Вениамин Каверин
Двамата капитани (74) (Роман в два тома)

Първа глава
Срещата ми с Катя

Десет дни не са тъй много, за да се развали една сватба и да се устрои друга. Толкоз повече че аз имах и много други работи в Москва: канех се да изнеса в Географското дружество доклад на тема: „За една забравена полярна експедиция“, а пък още не бях го написал. Трябваше да поставя в Управлението на главния северен морски път въпрос за издирването на „Света Мария“.

Валя подготви някои работи; той се споразумя например с Географското дружество за моя доклад. Но да го напише той, разбира се, не можеше.

Канех се да отседна у Корабльов, но след това размислих и слязох в хотел — същия, в който бях отседнал преди две години, когато бях идвал от Балашов. Това беше грешка, защото, колкото и да е странно това за един скитник като мене, аз не обичам хотелите. В хотелите винаги настроението ми става мрачно.

Позвъних на Катя и тя се обади на телефона.

— Слушам.

— Говори Саня.

Тя помълча. След това запита с най-обикновен глас:

— Саня ли?

— Същият.

Тя пак помълча.

— За дълго ли в Москва?

— Не, за няколко дни — отговорих, като също се стараех да говоря с обикновен глас, сякаш не ми се струваше, че я виждам ей сега със същата кожена шапка с незавързани наушници, с палто, мокро от снега, с което тя беше последния път на Триумфалния площад.

— В отпуск ли?

— И в отпуск, и по работа.

Трябваше да направя усилие, за да не попитам: „Чувах, че се срещаш често с Ромашов?“ И аз направих това усилие и не попитах.

— Ами как е Саня? — попита тя изведнъж за сестра ми. — Ние с нея си пишехме, а после престанахме.

Заприказвахме за Саня и Катя каза, че тия дни бил в Москва един ленинградски театър, давали „Майка“ от Горки и в програмата се казвало: „художник — П. Сковородников“.

— Я гледай!

— И много хубави декорации. Смели и заедно с това прости.

Мене ми се стори, че тя нарочно няколко пъти не ме нарече на име, а веднъж ме нарече, като сниши гласа си, сякаш не искаше домашните й да знаят с кого приказва. Нито веднъж не ми каза „ти“ и ние говорехме и говорехме за нещо си с обикновени гласове, докато не ме достраша, че всичко тъй и ще свърши, т.е. ще поговорим с обикновени гласове и ще се разделим, и аз не ще имам дори повод да й позвъня пак.

— Катя, ние трябва да се срещнем. Кога ще можеш?

Казах: „Кога ще можеш?“ и изведнъж ми стана ясно, че би било глупаво да почна да й говоря на „вие“.

— Тъкмо тая вечер съм свободна.

— В девет часа?

Очаквах, че тя ще ме покани у дома си, но тя не ме покани и се споразумяхме да се срещнем — къде ли?

— Може би в градинката на Триумфалния площад?

— Тая градинка сега не съществува — възрази хладно Катя.

Споразумяхме се да се срещнем между колоните на Болшой театър.

Това беше всичко, което ние си казахме по телефона, и нямаше смисъл да си припомням всяка дума, както направих през целия първи ден в Москва.

Отидох в Управлението на гражданската въздушна флота, след това при Валя в Зоологическия институт. Навярно съм изглеждал много разсеян, защото Валя няколко пъти ми повтори, че утре е юбилеят на двадесет и пет годишната педагогическа дейност на Корабльов и че ще има тържествено заседание в училището.

Най-сетне след осем часа вечерта отидох пред Болшой театър.

Това беше предишната Катя с плитки около главата, с къдрици над челото, които винаги си спомнях, когато мислех за нея. Тя беше станала по-бледа и беше порасла и, разбира се, не беше сега онова момиче, което някога ме целуна в градинката на Триумфалния площад. Погледът й, гласът й бяха станали сдържани. Но все пак това беше Катя и тя съвсем не беше тъй много заприличала на Мария Василиевна, както аз, кой знае защо, се страхувах. Напротив, всичките предишни Катини черти се бяха някак си определили и тя беше станала сега още повече Катя, отколкото по-рано. Тя беше в бяла копринена блузка с къси ръкави, една синя панделка с бели кръгчета, забодена на деколтето, и изразът й ставаше строг, когато през време на разговора ни се стараех да се вгледам в лицето й.

Ние се скитахме из Москва в тоя печален ден с такова чувство, сякаш сме в различни стаи и разговаряме през стената, и само понякога се открехва вратата и се показва Катя, за да види аз ли съм или не съм аз. Аз приказвах и приказвах — не помня да съм приказвал друг път така много. Но всичко туй съвсем не беше онова, което исках да й кажа. Разказах й как съм съставил „азбуката на щурмана“ и колко трудно беше да се прочетат неговите дневници. Разказах й как беше намерена старата пиринчена канджа с надпис: „Шхуна «Св. Мария».“

Но нито думица не казах защо съм правил всичко това! Нито думица. Сякаш тая история беше отдавна умряла и не беше пълна с обиди, с любов, със смъртта на Мария Василиевна, с ревност към Ромашка, с всичката жива кръв, която кипеше у мене и у Катя…

Това беше годината, когато Москва почваше да строи своята подземна железница и улиците бяха запречени с огради в най-познатите места и трябваше да вървиш край тия огради по огъващи се дъски, и да се връщаш назад, защото оградата завършва с яма, която вчера още не е съществувала и от която сега се чуват гласове и шум на подземна работа.

Такъв беше и нашият разговор — заобикаляния, връщания и огради в най-познатите места, познати от детинство и от ученическите години. През всичкото време ние се натъквахме на тия огради, когато се приближавахме към онова опасно място, което се наричаше „Николай Антонич“.

Попитах Катя получила ли е писмата ми — едно от Ленинград, друго от Балашов — и когато тя каза, че не ги е получила, загатнах да не би да са попаднали в чужди ръце.

— В нашата къща няма никакви чужди ръце — каза рязко Катя.

Върнахме се на Театралния площад. Беше вече късна вечер, но по дюкянчетата още продаваха цветя, и след Заполярието ми се струваше странно, че може да има толкова много хора, автомобили, къщи и електрически лампи, които се люлеят на разни страни.

Седяхме на скамейката и Катя ме слушаше, подпряла глава с ръка, и аз си спомних, че тя винаги обичаше добре да се настани, за да й бъде по-удобно да слуша. Сега разбрах какво се беше променило в нея — очите. Очите й бяха станали тъжни.

Това беше едничката хубава минута. След това я попитах помни ли последния ни разговор в градинката на Триумфалния площад и тя не каза нищо. Това беше най-страшният отговор за мене. Това беше предишният отговор: „Да не говорим повече за това“.

Може би ако бях сполучил както трябва да я погледна в очите, щях да разбера много нещо. Но тя все гледаше настрани и аз не се опитвах повече.

Само чувствувах, че и тя всяка минута става по-студена. Тя ми кимна, когато й казах:

— Аз ще те държа в течение.

И учтиво ми поблагодари, когато я поканих на реферата.

— Благодаря, непременно ще дойда.

— Много ще се радвам.

Ние помълчахме.

— Аз исках да ти кажа, Саня, че съм много трогната от твоето отношение… Аз бях уверена, че ти отдавна си забравил тая история.

— Не съм забравил, както виждаш!

— Ще имаш ли нещо против, ако разкажа за разговора ни на Николай Антонич?

— Напротив! На Николай Антонич ще бъде интересно да узнае за намереното от мене. Ами че то го засяга много по-отблизо, отколкото той може да си въобрази.

То съвсем не го засяга чак толкова отблизо и нямах никакви основания за загатването, което вложих в тия думи. Но бях много ядосан.

Катя внимателно ме погледна и се позамисли. Като че ли искаше да ме попита още за нещо, но не се реши. Ние се разделихме. Аз си отидох разстроен, ядосан, уморен и в хотела за пръв път в живота ме заболя глава.