Вениамин Каверин
Двамата капитани (92) (Роман в два тома)

Седма глава
Зима

През ноември получих стая в едно от предградията, на брега на Москва-река, и веднага се пренесох, макар че Валя и Кира ми заявиха в един глас, че без мен щял да се разстрои техният семеен живот, а Александра Дмитриевна добави, като ме отведе настрана, че сега и тя ще си иде, защото „все пак съм била нещо като гръмоотвод за тъмнокафявите лисици“ и без мене Валя до смърт ще я отегчава със своите дрънканици.

Стаята ми беше в ново здание и не можеше да се каже, че тая пететажна сграда, стърчаща самотно на пустия бряг, имаше особено привлекателен вид. Работниците си бяха вече свършили работата, но още не бяха си отишли всички и някои се въртяха насам-нататък из двора, като почистваха строителния боклук. Ваните — на цвят като холандско сирене, още бяха по стълбите, тук-там висяха забравени кофи с боя.

Сега до предградието В. може да се добереш за десет минути с метрото, а тогава трябваше да се влачиш цял час с трамвая. Сега В. си е в Москва, а тогава беше неинтересно място и нашата тромава самотна сграда, която се отличаваше от другите, изглеждаше особена наред с овехтелите дачи, украсени с колонки, парапетчета и петлета от резба. Но не само от нашата сграда, но и от стаята не можех да се похваля. Тя имаше само едно достойнство — прекрасен изглед към Москва-река, която и зиме беше хубава, особено надвечер, когато в дрезгавината проникваше някъде отдалеч разсеяна светлина и зад преспите падаха чисти обли сенки. И аз си представях малкия пристанищен град зад Полярния кръг, където по дървените улици ходят впрегнати елени. „Но наред с елените — пишеше Саня — летят и се надпреварват лесовози и автомобили, коне и впрегатни кучета и по такъв начин пред очите минава цялата история на човечеството, като се почне от родовия строй и се стигне до социалистическата култура. Сега строим новия град — навсякъде се виждат само трупи, улиците са засипани с трески — и управлението на аерогарата се пренесе в ново триетажно великолепно здание с «хол» — вечер ние седим в този «хол» и четем Волтер. Интересно е, че този «съвременен» автор стана при нас така популярен, че цитати от неговите произведения украсяват вече стенните вестници. Мисля за тебе така много, че ми е даже странно откъде намирам време за всичко останало! Това е затуй, че всичко останало, не знам по какъв начин, е пак приплетено с тебе, особено при полет, когато си мислиш за нещо или пееш и отново мислиш — и всичко само за тебе…“

През тази зима бях много затруднена парично, защото ми изпращаха пари от град Уфа, където се намираше Башкирското геоложко управление, и често се бавеха. От време на време трябваше да пращам телеграми и да ги ругая. Освен това нямаше къде да обядвам, а ме мързеше да си готвя сама. С една дума, съвсем подивях и веднъж, когато премерих копринената си рокля, седнах и почнах да плача от яд.

За пръв път през тази зима се наканих да ида във Вахтанговия театър — на премиерата на „Човешката комедия“ — и се оказа, че роклята ми е старомодна, с някакви си опашки, които вече от сто години не се носят. След това с Кира поправихме роклята, скъсихме я, подгънахме я. Но тази вечер настроението ми бе лошо.

Тази зима във В. бях самотна — така самотна, че едва ли не най-честият ми гост беше Ромашов. Сега ми беше трудно да си представя, че това е оня Ромашов, който казваше, че ще убие и мене, и себе си. Той идваше вежлив, спокоен, всякога прекрасно облечен, даже като франт, и говореше с мене с равен глас, навярно със същия оня глас, с който той четеше лекциите си в института…

Веднъж дойде твърде уморен и гладен. Казах му:

— Миша, искате ли чай?

Той сухо поблагодари и ми отказа. Очевидно искаше да ми подчертае, че не се стреми към никакви други отношения между нас освен към делови, а деловите — това беше експедицията и всичко, което се отнасяше до нея.

Защо се занимаваше той с нея? Разбира се, защото работата се отнасяше до мене и следователно „не можеше да му бъде безразлично“. Но тук имаше и гордост — искаше сякаш да покаже, че никак не съм го обидила със своя отказ. Безсъмнено имаше и план — вероятно все тоя същия: да се ожени за мене с помощта на някакви си тъпи и сложни интриги. В самия него имаше нещо тъпо и същевременно сложно — в тази важност на застиналото му лице, с щръкнали детски уши. Но понякога се забелязваше и нещо страшно. Не току-тъй Иван Павлович каза веднъж, че той е твърде сложен човек, във всеки случай способен на силно раздвижване на душата.

Но аз не се интересувах от неговата душа.

Изведнъж излезе, че в Главсевморпут съвсем не били уверени, че издирването трябвало да се възложи именно на Саня. Той бил млад и макар да имал голям стаж, на Север бил работил сравнително малко. Известен бил като добър, изпълнителен летец, но щял ли да се справи той с такава сложна работа, изискваща организационни дарби? Въобще какъв човек е той — спомнят си, че в някакво си списание са го ругали за клевета. Той клеветил някого, като че ли Н. А. Татаринов, известния полярен деец и братовчед на капитана.

И аз исках редакцията на списанието да напише опровержение, доказвах, че организирането на група търсачи, състояща се от шест души, не представлява кой знае колко сложна работа. Аз исках издирването на Татаринов да бъде възложено на оня, който от детски години се е въодушевявал от тази мисъл, и никому другиму.

Ромашов знаеше за тези ходатайства. За какво мислеше той и на какво се надяваше, аз не питах за това и той не отваряше дума. Но един ден стана така, че можах да разбера доста работи.

Съвсем не се съмнявах в туй, че ако се състои експедицията, ще замина за Северна Земя заедно със Саня. Писах за това до началника на Главсевморпут и си предложих услугите като геолог. Скоро получих отговор от кадровия сектор и за съжаление съвсем не такъв, какъвто очаквах: предлагаха ми работа на една от полярните станции, по мой избор, и ме канеха да се явя в Главсевморпут за преговори.

Тоя ден се върнах късно вкъщи, както винаги, когато попадах в „града“ — и на стълбата си спомних с досада, че съм забравила да заключа вратата. При това като че някой се разхождаше в стаята ми — помислих си, крадци навярно. Но това не бяха крадци. Беше Ромашов, който се спря, когато влязох, и веднага забелязах, че е много разстроен.

— Прочетох това писмо — каза той, без да ме поздрави. — Вие искате да заминете с експедицията, ето каква била работата!

Погледнах го и неволно си спомних, че в училище го дразнеха с прякора „кукумявка“. Очите му бяха съвсем кръгли и в тая минута той приличаше извънредно много на кукумявка. Но това беше доста голяма кукумявка, която извика: „Ето каква била работата!“ — И тежко въздъхна.

— А защо четете чужди писма? — попитах съвсем миролюбиво. — Това не е позволено, Миша.

— Вие криете от мен! А зад гърба ми ходатайствувате, за да заминете!

— Миша, с ума ли сте си? Само това липсваше, и да ви питам!

Той изведнъж изхлипа някак странно — не приличаше ни на смях, ни на плач.

— Аз лично — каза той с висок глас — ще направя това, ако желаете. Добре, вие ще заминете!

Премълчах. Не знам защо, не ми се искаше да го обиждам.

— Защо мълчите?

— Защото нямам намерение да отговарям на вашите празни приказки.

— Катя, Катя!

— Послушайте — казах спокойно, — знаете ли какво ви е нужно. Да си починете. Вие сте уморен. Отгде накъде трябва да остана в Москва?

— Да, вие ще останете.

Исках да се засмея, но той пристъпи към мен и лицето му беше такова, сякаш искаше да ме удари.

— Но ето какво, драги мой — казах все още спокойно, ала вече не така, както ми се искаше, — къде ви е палтото и шапката?

— Катя — отново промърмори той с отчаяние.

— На̀ ви една „Катя“! Зная на какво разчитате, дори да бях останала. Вие навярно съвсем сте се побъркали, но това малко ме интересува. Е?

Той мълчаливо облече палтото си, сложи шапката и си отиде.

През есента на 1935 година експедицията беше най-после разрешена. Известният изследовател на полярните страни професор В. излезе със статия, в която изказваше своето убеждение, че ако се съди по дневниците на помощник-капитан Климов, ако бяха на разположение „научните материали за експедицията на Татаринов, те биха могли да имат значение и за съвременното изучаване на Арктика“. На мене тази мисъл ми се видя даже твърде смела. Но неочаквано тя се потвърди и именно това обстоятелство изигра най-голямата роля да се признае проектът на Саня. Работата се състоеше в туй, че професор В., като изучил картата за дрейфа^[1] на „Света Мария“ от октомври 1912 година до април 1914 година, изказа предположението, че на ширина 78°02′ и на дължина 64° се намира неизвестна още земя. И ето тая предполагаема земя, която В. откри, като седеше в кабинета си, беше открита по време на навигацията през 1935 година. Наистина това не беше кой знае каква земя, а само парченце арктическа суша, загубена между пълзящите ледове, която представляваше съвсем печална картина, но каквато и да беше, още едно „бяло петно“ от картата на Северна Арктика бе изтрито и това беше направено с помощта на картата за дрейфа на „Света Мария“.

Не знам нужни ли бяха нови доводи в полза на проекта на Саня, но така или иначе, „разузнавателната експедиционна група в Далечния север по изучаването на Северна Земя“ беше включена в плана на навигацията за идущата година. Саня трябваше да пристигне в Ленинград през пролетта и ние се уговорихме да се срещнем в Ленинград, където още не бях ходила.