началство, което сега станало голямо военно началство, го извикало в Москва. Получил ново назначение и преди да стигне до Виница, почнали да бомбардират влака. Взривна вълна го блъснала в един телефонен стълб и сега цялата лява страна на тялото му от време на време започвала някак „непоносимо да го върти“.

— Стенанията, които си чул, са били в съня ми — обясни той. — И лекарите не знаят какво да правят с мене, съвсем не знаят.

— А сега признавай — казах аз строго: — кое е лъжа и кое е истина?

— Абсолютно всичко е истина!

— Вярно ли казваш?

— Ей богу! Изобщо мина това време, когато ние можехме да се надхитряме един други.

Той каза „ние“.

— Сега, братко, е свършено вече. Аз имам един живот, а ти — друг. Какво има да делим сега? Ти няма да повярваш, но честна дума, понякога се учудвам, като си спомням оная история, която стана причина да се разсърдим. В сравнение с това, което става пред очите ни, тя е празна работа.

— Не ще и дума!

— Стига по това.

Той ме погледна въпросително. Очевидно не беше уверен — съгласен ли съм или не с „това“ стига.

Но аз бях съгласен. Не беше до старите ми сметки през тия дни! Мъчеше ме тъга. Ту мислех, че съм жалък, безпомощен със своя пречупен крак, пред лицето на гигантската сянка, която се беше издигнала над нашата страна, и ето сега върви след нас, догонва заблудилия се наш влак. Ту пък болницата си представях: денят се проточил безконечно, еднообразно, сестрата с меки домашни пантофи идва и поставя на масичката цветя и, боже мой, как с цялата си душа, с всичките си сили не исках този покой, тия цветя на масичката, тия тихи болнични стъпки!

Най-страшната мисъл, по-страшна от която не можех да измисля, минаваше през ума ми. Тая мисъл беше: „Аз няма да мога да летя“. Тутакси ми ставаше горещо, почвах да дишам с отворена уста, за да не се задуша, и сърцето ми пропадаше някъде, откъдето навярно нямаше връщане.