Вениамин Каверин
Двамата капитани (107) (Роман в два тома)

Шеста глава
Сега ние сме равни

Както по-рано помнех датите на всичките ми срещи със Саня, така и сега запомнях и, струва ми се, завинаги, ония дни, когато получавах от него писма. Второто писмо, ако не смятам бележчицата, в която ме нариташе „Пира Полейкин“, получих на 7 август — ден, който по-късно дълго ми се присънваше и сякаш взимаше участие в ония мъчителни сънища, за които аз даже се сърдех на себе си, като че ли човек можеше да се сърди на сънищата.

Бях нощувала вкъщи, а не в болницата, и рано сутринта бях тръгнала да търся Розалия Наумовна, за да й кажа, че няма да остана у дома. Намерих я в двора: три момченца стояха пред нея и тя ги учеше да разтварят боя.

— Много гъста не е хубаво, а също и много рядка не струва — казваше тя. — Къде е дъската? Воробьов, не се чеши. Опитай на дъската. Полека.

По инерция тя заговори и на мене с делови тон:

— Едно от противопожарните мероприятия е боядисването на чардаците и другите дървени горни части на постройките. Съставът е огнеупорен. Уча децата да боядисват.

— Розалия Наумовна — попитах аз със стеснение, — няма ли скоро да се приберете вкъщи? Ще ме дирят по телефона.

Чаках да ми се обадят по телефона от Руския музей. Работите на Петя бяха отдавна опаковани, но за тях, не знам защо, никого не изпращаха.

— Подир час. Ще ида с децата на чардака и като задам на всяко дете урока, съм свободна. Но, Катя, чакайте, забравих — каза тя живо и плесна ръце. — Има писмо за вас! Ръцете ми са изцапани от боята, измъкнете го!

Бръкнах в нейния джеб и измъкнах писмото от Саня…

Както винаги, първом хвърлих бегъл поглед на писмото, колкото да разбера, че нищо не се е случило със Саня, а после почнах да го чета бавно, дума по дума.

„Помниш ли Гриша Трофимов? — пишеше той накрая, при поздравите. — Едно време ние заедно с него сипехме над езерата парижка зеленина. Вчера го погребахме.“

Не си спомнях добре Гриша Трофимов, защото той излетя нанякъде тогава, когато бях пристигнала в Саратов, а сега съвсем не знаех, че той служи в един и същ полк със Саня. Но Варя, нещастната Варя, си представих веднага — изпуснах писмото и листата се разхвърчаха.

… Време беше да ида в болницата, но не знам защо, се запътих вкъщи, като съвсем забравих, че бях дала ключа от квартирата на Розалия Наумовна. На стълбите ме срещна „учената бавачка“ и почна да се оплаква, че не може да се настани никъде — никой не я взема, защото „не стигала храната“, и че една домашна работничка постъпила в Тръста на градските градини, но за нея това не е по силите й и т.н., и т.н. Аз я слушах и си мислех: „Варя, бедната Варя“. Вях дошла вече в болницата, а не отидох в „стоматологията“, където Варя можеше да ме види. Отново прочетох писмото и изведнъж си спомних, че Саня по-рано никога не ми е писал такива писма. Спомних си как веднъж в Крим той се върна бледен, уморен и каза, че от лошата миризма през целия ден е усещал болки в тила. А на другата сутрин жената на щурмана ми обясни, че самолетът се запалил във въздуха и те успели да кацнат с бомбения си товар невредими с горящия си самолет. Изтичах при Саня и той ми каза със смях:

— Присънило ти се е.

Саня, който се предпазваше, който съзнателно не искаше да споделя с мене всичките опасности на своята професия, изведнъж ми пише, и то така подробно — за загиването на другар. Той даже ми описваше гроба на Трофимов. Саня ми описва гроба!

„В средата ние поставихме неексплодирали снаряди, след това големи стабилизатори, като цветя, после по-малки и се получи нещо като леха с железни цветя.“

Не знам, може би това беше доста сложно — неслучайно Иван Павлович едно време ми казваше, че разбирам Саня доста сложно — „но сега ние сме равни“ — ето как аз разбрах неговото писмо, макар че за това не беше казано нито дума. „Ти трябва да бъдеш готова за всичко — аз повече нищо не крия от тебе.“

Шкафът с престилките се намираше в „стоматологията“, аз бърже сложих престилката си и излязох на площадката: за болницата се минаваше през една площадка — и малко преди да стигна до моята стая, чух гласа на Варя.

— Трябва сама да го направите, ако болният още не може — сърдито каза тя.

Тя мъмреше сестрата, че не беше промила устата на един болен с кислородна вода и гласът й беше все същият обикновен и смел, както вчера и оня ден, и със същите ония енергични, малко мъжки маниери, тя излиза от стаята и продължава да дава някакви разпореждания. Погледнах я: това е същата Варя! Тя нищо не знаеше. За нея още нищо не беше се случило!

Трябва ли да й кажа за загиването на нейния мъж? Или нищо не бива да й се казва, а в нещастния ден просто ще дойде „смъртният акт“ — „загина в боевете за родината“, — както идва за стотици и хиляди руски жени, и най-напред не разбира, отказва се душата, а след туй почва да се блъска като затворена птица — която никъде не може да иде, никъде не може да се скрие. Приеми я — мъката е твоя!

Минавах покрай кабинета на Варя с поглед в земята, като че бях с нещо виновна пред нея, а с какво — и сама не знаех.

Денят беше безкрайно дълъг, ранените все прииждаха, докато най-после в стаите не останаха места, и старшата сестра ме изпрати при главния лекар да попитам може ли да се поставят няколко легла в коридора.

Почуках в кабинета, отначало тихо, а после по-силно. Никой не отговаряше. Открехнах вратата и видях Варя.

Главният лекар не беше дошъл, навярно тя го чакаше, застанала до прозореца, малко наведена, и силно, монотонно чукаше с пръстите си по стъклото.

Тя не се обърна, не чуваше, че аз влизам, не виждаше, че стоя на прага. Тя направи предпазливо една стъпка от страна на прозореца и няколко пъти силно си блъсна главата о стената.

За пръв път виждах да си блъскат главата о стената. Тя я блъскаше не с челото, а някак от страна, навярно за да бъде по-силно, и не плачеше, изражението на лицето й беше неподвижно, сякаш вършеше някаква работа. Косите й се разчорлиха — и изведнъж тя си притисна лицето към стената, разпери ръце…

Тя знаеше. През целия тоя труден, уморителен ден, когато се наложи даже да се отложат не особено бързите операции, защото не стигаха ръце за приемане болните, когато нямаше къде да се сложат болните и всички нервничеха, вълнуваха се, само тя работеше така, като че ли нищо не беше се случило. В първата стая тя учеше да говори един нещастен младеж, който лежеше с изваден език — и знаеше. Тя дълго, монотонно се караше на готвача, че картофеното пюре беше зле претрито и задръстваше тръбичките — и знаеше. Ту в едната, ту в другата стая се чуваше нейният сърдит, уверен глас — и никой, нито един човек на света не би се сетил, че тя знае!