Вениамин Каверин
Двамата капитани (94) (Роман в два тома)

Девета глава
Среща

Всичко мина хиляди пъти по-добре, отколкото се очакваше, и на сутринта ние изпратихме вече на Саша писмо, бонбони и кошница с цветя — най-голямата, която се намери в магазина. Когато ние предавахме всичко това, служащият каза: „Ах!“ — и дежурната сестра също каза: „Ах!“

Всичко мина благополучно, но професорът, в когото се бях влюбила, изглежда беше недоволен от нещо. Впрочем може да ми се е сторило само така. Неизвестно защо Саша задържаха на прегледа доста дълго, но най-после я пренесоха, докато бяхме още там. Ние й изпратихме сестра, онази същата, която ни звънеше по телефона, и тя ни донесе бележчица:

„Петенка, твърде много прилича на тебе, с голям нос като твоя. Нима не ти казах, че всичко ще бъде прекрасно? Скъпа Катя, целувам те. Благодаря за чудните цветя. Не беше нужно да пращате толкова много. Поздравете Бернщайнови. Ваша Саша“.

Доплака ми се даже, когато прочетох тази бележка. Може би бях се просълзила малко, но в това време някой в чакалнята попита колко е часът и се оказа, че е десет без четвърт.

Казах довиждане на Петя, комуто никак не се искаше да остави този дом, и тръгнах към гарата, защото влакът от Мурманск пристигаше в 10 часа и 40 минути.

Забелязах, че по-преди, когато виждах Саня след дълга раздяла, обхващаше ме някакво особено чувство на разочарование. Като че ли най-хубавото все пак си оставаше онова, което изпитвах преди срещата, за която си мечтаех и си я представях хиляди пъти! Така се почувствувах в Москва, когато Саня пристигна от Север и ние се срещнахме пред Болшой театър. Тогава ми се струваше, че трябва да се случи нещо необикновено, някаква промяна във всичко — и на земята, и на небето. Но нищо не се случи освен това, че ние и двамата по-късно съжалявахме за тази среща.

И ето сега, когато дойдох на гарата — изведнъж се изплаших от онова чувство: другите хора бяха дошли също като мене, за да посрещнат някого, носачите тичаха към влака, грозният кондуктор с побелели мустаци грубо ругаеше за нещо служащия във вагона.

Но аз разбрах, че онова чувство ще се изпари, защото ние сега имахме съвсем друга среща…

Влакът се показа — и вълнението в миг се предаде по цялата дължина на перона. Посрещачите бяха малко, но все пак аз застанах по-далеч от всички, настрана, та да може изведнъж да ме забележи. Струваше ми се, че бях спокойна. Само че сякаш всичко ставаше много бавно — влакът бавно се приближаваше към перона и първите пътници бавно слизаха по стъпалата и неизказано бавно идваха срещу мен — идваха, минаваха, а Саня все го нямаше, и отново идваха, и сърцето ми сякаш потъна някъде, защото го нямаше. Той не пристигна…

— Катя!

Обръщам се. Той стои пред първия вагон, аз тичам към него, тичам и чувствувам как цяла треперя от вълнение и щастие.

Ние също твърде бавно минахме по перона, защото през всичкото време се спирахме, за да се погледаме. Не помня за какво говорехме в първите минути. Саня ме питаше нещо набързо, а аз отговарях, без да слушам. След това му разказах за Саша и ние се спряхме отново — тоя път на неудобно място, защото почнаха изведнъж да ни блъскат — и дълго говорихме за Саша.

— А как е Петя? Той навярно е дигнал на крак целия Ленинград. Та той е побъркан. Ах, как отдавна не съм го виждал.

Ние тръгнахме за хотел „Астория“, защото Саня каза, че му е по-удобно да се настани в хотел, и оттам почнахме да звъним по телефона на Петя, първо вкъщи, а после в клиниката. В клиниката вече го познаваха и казаха, че отишъл да търси кифли с мак.

— Какво?

— Кифли с маково семе.

— Отишъл за кифли с мак — с недоумение казах аз и закачих слушалката.

Саня се превиваше от смях.

— Петя си е спомнил, че Саша обича кифли с мак — обясняваше ми той. — Тя всякога обичаше кифли с мак. Ох! Милият! А казва ли още „дяволски-глупак“? Той казваше „дяволски-глупак“ и „смешно“. Защо ме гледаш?

Гледах го, защото тъй много ми харесваше, просто ужасно много. Ние отново не бяхме се виждали цяла година, но странно, чувствувах, че сме хиляди пъти по-близки, отколкото след по-раншните раздели. Не знам защо ми се стори, че е станал по-висок за тази година и с по-широки гърди и плещи. Чертите на лицето му бяха станали по-определени, по-смели, по-силни, особено линията под брадата и устата. Той вече не приличаше на момче и сега, разбира се, не можеше да се каже за него, че му е още рано да се жени. Само че на темето му стърчеше предишният непокорен перчем, макар че беше причесан и също вече някак по-солиден.

— Аз забравих, че ти си така красива — каза той. — Твърде странно, но там това някак не беше важно за мене.

— А тук?

Той ме целуна и ние отново затърсихме Петя по телефона.

Тоя път той си беше вкъщи и като луд се развика по телефона, когато му казах, че Саня стои до мен и измъква слушалката от ръцете ми. Те дълго безразборно крещяха: „Е, как си, старче?“ И си викаха един на друг „дяволски-глупак“. После Саня го попита намерил ли е кифли с мак и като се задъхваше от смях, почна да ми обяснява със знаци, че не е намерил. В края на краищата те се уговориха: Саня ще иде в клиниката и заедно ще опитат да влязат при Саша.

— А аз?

Той отново ме прегърна.

— Закъде съм сега без тебе? — каза той. — Сега, брат, е свършено. Край, край!

И той ме попита шепнешком, както тогава във влака, когато го изпращах:

— Обичаш ли ме?

— Да, да.

Разбира се, при Саша не ни пуснаха, но ние отново и предадохме бележка и получихме отговор, тоя път с молба да успокоим Петя, който е „омръзнал на всички“. Тя ни пишеше още, че й се иска да се поразходи с нас и в заключение ни питаше обядвали ли сме или още не, та да заберем и мъжа й, защото той „може по две денонощия да не яде, ако няма кой да му напомни“.

От обеда нищо не излезе. Саня трябваше да иде в Арктическия институт и аз тръгнах да го изпратя — не само защото ми се искаше, но защото все пак трябваше да се поговори по нашата работа, за която ние си уредихме срещата в Ленинград. Той не беше получил последните ми писма и не знаеше новините за „Пахтусов“, за който беше току-що решено да тръгне през Маточкин Шар, а след това, като обиколи Северна Земя, да се отправи към Ляховските острови.

— Е, какво, ние ще имаме доста време, това е всичко — каза Саня. — Мен ме безпокои най-вече времето.

Ние заговорихме за състава на експедицията и той каза, че е предложил един радист от Диксон, след това доктор Иван Иванович и своя механик Лура, за когото той често ми пишеше от Заполярие.

— Радистът е превъзходен. Знаеш ли кой е?

— Не.

— Корзинкин — тържествено каза Саня. — Оня същият.

Признах, че за пръв път чувам това име и Саня ми обясни, че Корзинкин е един от двамата руснаци, които са били с Амундсен на Южния полюс, и че Амундсен даже споменава за него в своята книга.

— Добре е, нали? Петият съм аз. А шестата си ти. Теб предложих като „дъщеря“.

— Така ли? А струва ми се, че имам право на участие в тая експедиция не само като дъщеря на капитан Татаринов. Ама ти наистина ли вписа професия дъщеря?

Саня се смути.

— Какво от това? — промърмори той. — Нищо особено няма. Глупаво ли е?

— Много?!

— А иначе ще излезе, че ходатайствувам за жена си. Неудобно е.

— Саня, аз изобщо не съм те молила да ходатайствуваш — казах спокойно. — Дъщеря, жена! Също съм и племенница и внучка. Аз съм стар геолог, Саня, и помолих началника на Главсевморпут да ме включи в състава на експедицията като геолог, а не като твоя жена. Тук му е мястото да кажа, че не съм още твоя жена и ако ти се държиш така глупаво, мога и за друг да се омъжа. Струва ми се, ние още не сме зарегистрирали нашия брак?

Мене даже ми дожаля за него, той почна да мига и неловко се засмя и като свали фуражката си, изтри с длан челото си.

— Катя, прости, честна дума! — промърмори той. Целунах го бърже, макар че стояхме вече в двора на Арктическия институт, и казах:

— Е хайде, все едно че нищо не е било.

Той обеща да ми се обади по телефона към 6 часа или сам да дойде при Петя.