Вениамин Каверин
Двамата капитани (118) (Роман в два тома)

Първа глава
Утро

Катя седеше на балкончето при Нина Капитоновна; в просъница долавях, че си приказват тихичко, за да не ме събудят. Представям си живо първата вечер.

Поради пристигането на Нина Капитоновна решихме да обядваме за пръв път вън и изнесохме масата в градинката; дълго я чакахме и най-после тя се яви, тържествена, строга, с нова рокля с буфани по модата от 1908 година и с обувки с копчета и предълги носове.

Как интересно разказваше тя тогава за икономката на Николай Антонич, която си бе поставила мръсните пантофи на печката! Как представяше отиването със собствена кола в новата квартира — Николай Антонич бе получил нова квартира на улица „Горки“ с четири стаи, със светилен газ и парно отопление. Тя имитираше гласа на Николай Антонич: „Изберете си, която искате, Нина Капитоновна“ — и отговори вече със своя си глас, гордо: „Благодаря ви, Николай Антонич, време е вече да помисля за оня свят, а чуждо от чужд човек не ми трябва“.

И аз си представих как в Москва, в превъзходна нова квартира, ползувайки се от осветление, въздух, светилен газ и парно отопление, седи стар човек и пише всичко наопаки — т.е. бялото нарича черно, а черното бяло.

Беше време за ставане — шест и четвърт, но така приятно бе да се лежи по гръб със затворени очи и да се слуша как Катя ходи из старата малка дача с предпазливи стъпки и как сухите дъски на пода скърцат под краката й. Ето тя спира пред вратата ми — навярно иска да разбере спя ли още, и си помисля, че е жалко да ме буди. Ето отива в кухнята и казва на „учената бавачка“, че днес няма смисъл да се ходи на пазара, защото, все едно, заминавам с влака в десет часа.

Моята жена! Ние така често се разделяхме и аз така бях свикнал да си я представям във въображението, че и сега си я представях, макар да бяхме заедно: в копринено пеньоарче на черти и вчесана или по-вярно невчесана, както ми хареса в онова утро, когато аз я видях за пръв път с небрежно забодена плитка от бързане. Ние така често се разделяхме, та се получаваше, като че ли за пръв път се събираме заедно.

Часът е шест и половина. Тя влиза на пръсти и ме целува.

— Ти вече спиш цяла вечност. Ще идем ли да се изкъпем?

— А хубаво ли е?

Въпросът ми се отнасяше за времето.

— Много.

— Тогава да вървим.

— На рекичката ли?

Рекичката беше съвсем наблизо, долу под склона. Но ние обичахме да се къпем в езерото и тръгнахме към него, макар да имахме малко време.

Можеше да се каже, че през туй лято не бе имало такова прекрасно утро! Слънцето като че ли бързаше и искаше всичко да сияе и да бъде великолепно. Там, на езерото, наистина беше великолепно и сега царствено огряло, то ни обливаше с лъчите си, и бялата нощна пара бързо, изплашено чезнеше в горичката между малките ели. Само една трепетлика беше останала от мостчето на Кравешкия ручей, което бяхме направили с Петя миналата неделя; минах по трепетликата, а Катя — през плиткото и, боже мой, как съм я запомнил тази минута! Тя вървеше, прихванала пеньоарчето, и предпазливо опипваше пясъчното дъно с крак; пешкирът й се плъзна от рамото и тя ловко го подхвана над самата вода.

Ние се изкачихме нагоре към старото шведско гробище, заобиколихме го и се намерихме пред езерото. Долу, в ниския сенчест върбалак на брега, голо, посиняло от студ момче хвърляше мрежа — ловеше раци, чудно момче! Кой лови раци в осем часа?!

Катя почна да се смее, когато го измъкнах заедно с мрежата и му прочетох малка лекция по ловене на раци, особено на сини, които се хващат с гнило месо. Тук раците бяха дребни — но в Енск, ех, какви бяха!

Лека пара се издигаше над пясъка в ония места, където слънцето бе успяло да го затопли през клоните на върбите. Тук, под върбите, беше сянка, а там — в езерото, няколко метра по-навътре, беше слънчево и както винаги, ние с Катя заплувахме към слънцето и почнахме да „загаряме“ над водата, с ръце, сложени под главите…

Защо пак почвам своя разказ именно от това утро, което сякаш с нищо не се различаваше от всяко друго неделно утро?

Защото такъв беше моят предишен живот, когато си отиде, и почна другият, който по свой начин се разпореди и с мене, и с Катя, и с всички наши мисли, чувства и впечатления…

Тоя друг живот беше войната и може би не бих се заел да пиша за нея — по простата причина че това беше съвсем друг живот, — ако случилото ми се през войната не се преплиташе по най-чуден начин с историята на капитан Татаринов и „Света Мария“.