Вениамин Каверин
Двамата капитани (99) (Роман в два тома)

Четиринадесета глава
Нощен гост

В един разговор с мене Ч. употреби израза „боледуване от Север“ и само сега, когато помагах на Саня за екипирането на експедицията, напълно разбрах тоя негов израз. Не минаваше ден да не дойде при Саня такъв човек, който да не страда от тая неизлечима болест. Такъв беше П., стар художник, другар и спътник на Седов, който на времето горещо се отзова за статията на Саня, напечатана във в. „Правда“, и който впоследствие напечата своите спомени за „Св. Фок“, връщането му на Голямата Земя и прибирането на щурмана Климов от нос Флор.

Идваха момчета, които молеха Саня да ги вземе на „Пахтусов“ за огняри, готвачи и какво ли не още.

Идваха честолюбци, които търсеха леки пътища към почит и слава, идваха безкористни мечтатели, които си представяха Арктика като страна на чудесата, като приказна страна.

Между тия хора един път ми се мярна човек, за когото не мога да не си спомня сега, когато всичко се измени, и предишните вълнения и грижи изглеждат незначителни и даже смешни. Като сънно, нощно видение той се мярна и изчезна и дълго време не знаех даже как се казва и къде се е запознал Саня с него. Но това беше минута, когато бъдещето, и може би близкото бъдеще, ми се представи изведнъж. Като че ли надзърнах през няколко години напред и сърцето ми се сви и изстина…

Без да дочакам Саня, аз заспах свита в креслото и като се събудих сред нощ, видях в стаята непознат човек. Беше военен моряк, не помня вече какъв чин. Саня беше приседнал на края на масата и рисуваше някакви мутри, а той се разхождаше из стаята — подвижен, бърз, с казашки чибук и с тъмни насмешливи очи.

Те говореха за нещо сериозно и аз затворих очи и се престорих, че спя. Беше ми приятно да слушам и дремя или да се преструвам, че дремя — можеше без запознаване, без вчесване и преобличане.

— Какво по-просто от това да докажеш, че търсенето на капитан Татаринов няма нищо общо с основните задачи на Главсевморпут. Това, разбира се, е празна работа, трябва само да си спомним търсенето на Франклин. Изобщо хората трябва да се търсят — това изменя географската карта. Но аз говоря за друго.

Това „друго“ беше войната, войната в Арктика, на бреговете на Баренцово и Карско море. Заслушах се — това беше ново!

С молив в ръка, той почна да изчислява онова количество от полезни минерали, които могат да се изкопаят от Колския полуостров — това вече беше по моята част. Но нощният гост смяташе всичките тия мирни океанити и апатити за „стратегически сурови материали“, необходими за бъдещата война, и моментално почнах мислено да му възразявам, защото бях убедена, че няма да има война.

— … Уверявам ви — говореше оживено морякът, — капитан Татаринов прекрасно е разбирал, че в основата на всяка полярна експедиция трябва да лежи военна мисъл.

„Ясно, разбирал е — веднага си казах в тая смешна дремка, когато може да се мисли и говори, а то е същото, когато нито се говори, нито се мисли. — А война няма да има!“

— … Отдавна е време да се построят военните бази по целия наш кервански път… На Нова земя например с удоволствие бих видял добра дългобойна батарея…

„Ама че се престара! — възразих веднага аз. — Та с кого ще се воюва? С белите мечки ли?“

Но той говореше безспирно и изведнъж от тая стая на хотела, където бях полузаспала, подвила крака в креслото, където Саня току-що прикри лампата с едно крайче от покривката на масата, за да не пада светлина върху очите ми, аз се пренесох в някакъв странен полуизгорял град. И тук беше тихо, но тишината беше страшна, напрегната. Всички очакваха нещо, говореха шепнешком и трябваше да се иде долу, в мазето, опипвайки в тъмнината влажните стени. Не слизам. Стоя на вратата в празната тъмна дървена къща, а ясното, тайнствено небе се открива над мен. Къде е той сега? В страшната звездна пустота се носи самолет, моторът се задъхва и с всеки миг оледенелите криле натежават. Това е — нищо не може да се измени. Все по-глухо бръмчи моторът, машината потрепва, от далечните станции вече не се чуват сигналите…

— Вярно, стара история — внезапно високо каза морякът и аз се събудих и радостно въздъхнах, защото всичко това беше празна работа: тия дни ние заедно заминаваме на Север и ето той стои пред мен, моят Саня, уморен, умен и мил, когото обичам и с когото вече никога няма да се разделя.

— Но в Главсевморпут не се интересуват от история. Да бяха прочели, дяволите, поне статията в Голямата съветска енциклопедия! Именно там се дава интересен цитат от Менделеев. Ето послушайте го, аз съм си го преписал. Забележителен цитат!

И като не произнасяше добре буквата „р“, той прочете известните думи на Менделеев, които бях срещала за пръв път някъде в книжата на баща ми: „Ако само десета част от изгубеното при Цусима беше употребено за достигане на полюса, нашата ескадра вероятно би отишла във Владивосток, минавайки и Немско море, и Цусима…“

Саня веднъж ми каза, че леля Даша обичала да го пита:

„Е, Санечка, как е твоето пътешествие в живота?“

Като седях в креслото със свити крака и като се преструвах на заспала, аз лениво разглеждах, през свити очи, нашия неочакван нощен гост, с неговата разпаленост, особеното произношение на „р“ и неговия смешен казашки чибук; можех ли да си представя, че моето „пътешествие в живота“ след няколко години ще заведе Саня в дома на тоя човек?

Но няма да се взираме в бъдещето. Скучно би било да се живее, ако бихме знаели предварително своето „Пътешествие в живота“.