Вениамин Каверин
Двамата капитани (117) (Роман в два тома)

Шестнадесета глава
Прощавай, Ленинград!

През януари 1942 година напуснах Ленинград. Бях много слаба и лекарите казаха, че не бива да пътувам с ешелон и Варя успя да нареди да замина със самолет.

Един ден преди заминаването ми позвъниха от разпределителната болница и ми казаха, че лейтенант Сковородников е ранен и моли да ме поздравят.

— Вие сестра ли сте му?

— Да — отговорих аз с треперещ глас. — Тежко ли е ранен?

— Не, леко. Надява се, че ще се видите.

Исках да отида, но Варя не ме пусна. Навярно тя беше права — щях да умра по пътя. Едва се крепях, нямах никакви сили, а така безкрайно далече беше тази болница на Василиевския остров — на края на света! Варя се надяваше, че ще успее да прехвърли Петя във Военномедицинската академия, разбира се, не в „стоматологията“ — той беше ранен в гърдите и в лявата ръка, — а в отдела на полевата хирургия. Но тоя отдел беше много близко до „стоматологията“. Тя ми обеща, че ще ходи всеки ден при него и изобщо ще се грижи за неговото здраве. Нямаше никакво съмнение, че и през ум не й минаваше колко важно както за самата нея, така и за Петя щеше да бъде удържането на думата.

Като в лек, отлитащ сън аз смътно помня високите дървени постройки — навярно хангара? — в който седях дълго на пода между такива, също като мене завити, мълчаливи люде. После ни поведоха по някаква тясна пътечка през чисто снежно поле, покрай дълбоките дупки, в които се търкаляха остатъци от разбити аероплани, покрай полузасипаните със сняг розови хълмове — аз не можах да се сетя, че това е говеждо месо, което бяха докарали със самолети за Ленинград. После по една разклатена желязна стълбичка ние се качихме в самолета, пуст и студен, с големи скамейки отстрани, с картечница, поставена на подпорка под един изпъкнал прозрачен калпак.

Това е всичко. Мъничък сърдит летец с кожени ботуши отиде в кабината. Моторът зарева, раздвижи се и почна да се мярка надясно и наляво равнодушното сияещо поле. В тази минута се опомних. Прощавай, Ленинград!

Летя над Ладожкото езеро, по което след няколко дни щяха да минат първите автомобили с ленинградци за „Голямата земя“, и с хляб и брашно за Ленинград. Тук-там се виждат пътеводните стълбове и показват „пътя на живота“, а хората работят до гърди в сняг.

Летя над картата на великата война и вече не малкият сърдит летец с кожени ботуши, а самото време е на кормилото на моя самолет.

То гледа напред и все напред и странни величествени картини се откриват пред неговите очи. По безкрайни линии вървят на изток разглобени на части цехове на гигантски заводи. Засипани със сняг, вървят ли, вървят станове и струва ти се, че за да ги пуснеш, са нужни години, години. Но снегът не се е още стопил, още скъпернически грее зимното слънце, а вече в глухите недостъпни степи, където по-рано само каручки лениво се мъкнеха от колиба до колиба, където бродеха стада и където старият казак пастир свиреше на саморъчно направена тамбура, се повдигат и от ден на ден, все по-високи и по-високи стават корпусите на многоетажните здания. Отърси се, стегна се, затаи дихание, приготви се за подем страната…

А мен — ни жива, ни умряла — ме карат към Ярославъл в „ленинградските болнични палатки“, където лежат твърде тихи хора, стараейки се да не мислят за яденето. Лекарите забраняват да се мисли за храната, а недоверчивите ги водят в складовете с припаси. Те виждат, че складовете са пълни!

Баба ме намира уж в болницата — а всъщност не може да ме намери: тя стои в недоумение на прага, като ме търси с поглед в стаята. Тя ме гледа и не може да ме познае, най-после ми стана смешно, но не й се обаждах, а се смеех и плачех…

Напред и все напред! Ден и нощ. И отново ден. Но отдавна се бяха объркали денят и нощта и сякаш самото слънце не знае кога, в кой час да се издигне над потресената земя.

Немският войник лежи в снега, а над пряспата стърчат вкочанелите му крака. Той стиска конвулсивно в пръстите си чуждата земя и устата му е натъпкана с чужда земя — сякаш искал е да я погълне и се е задушил.

Руският войник, устремен напред, хвърля гранатата и в тоя миг фатален куршум го пронизва в сърцето. Подпрял се до борчето, така е и замръзнал той при четиридесетградусовия студ. Като ледена статуя стои той с гордо отметната глава в порива на незапомнено боево вдъхновение.

Това е през зимата на четиридесет и първа година.

Но ето минава тази паметна за целия свят зима. Дихание на нови сили се надига над цялото необхватно пространство на Съветския съюз, като вихър се понася и стига чак до „ленинградските“ болнични палатки. И отново сърцето пламва. Животът чука и зове и душата се вълнува вече от собственото бездействие и слабост.

През март излязох от болницата. Ние с баба се запътихме към гарата. Виеше ми се свят от ручейчетата разтопена вода, които бягаха надолу по пътя и блестяха на слънцето, от въздуха, от мяркащите се хора и автомобили. Ние заминавахме за Гнили Яр.

Напразно си мислех, че на децата не може да им бъде добре в село с такова грозно название! Но в това село на децата им беше добре. Петя беше пораснал, заякнал и станал като селско момченце, с нос олющен от слънцето, със златисти влакънца на загорелите краченца.

То вече се стесняваше, когато го целувах пред другите деца, събираше марки и мразеше Витка Котелков, който плачел и „клеветял“ пред майка си. Той кореспондираше с татко си и се чудеше, че от време на време татко му изпращал поздрави от някаква си леличка Варя.

— Тя стара ли е?

— Не, млада е.

— А защо ми праща поздрави? Навярно иска да се запознаем.

— Навярно…

 

 

Селското гробище беше разположено на високи хълмове и в ясен ден отдалеч се виждаха неговите кръстове и петолъчни звезди. Ние се разхождахме в долчинката между гробището и пътя, зад който се простираха безкрайни, тъмнозелени, светлозелени поля… Ние сме в сянката между къпинови храсти.

— А мама нали също беше млада, когато умря?

— Съвсем млада.

За какво ли мисли Петя, като къса тревичката, по която пълзи и изведнъж литва майският бръмбар?

— А вуйчо Саня прилича ли на мама?

— Прилича!

Той свенливо ме гледа, гали ме по ръцете, целува. Аз плача и сълзите ми капят на неговото загоряло, олющено носле. Прегърнати, ние мълчаливо седим под храстите на къпините, а по-настрана от нас седи, гледа ни накриво, равнодушна, противна, смъртта на моя Саня.

Напред, върви напред! Не се оглеждай, не си спомняй!

Лято 1942 година. Лагерът на Худфонд е прехвърлен в Новосибирската област. Връщам се в Москва — суровата затъмнена Москва с покриви, на които са поставени зенитни оръдия, с площади, на които са нарисувани покриви.

Метрото е също такова, каквото си беше — чисто и ново, съвсем непроменено за цяла година война! По Гоголевския булевард пак има деца и бавачки. Улица „Сивцев-Вражек“, крива, тесничка, мила — все си е същата, като не се смятат двете нови здания, които отвисоко поглеждаха на олющените овехтели свои съседи; същата позната, мръсна стълба. Медна плочка на вратата: „Професор Валентин Николаевич Жуков“. Охо, професор! Това е ново за мен! Аз звъня, чукам! Вратата се отваря. Брадат военен с очила застава на прага.

 

 

Разбира се, изведнъж го познах. Кой друг може да ме погледне с такава неопределена вежливост? Кой друг може така смешно да си извие настрана главата и да мигне, когато попитах:

— Тук ли живее професор Валентин Николаевич Жуков?

Кой друг може така оглушително да почне да вика и да се хвърли върху мен и неловко да ме целуне някъде по ухото? При това тъй да ме настъпи, че и аз самата да почна да викам.

— Катя, мила, колко се радвам! Това е чудесно, че ти ме завари!

Той пое моя куфар и ние влязохме — и къде мислите — пак там, където беше „нещо като кухня“, там, където едновременно беше и кабинет, и столова, и детска. Но боже мой, в какво се беше обърнала тая старинна, уютна кухня! На масата се търкаляха някакви си мънички панерчета със засъхнал варен булгур; подът не беше изметен, изпокъсани сини хартии висяха по прозорците…

Валя взе ръката ми.

— Знам всичко. — Лицето му трепна и той силно замижа под очилата. — Скъпи друже, скъпи Саня… Но нали има надежда. Иван Павлович ми прочете твоето писмо, ние се посъветвахме с един полковник и той също каза, че много, твърде много се връщат.

Казах: „да, много“ и той отново ме прегърна.

— Няма да те пусна никъде — енергично заяви той. — Квартирата е съвсем празна и на теб ще ти бъде тук удобно. Бях почнал вече да разтребвам, когато Иван Павлович ми каза, че ти ще дойдеш. Изглежда, че тук трябва да се измие, нали? — нерешително попита той.

Засмях се. Той седна на кревата и също почна да се смее.

— Честна дума, нямам време. Та почти не живея тук — през всичкото време съм на фронта. А през зимата тук беше доста добре подредено. През зимата бях взел при себе си и животните, защото в института беше дяволски студ.

Разбира се, той си взел не всичките животни, а само най-ценните екземпляри, и това било превъзходна мисъл, па макар и затуй че някаква си рядка морска мишка, която дотогава решително отказвала да има деца, родила в квартирата на Валя — тъй й подействувала семейната обстановка. Валя изгорил мебелите и това било само за по-хубаво, защото Кира без съмнение би се много огорчила да види в какво са ги били превърнали „ценните екземпляри“.

— Но от необходимите мебели изгорих само кухненската маса — загрижено каза Валя, — тъй че главното все пак е останало. Ето столовете, нощното шкафче, което Кира много харесваше, завесата на вратата и т.н.

През пролетта животните били върнати в института, а Валя получил звание капитан и почнал да работи във Военно-санитарното управление. Попитах го кому е нужен на фронта със своите гризачи, а той каза твърде сериозно:

— А, това е вече военна тайна.

Изобщо всичко беше превъзходно. Едно беше лошо, че през зимата той бе използувал електрически ток над нормата и му бяха отрязали жиците. Но в края на краищата денят сега е дълъг, а нощно време Валя работи със спиртна лампичка, великолепно нещо е!

— А може ли да се стопли вода на такава спиртна лампичка?

Валя ме погледна със смущение.

— Боже мой, какъв съм глупак! — почна да вика той. — Ти идваш от път, а даже чай не съм ти предложил.

— Не, нужна ми е много вода — казах, — извънредно много вода. Кофа имаш ли?

Той само ахна и жално зави, когато почнах да мия боса, с подвита пола, с мокра кърпа в ръка.

Като чоплеше носа си, той зачудено гледаше как измъквам изпод кревата картофените люспи, как късам мръсните хартии от прозорците, как порасна на пода купчината плесенясал хляб.

Ето така боса, с подвита пола се бях качила на масата и намотавах на метлата влажния парцал, за да смъкна от стените паяжините, когато някой почука и Валя изтича в антрето, като изнесе кофата с мръсна вода.

Чух как той прошепна някому: „Нищо, добре се държи! Герой е, прекрасно!“ И повече нищо не се чу.

Мярна се една дълга фигура през отворената врата. Някой си свали шапката, остави си бастуна, извади си гребенчето и вчеса пред огледалото побелелите си мустаци. Някой влезе, спря и ме погледна с удивление.

— Иван Павлович, драги.

Той знаеше, че ще пристигна; ние си кореспондирахме и не беше изненада за него, че ме намира при Валя, а за мене всичко беше като насън, когато се хвърлихме един други в обятията. Аз не можех да се сдържа, заплаках и той също изхлипа и бръкна в джеба за носната си кърпа.

— Защо не дойде при мен? — сърдито попита той, като си изтриваше очите и мустаците.

— Иван Павлович, щях да дойда днес.

Обличах се зад отворената вратичка на долапа и ние говорехме, говорехме без край, за това как летях, как бях болна, за Ленинградската блокада, за нашето настъпление около Москва… Сега вече се виждаше, че Иван Павлович е остарял, бръчки имаше по високото му чело и на бузите му се бе появила неравна, старческа червенина. Но той все още беше строен, изящен.

За последен път бяхме се виждали през 1940 година. Но колко отдавна беше това! Помня, бяхме се затъжили за стареца, грабнахме една торта и френско вино и хайде на „Садово-Триумфална“ в неговата самотна, ергенска квартира. Колко доволен беше, как опитваше виното, как се кикотеха със Саня, като си спомняха за Гриша Фабер и трагедията „Настана час“, в която Гриша игра главната роля — осиновения евреин. До късна нощ седяхме пред камината. Това беше друг свят, друго време!

— Остарял съм, нали? — попита той, като забеляза, че все го гледам.

— Ние всички остаряхме, мили Иван Павлич. Ами аз!

Той помълча, след това каза тъжно:

— А ти, Катя, сега приличаш на майка си…

Беше вече вечер. Валя запали своята лампичка, но ние веднага я изгасихме, приятно беше да се седи без затъмнение при отворен прозорец, при меката вечерна светлина, която идеше от уличката. Там, в уличката, тъмнината беше лека, прозрачна, а у Валя — съвсем друга, стайна тъмнина. Незабелязано мръкваше и вече не виждах Иван Павлович, а само неговите бели мустаци, и не Валя виждах, а само неговите очила, които проблясват при всяко случайно обръщане. Това бяха мигновения на тишината, когато с удивителна сила аз се почувствувах между истински, верни другари за цял живот. „Може би най-тежкото вече остава назад — казах си, — щом така се случи, че тия хора, които ме обичат, ще мислят сега заедно с мене, за да стане всичко в света по-леко и по-хубаво. Щом тишината е такава и почти не се виждат в тъмнината тия добри бели мустаци.“