Вениамин Каверин
Двамата капитани (112) (Роман в два тома)

Единадесета глава
Вечеря. Не става дума за мене

Той спеше още, когато ние излязохме. Розалия Наумовна му беше постлала в столовата. Одеялото му бе се свлякло, той спеше в чисто долно бельо и Варя, минавайки, с привично движение подмушна одеялото. Той дишаше със стиснати зъби, през полуотворените му клепачи се виждаха очите — такъв, какъвто беше Ромашов, човек не можеше да го обърка с никакъв друг Ромашов на света!

— И така — най-лошият? — шепнешком попита Варя.

— Да.

— А, според мене, не изглежда такъв.

— Ти си луда!

— Честна дума, нищо подобно. Ти навярно се чудиш защо спи така. Къси му са клепачите.

Защо си въобразявах, че привечер Ромашов трябва да изчезне като видението на изчезналата вече нощ? Той не изчезна. Аз позвъних по телефона и не Розалия Наумовна, а той се обади.

— Катя, трябва да поговоря с вас — учтиво и с твърд глас каза той. — Кога ще се върнете? Или пък позволете да дойда при вас.

— Можете да дойдете.

— Но аз се боя, че в болницата ще бъде неудобно.

— Добре, но у дома ще се прибера само след няколко дни.

Той помълча.

— Разбирам, че вие нямате ни най-малко желание да ме видите. Но това беше така отдавна… причината, поради която вие не искахте да се срещате с мене…

— Хайде де, съвсем не е така отдавна…

— Вие навярно говорите за онова писмо, което ви изпратих по доктор Павлов? — попита той оживено. — Получихте ли го?

Аз не отговорих.

— Простете ми.

Мълчах.

— Не е случайна нашата среща. Аз идвах у вас. Аз се затичах към зимника, защото някой извика, че там имало деца. Но това сега не е важно. Ние трябва да се срещнем, защото работата се отнася до вас.

— Каква работа?

— Твърде важна. Всичко ще ви разкажа.

Сърцето ми трепна, макар че знаех с кого говоря.

— Слушам, кажете.

Сега той замълча и така дълго, че щях насмалко да закача слушалката.

— Добре, тогава няма нужда. Отивам си и вие никога няма да ме видите. Но кълна се…

Той прошепна още нещо: представих си как стои със стиснати зъби, с полуотворени очи и тежко диша в слушалката и това мълчание, това отчаяние ме убеди. Казах, че ще дойда, и закачих слушалката.

На масата имаше сирене и масло — ето какво видях, когато отворих входната врата със своя ключ и се спрях на прага за столовата. Това беше невероятно — истинско сирене, холандско, червено, и маслото също беше истинско, може би даже първокачествено, в голямо емайлирано канче. Хляб, не нашенски, не ленинградски, беше нарязан на големи филии. Ромашов отваряше някакви консерви с кухненски нож, когато влизах. От раницата, която беше на масата, стърчеше шише…

Разчорлена, щастлива, Розалия Наумовна излезе от спалнята.

— Катя, как мислите, какво да правя с Берта — шепнешком каза тя, — мога ли да я поканя?

— Не знам.

— Боже мой, вие се сърдите? Но аз исках само да узная…

— Миша — казах аз високо. — Розалия Наумовна ме пита да й кажа може ли тя да покани на масата сестра си Берта.

— Иска ли питане! Къде е тя? Аз сам ще я поканя.

— Може би тя ще се уплаши от вас.

Той неловко каза:

— Заповядайте! Заповядайте!

Това беше една твърде весела вечеря. Бедната Розалия Наумовна с треперещи ръце правеше сандвичи и ги ядеше с религиозно изражение. Берта шепнеше сякаш нещо над всяко късче — мъничка, побеляла, с остричко носле, с разсеян поглед. Ромашов бъбреше неспирно — бъбреше и пиеше.

Ето кога го разгледах както трябва!

Не бяхме се виждали няколко години. Тогава той беше доста пълен. В лицето му, в тялото му, малко отметнато назад, се чувствуваше солидността на пълнеещия човек. Като всички грозни хора, той се стараеше да се облича най-внимателно, даже контешки.

Сега той беше мършав и костелив, стегнат с нови, скърцащи каиши, с рубашка с две нашивки на илиците — нима е майор? Виждаха се костите на черепа му. В широко отворените немигащи очи се бе появило нещо ново — може би умора?

— Изменил ли съм се? — попита той, като забеляза, че го гледам. — Войната ме промени. Всичко стана друго — и душата, и тялото.

Ако се бе изменило, той не би ми доложил за това.

— Миша, откъде сте намерил толкова много работи, откраднахте ли ги?

Изглежда, че той не чу последната дума.

— Яжте, яжте, аз всичко ще ви намеря. Тук всичко може да се намери. Вие просто не знаете.

— Наистина?

— Да, да. Има хора.

Не знам какво искаше да каже с тия думи, но аз неволно оставих своя сандвич на чинийката.

— Вие отдавна ли сте в Ленинград.

— От три дни. Прехвърлиха ме от Москва на разпореждането на началника на военторга. Бях на Южния фронт. Там ни окръжиха и като по чудо се измъкнах.

Това беше истината, страшната за мен истина, а го слушах небрежно, с отдавна забравеното чувство на власт, което упражнявах върху него.

— Ние отстъпвахме към Киев. Не знаехме, че Киев е отрязан — каза той. — Мислехме, че немците са дявол знае къде, а те ни посрещнаха край Христиновка, на двеста километра от фронта. Същински ад — добави той, като се смееше, — но за това после. А сега искам да ви кажа, че видях в Москва Николай Антонович. Може би е много странно, но той си е останал там.

— Наистина ли? — казах аз равнодушно.

Ние помълчахме.

— Струва ми се, вие Миша, имахте намерение да поговорите за нещо с мене? Тогава да минем в моята стая.

Той стана и се изправи. Въздъхна и поправи каиша си.

— Да, да идем. Ще ми позволите ли да си взема вино.

— Моля, моля.

— Какво?

— Аз няма да пия — каквото обичате.

Той взе от масата шишето, чаши и като поблагодари на Розалия Наумовна, тръгна след мен. Ние седнахме, аз на дивана, а той пред масата, която беше някога Сашина и на която така си бяха останали непипнати четките в една висока чаша.

— Това е дълъг разказ.

Той се вълнуваше, а аз бях спокойна.

— Твърде дълъг и… Пушите ли?

— Не.

— Много жени през войната почнаха да пушат.

— Да, много. Мене ме чакат в болницата. Давам точно двадесет минути.

— Добре — замислено, на срички произнесе Ромашов. — Вие знаете, че през август напуснах Ленинградския фронт. Не исках да замина, разчитах на това, че ще се срещна с вас. Но заповедта си е заповед.

Саня често повтаряше тая фраза и мене ми стана неприятно да я слушам от Ромашов.

— Няма да разказвам как попаднах на юг. Ние се бихме при Киев и бяхме разбити.

Той каза: „ние“.

— В Христиновка се присъединих към санитарния ешелон, който обиколи Киев и се отправи към Уман. Това бяха обикновени товарни вагони с печки, в които лежаха ранени. Имаше много тежко ранени. Пътувахме три, четири или пет дни в горещина, в задух, в прах…

Берта се молеше в съседната стая.

Той стана и нервно затвори вратата.

— Бях ранен два дни преди присъединяването ми към ешелона. Наистина леко — само от време на време ме пробожда лявата страна. Тя става тъмночервена — добави Ромашов, като се усмихна напрегнато. — И сега продължава.

Варя, която в оная нощ съблече и облече Ромашов, казваше, че лявата му страна е изгорена; навярно това беше, за което той се изрази, че „почервенява“.

— И ето, наложи се да се заема с интендантската част на нашия ешелон. Най-напред трябваше да се уреди прехраната и с гордост мога да кажа, че ние пътувахме две седмици, но от глад нито един човек не умря. Но не за мене е думата.

— А за кого?

— Две момичета, студентки от педагогическия институт в Станислав, пътуваха с нас. Те носеха на ранените храна, сменяваха превръзките, вършеха всичко, което можеха. И ето веднъж една от тях ме извика при един летец, който беше ранен и лежеше в един от вагоните.

Ромашов си наля вино.

— Попитах момичетата какво се е случило. — „Поговорете с него.“ — „За какво?“ — „Не иска да живее, казва, че ще се застреля, плаче.“ Ние отидохме при него — не знам как се бе случило, но в тоя вагон не бях влизал нито веднъж. Той лежеше по лице, краката му бяха забинтовани, но някак небрежно, неумело. Момичетата приседнаха до него и го извикаха…

Ромашов замълча.

— Защо не пиете, Катя? — попита той с малко пресипнал глас. — Само аз пия. Ще се напия и какво ще правите после.

— Ще ви прогоня. Довършвайте вашата история.

Той изпи наведнъж виното в чашата, поразходи се из стаята и седна. Аз също сръбнах малко вино. Та малко ли летци има на света!