Вениамин Каверин
Двамата капитани (83) (Роман в два тома)

Десета глава
На „Сивцев Вражек“

Досега това беше една най-обикновена крива московска уличка от рода на „Собачи площад“, където живееше Петя. Но ето че Катя се премести на „Сивцев Вражек“ — и от тоя ден уличката се чудно промени. Тя стана именно уличката, гдето живееше Катя, и поради това съвсем не приличаше на другите московски улички. И самото название, което винаги ми се е струвало смешно, сега стана значително и някак си Катино, като всичко, което беше свързано с нея…

Всеки ден аз идвах на „Сивцев Вражек“. Катя и Кира още ги нямаше вкъщи и ме посрещаше и занимаваше с разговори Кирината майка. Това беше чудна майка, артистка декламаторка, която четеше по московските клубове класически произведения — мъничка, с побеляващи коси и романтична — не като Кира. За всичко тя говореше някак си възторжено и веднага се виждаше, че обожава литературата. По това също не приличаше много на Кира, особено ако си спомни човек с какъв труд тя беше дочела някога „Дубровски“ и как беше убедена, че в края на краищата „Маша се омъжила за него“.

С майката ние разговаряхме понякога по два часа, за съжаление все за някаква Варвара Рабинович, също декламаторка, но знаменита, при която Кирината майка се канела да взема уроци, но се отказала, защото тая Варвара я приела с „вирнат нос“.

След това идваше Кира — и всеки път казваше все едно и също:

— Ай, ай, ай, пак сами и на тъмно. Интересно, интересно… Саня, аз просто треперя за майка си — казваше тя трагично. — Тя се е влюбила в тебе. Мамо, какво става с тебе? Такова увлечение на стари години! Боя се, че това може зле да свърши.

И както винаги, майката се обиждаше и отиваше в кухнята, а Кира отиваше подир нея — да се обясняват и целуват.

След това идваше Катя. Иван Павлич беше прав — аз не я познавах. И работата съвсем не беше там, че не знаех много факти от живота й — например това, че миналата година нейната геоложка група (тя била началник на групата) намерила богата златна жила в Южен Урал или че на фотолюбителската изложба нейните снимки заели първо място. Не познавах нейната душевна твърдост, нейната чистосърдечност, нейното справедливо, умно отношение към живота — всичко онова, което Корабльов така добре бе нарекъл „нелекомислена, сериозна душа“. Струваше ми се, че тя е много по-възрастна от мене — особено когато започваше да говори за изкуството, от което аз бях здравата откъснат през последните години. Но изведнъж в нея се показваше предишната Катя, която се увличаше по взривове и беше дълбоко потресена от това, че „изпращан от добрите пожелания на тласкаланците, Фердинанд Кортес тръгнал на поход и след няколко дни влязъл в Хонолулу“. За Фердинанд Кортес си спомних, като съгледах на една снимка Катя на кон, в мъжки панталони и ботуши, с пушка през рамо, с широкопола шапка. Геолог проучвател! Капитанът би бил доволен, ако видеше тая снимка.

Тъй изминаха няколко дни, а ние още не бяхме приказвали по онова, което беше станало след нашата последна среща, макар че бяха станали толкоз много работи, че за тях би могло да се приказва като че ли цял живот. Ние сякаш чувствувахме, че трябва отначало добре да си припомним един другиго. Нито дума за Николай Антонич, за Ромашов, за това, че съм виновен пред нея. Но това не беше тъй леко, тъй като почти всяка вечер на „Сивцев Вражек“ идваше бабичката.

Отначало тя идваше тържествена, официална, в рокля с буфони и все разказваше истории — то беше, когато Николай Антонович още не беше се върнал. Тъй тя разказа за една своя другарка, която се омъжила за един „разпопен поп“ и как попът забогатял, а след това се качил на амвона и казал: „Граждани, дойдох до убеждението, че няма бог“. Не зная с каква цел беше разказано това — навярно бабичката намираше някаква прилика между тоя поп и Николай Антонич.

Но ето че веднъж тя пристигна разстроена и каза с висок шепот: „Пристигна“.

И веднага се затвори в стаята с Катя. На излизане каза сърдито:

— Трябва да имаш тактика — нали с хора живееш.

Но Катя не отговори нищо, само мълчаливо, замислено я целуна на раздяла.

На другия ден бабичката дойде разплакана, уморена, с чадър и седна в антрето.

— Заболя — каза тя. — Повиках доктор. Хомеопат. А той го изгони. Казва: „Аз й отдадох целия си живот — и ето благодарността й.“

Тя захълца.

— „Това е последното, което ме крепеше в живота. Сега — край.“ Нещо подобно.

Очевидно това още не беше краят, защото Николай Антонич се поправи, макар един силен сърдечен припадък да го свали наистина за няколко дни на легло. Той викаше Катя. Но тя не отиде. Аз чух как тя каза на Нина Капитоновна:

— Бабо, болен или здрав, жив или мъртъв, не искам да го видя. Разбра ли?

— Разбрах — отговори Нина Капитоновна. — И баща й беше такъв — оплакваше се тя на Кирината майка на излизане. — Как ще го пречупиш — ох, ох! Фанатичка.

Но Николай Антонич се поправи и бабичката стана по-весела. Сега тя се отбиваше понякога по два пъти на ден — и по тоя начин през всичкото време имахме най-пресни новини за Николай Антонич и за Ромашка. Впрочем за Ромашка спомена веднъж и Катя.

— Идва при мене в учреждението — каза тя накъсо, — но аз помолих да му предадат, че нямам време и никога няма да имам.

— … Писмо пишат — съобщи веднъж бабичката. — Все летец Г., летец Г. Донос, види се. И тоя, попският син, просто от кожата си излиза. А Николай Антонич мълчи. Целият подпухнал, седи и мълчи. Загърнат с моя шал…

Няколко пъти на „Сивцев Вражек“ идва Валя и тогава всички зарязваха своите работи и разговори и гледаха как той задиря Кира. И той наистина я задиряше по всичките правила, напълно уверен, че никой не забелязва това.

Той носеше на Кира саксии цветя, винаги едни и същи, така че стаята й се превърна в малка оранжерия за чайни рози и игличини. Мене и Катя ни виждаше очевидно в някакъв полусън, а наяве виждаше само Кира и понякога Кирината майка, на която също правеше подаръци — веднъж той й донесе сборник стихове и хуморески, издание 1917 година.

От време на време той се събуждаше и разказваше някаква забавна история из живота на скокливите мишки или прилепите.

Добре че на Кира и трябваше малко нещо, за да го разсмее…

Тъй минаваха вечерите на „Сивцев Вражек“ — последните вечери преди връщането ми на Север.

Имах много главоболия: не може да се каже, че предложението ми да се организира издирване на капитан Татариновата експедиция беше посрещнато с възторг; или може би аз не се бях заловил, както трябва, с тая работа?

Написах няколко статии: относно моя начин за укрепване на самолета по време на снежна буря — за списанието „Гражданска авиация“, относно дневниците на щурмана — за в. „Правда“, и докладна записка до Управлението на Главния северен морски път. След няколко дни, тъкмо в навечерието на заминаването си, трябваше да държа своя основен обобщителен доклад за дрейфа на „Св. Мария“ пред извънредната сесия на Географското дружество.

Веднъж се върнах много весел, в един часа след полунощ. Отидох при портиера за ключа и той каза:

— Имате писмо.

И ми даде едно писмо и вестник.

Писмото беше много късо: секретарят на Географското дружество ми съобщаваше, че докладът ми не може да се изнесе, тъй като не съм го бил представил своевременно в писмен вид. Вестникът, щом като го похванах, сам се разтвори по прегънатото място. Статията беше озаглавена: „В защита на един учен“. Започнах да я чета и редовете се сляха пред очите ми…