Вениамин Каверин
Двамата капитани (113) (Роман в два тома)

Дванадесета глава
Вярвам

Ето как разказа тази история Ромашов.

Саня бил ранен в лицето и краката и разкъсаната рана на лицето вече заздравявала. Не каза при какви обстоятелства бил ранен, но това Ромашов узнал съвсем случайно от многотиражния в. „Червени соколи“, където било поместено съобщение за Саня. Той ми носел тоя брой от вестника и би ми го дал, ако не била тая глупава история, когато насмалко щял да потъне в зимника, спасявайки децата. Но това не било важно — той помнел бележката наизуст.

„Връщайки се от боева задача, самолетът, управляван от Григориев, бил настигнат от четири изтребители на противника. В неравната схватка Григориев свалил един изтребител, останалите си отишли, като не приели боя. Машината била повредена, но Григориев продължил полета си. Близо до фронтовата линия той бил отново атакуван, тоя път от два юнкерса. С обхванат от пламъци самолет Григориев направил успешен таран на юнкерса. Летците от Енската част ще запазят спомена за соколите комунисти: капитан Григориев, щурмана Лури, стрелеца радист Карпенко и въздушния стрелец Ершов, които до последната минута на своя живот се бориха за отечеството си.“

Може би текстът бе неточен, в по-друг ред, но за съдържанието на бележката Ромашов се обзалагаше с главата си. Той държал тоя брой в планшета заедно с други, твърде важни книжа, планшетът паднал във водата, вестникът се превърнал в мокра топка и когато го изсушил, точно това парченце, на което била написана бележката, липсвало. Но и това нямало значение.

И тъй, считаха Саня за загинал, но той не бе загинал, той бил само ранен в лицето и краката. В лицето леко, но в краката, както изглежда, сериозно — във всеки случай не можел сам да се движи.

„А как бе попаднал в ешелона?“ — „Не знам — каза Ромашов, — ние не говорихме за това.“ — „Защо?“ — „Защото един час след нашата среща на двадесет километра от Христиновка ешелонът беше обстрелян от немски танкове.“ Той така и каза „обстрелян“.

Съвсем неочаквано било това натъкване на немски танкове в нашия тил. Ешелонът се спрял — още с първия изстрел бил ударен локомотивът. Ранените почнали да скачат долу, разбягали се и немците почнали да ги обстрелват с шрапнели през ешелона.

Преди всичко Ромашов се спуснал към Саня. Не било леко да го измъкне под огъня от вагона, но Ромашов го измъкнал и те се скрили зад колелата. Тежко ранените викали от вагоните: „Братя, помогнете“, а немците все стреляли и били вече близко, в съседните вагони. Повече не можело да се лежи до колелата и Саня казал: „Бягай, аз имам револвер и няма да им се дам.“ Но Ромашов не го оставил, помъкнал го настрана до канавката, до колене в кал, макар че Саня го удрял по ръката и се сърдел. След това един лейтенант с опърлено лице помогнал на Ромашов да го прехвърлят през блатото и те двамата се намерили в малката, мокра трепетликова горичка.

Това било страшно, защото големият немски десант обхванал най-близката гара, наоколо се водели боеве и немците всяка минута можели да се появят в тази горичка, която на това открито място представлявала единствено удобство за отбрана. Необходимо било незабавно да се върви напред. Раната върху лицето на Саня се отворила, температурата му се повишила, той все казвал на Ромашов: „Остави ме, ще загинеш и ти!“ А веднъж казал: „Аз мислех, че в моето положение би трябвало да се боя от теб.“ Когато си отпускал краката, усещал мъчителни болки — кръвта преливала към раните. Ромашов му направил патерица: разцепил един клон, отгоре препречил каската и станало нещо като патерица. Но Саня все пак не можел да върви и тогава Ромашов тръгнал сам, но не напред, а назад, към ешелона — той се надявал да намери предишните момичета от Станислав. Той не стигнал до ешелона — зад блатото открили огън срещу него. Той се върнал.

— Аз се върнах след час или малко повече — казваше Ромашов — и не го намерих. Горичката беше малка и аз я преминах нашир и надлъж. Боях се да викам, но все пак викнах няколко пъти, но никой не отговори. Търсих го цяла нощ, най-после паднах, заспах, а на утрото намерих онова място, където се бяхме разделили: мъхът беше изпокъсан, смачкан, а направената от мен патерица беше останала под трепетликата…

След това Ромашов бил обкръжен, но се промъкнал към своите с отряд моряци от Днепропетровската флота. Той нищо не бе чул за Саня…

Хиляди пъти си представях момента, когато ще узная за това. Ето идва писмо, обикновено писмо, само че без марка, отварям го — и за мене не съществува вече нищо, падам, без да продумам. Ето идва Варя, която утешавах толкова пъти, и почва да ми говори за него — отначало предпазливо, издалеч, след това казва: „Ами ако той е загинал, какво ще направиш?“ Отговарям: „Не бих могла да го понеса“. Ето във Военния комисариат стоя заедно с другите жени, гледаме се и всички мислим едно и също нещо: „За кого ще кажат днес, че е убит?“ Всичко бях премислила — само едно не ми бе минало през ума: че за това ще ми разкаже Ромашов.

Разбира се, всичко това беше измислица, която той беше съчинил или прочел в някакво списание. По̀ за вярване беше, че я бе съчинил, защото характерните за него съображения проличаваха от всяка дума. Но колко несправедливо, колко тежко ми беше, че бе се струпала на главата ми тази неясна, тъпа игра! Та това ли бях заслужила — да дойде тоя човек в Ленинград, където и без него беше така тежко, и така подло да ме лъже!

— Миша, казах му съвсем спокойно, — вие ми пишете: „Щастие мое, живот мой“. Това истина ли е?

Той ме гледаше мълчаливо. Беше бледен, а ушите му — червени, и сега, когато аз попитах: „Истина ли е това?“, те станаха още по-червени.

— Тогава защо измислихте така да ме мъчите? Трябва да призная, че понякога малко ви жалех. Невъзможно е една жена, макар веднъж в живота си, да не изпита жалост към този, който я обича толкова дълго. Но как така не разбирате, тъпи човече, че ако, недай боже, Саня загине, аз ще ви намразя? Вие трябва да признаете, че всичко това е лъжа, Миша. И трябва да ми искате прошка, защото иначе аз действително ще ви прогоня като негодник. Кога беше всичко това, което разказвате?

— През септември.

— Ето виждате ли — през септември. А аз получих писмо от десети октомври, в което Саня пише, че е жив и здрав и може би ще прелети за един ден до Ленинград, ако му позволи началството. Ха сега, как ще отговорите на това, Миша?

Не знам откъде намерих тия сили да излъжа в тая минута! Не бях получила никакво писмо от десети октомври. Три месеца как нямах вече нито дума от Саня.

Ромашов се засмя.

— Много добре, че не ми повярвахте — каза той. — Боях се от обратното. Дано всичко потръгне към хубаво.

— Значи всичко това е лъжа?

— Да — каза Ромашов, — това е лъжа.

Той трябваше да ме убеждава, да доказва, да се сърди, той трябваше — както тогава на площад „Собачи“ — да стои пред мене с треперещи устни. Но той каза равнодушно:

— Да, това е лъжа.

Сърцето ми почна да бие, трепна и опустя.

Изглежда, че той разбра това. Приближи се до мене и хвана ръката ми — смело, свободно. Издърпах ръката си.

— Ако аз исках да ви излъжа, просто щях да ви покажа вестника, в който черно на бяло е напечатано, че Саня е загинал. А аз ви разказах това, което никой на света не знае. Смешно е да се мисли, че всичко това съм сторил от недостойни лични подбуждения. Или пък да съм мислил, че подобно известие може да ви разположи към мене? Но това е истината, която аз не посмях да скрия от вас.

Седях, както по-рано, неподвижна, спокойна, но постепенно всичко наоколо ми почна бавно да изчезва: Сашината маса с четчиците във високата чаша и тоя червенокос човек пред масата, чието име забравих. Мълчах и нищо не ми трябваше, но тоя военен, не знам защо, бърже излезе и се върна с малката побеляла, изящна жена, която се хвана за главата, като ме погледна, и каза:

— Катя, боже мой! Дайте вода, вода! Какво ви стана, Катя?