Вениамин Каверин
Двамата капитани (71) (Роман в два тома)

Тринадесета глава
Какво нещо е примусът

Никога не съм мислил, че било щастие да пъхнеш крака си в огъня. Но това било истинско, безподобно щастие! Чувствувате как топлината се изкачва по тялото ви все по-високо и по-високо и ето че най-сетне незабелязано бавно се сгрява сърцето.

Повече нищо не чувствувах, за нищо не мислех. Докторът бърбореше нещо зад гърба ми, но аз не го слушах и не обръщах никакво внимание на спирта, с който той караше да разтриват краката ми.

Димът от съчките на тундровия храсталак, приличен на дима от сурови борови главни, се виеше над огнището, но аз не обръщах никакво внимание и на дима — само топло да бъде. Да ми е топло — това ми се виждаше просто невероятно!

Ненците седяха около огъня с подвити под себе си крака и ни гледаха. Лицата им бяха сериозни. Докторът им обясняваше нещо по ненецки. Те го слушаха внимателно и кимаха, сякаш добре го разбират. След това стана ясно, че нищо не са разбрали, и докторът, като махна ядосано с ръка, почна да изобразява ранен човек и самолет, който лети да му окаже помощ. Би било много смешно, ако можех да не заспя поне още една минута. Той ту лягаше, като се хващаше за корема, ту подскачаше и се спущаше напред с вдигнати като криле ръце. Изведнъж той се обърна към мене.

— Как ти се струва? Те знаят всичко — каза той учуден. — Те дори знаят къде е ранен Ледков. Това било опит за убийство. Някой стрелял по него.

Той пак заприказва по ненецки и аз разбрах през съня си, че пита не знаят ли ненците кой е стрелял по Ледков.

— Те казват: който е стрелял, си е отишъл у дома. Отишъл е да мисли. Ще мисли ден, два. Обаче ще се върне.

Сега вече беше невъзможно да се спи. Всичко изведнъж плувна пред мене и ме досмеша от радост, че най-сетне спя…

Когато се събудих, беше съвсем светло, една от кожите беше отметната и нейде в ослепителния триъгълник стоеше докторът, а ненците бяха наклякали около него. Надалеч се виждаше самолетът и всичко това, взето заедно, така ми напомняше някакъв познат филм, че дори се изплаших да не би той да се мерне ей сега и да изчезне. Но това не беше филм. Това беше докторът, който разпитваше ненците къде се намира Ванокан.

— Там ли? — викаше той сърдито и сочеше с ръка на юг.

— Там, там — се съгласяваха ненците.

— Или там? — сочеше той на изток.

— Там.

След това ненците всички до един почнаха да сочат на югоизток и докторът нарисува на снега огромна карта на крайбрежието на Северния Ледовит океан. Но и това помогна малко, защото ненците се отнесоха към географската карта като към произведение на изкуството и един от тях, съвсем млад още, изобрази до картата елен, за да покаже, че и той умее да рисува…

Онова, което трябваше да се направи най-напред, беше да се освободи самолетът от снега. И ние не бихме се справили никога с тая работа, ако не ни бяха помогнали ненците. В живота си не съм виждал сняг, който така малко да прилича на сняг! Ние го режехме със секири и лопати, режехме го с ножове. Но ето че най-сетне последната снежна тухла беше отрязана и хвърлена настрана, подпорката, към която привличах вниманието на полярните летци, беше махната. Във всички котли и чайници се топлеше вече вода за пускане на мотора. Младият ненец, същият, който беше нарисувал елен на снега, а сега се беше наел да ни бъде щурман, за да ни покаже пътя до Ванокан, се прощаваше вече с разплаканата си жена и това беше много смешно, защото жената беше обута в панталони от еленова кожа и само разноцветни парцалчета от плат в косите й я отличаваха от мъжа. Слънцето се показа иззад високи перести облаци — признак за хубаво време — и аз казах на доктора, който вече слагаше някому в очите оловни капки, че е време вече да „попривършва“. В тая минута Лури се доближи и ми каза, че не можем да летим.

Счупена била напречната подпорка на шасито — сигурно когато при кацането се бях дръпнал настрани, за да не се блъсна в чума. Ненците разчистваха шасито от снега — ето защо ние с Лури не бяхме забелязали това по-рано.

Бяха минали вече цели четири денонощия, откакто бяхме тръгнали от Заполярие. Несъмнено нас ни търсят и ще ни намерят най-сетне, макар че снежната буря ни беше отнесла настрана от набелязания път. Ще ни намерят, но кой знае? Може би ще бъде вече късно да се лети във Ванокан или пък ще летим да приберем трупа.

Това беше моето първо „боево кръщение“ на Север и изведнъж се уплаших, че не ще сторя нищо и ще се върна назад с празни ръце. Или — и това беше най-страшното — ще ме намерят в тундрата безпомощен, като малко кученце, до безпомощния самолет. Какво да се прави?

Повиках доктора и го помолих да събере ненците…

Това беше незабравимо заседание в чума около огъня или по-право около дима, който излизаше през кръглата дупка над главите ни. Просто не мога да разбера как можаха да се наберат в чума толкова много хора! В наша чест беше заклан един елен и ненците го ядяха суров, като отрязваха с чудна ловкост до устните си парчета месо. Как ли не си отрязваха с ножа края на носа!

Не съм гнуслив човек, но все пак се мъчех да не гледам как те топят парчетата месо в паница с кръв и като мляскат, ги турят в устата си…

— Лошо е — започнах аз речта си, — че се заехме да помогнем на един ранен човек, на уважаван човек, а ето че седим тук при вас четвърто денонощие и не можем с нищо да му помогнем. Преведете, Иван Иванич!

Докторът преведе.

— Но още по-лошо е, че самолетът ни се е счупил. Той се е счупил и без ваша помощ не можем да го поправим.

Ненците заприказваха всички наведнъж, но докторът вдигна ръка и те млъкнаха. Още през деня бях забелязал, че те се отнасят към него с голямо уважение.

— Щяхме да бъдем много зле без вас — продължих аз. — Без вас бихме замръзнали, без вас не бихме се справили със снега, с който беше затрупан самолетът. Преведете, Иван Иванич!

Докторът преведе.

— Но ето ви още една молба. Трябва ни парче дърво. Трябва ни не много голямо, но здраво парче дърво, дълго един метър. Тогава ние ще можем да поправим самолета и да отлетим, за да помогнем на уважавания от всички човек.

Стараех се да приказвам тъй, че сякаш превеждах на ума си от ненецки на руски.

— Разбира се, аз знам, че дървото е нещо много рядко и скъпо. И за това парче дърво, дълго един метър, бих желал да ви дам много пари. Но пари нямам. Затова пък мога да ви предложа примуса.

Лури — както се бяхме предварително надумали — извади изпод кожуха си примуса и го вдигна високо над главата си.

— Разбира се, вие знаете какво нещо е примусът. Това е една машинка, която грее вода, вари месо и чай. Колко време е нужно, за да се запали огън? Половин час. А примуса вие можете да запалите за минута. На примус могат дори да се пекат банички и изобщо примусът е отлична вещ, която помага в домакинството.

Лури напомпа газ, поднесе клечка кибрит и пламъкът веднага се вдигна едва ли не до тавана. Но сякаш нарочно проклетият примус не искаше по никакъв начин да се запали и ние трябваше да се престорим, че така и трябва да бъде, да не се запалва изведнъж. Това не беше много лесно — нали току-що бях казал, че запалването му е най-лесната работа.

— Подарете ни парче здраво дърво, дълго един метър, а в замяна ние ще ви подарим тоя примус.

Малко се страхувах да не се обидят ненците от такъв скромен подарък, но те не се обидиха. Те мълчаливо, сериозно гледаха примуса. Лури все го помпаше, грелката се нажежи, червени искри почнаха да минават по нея. Честна дума, тая минута в дивата, далечна тундра, в ненецкия чум, той дори и на мене ми се стори за миг някакво живо, горящо, шумящо чудо! Всички мълчаха и го гледаха с искрено уважение.

След това един старец с дълга лула в устата, забраден с женска забрадка, което впрочем съвсем не му пречеше да се държи с необикновено достойнство, стана и каза нещо на ненецки, както ми се стори — една дълга-предълга фраза. Той се обръщаше към доктора, но отговаряше на мене и ето как Иван Иванич преведе речта му:

— Има три начина за борба с дима: да затулиш откъм страната на вятъра димовата дупка, за да почне да тегли по-силно. Можеш да вдигнеш нюка, т.е. кожата, която служи за врата. И най-сетне можеш да направиш над вратата втора дупка за излизане на дима. Но ние имаме само един начин за посрещане на гостенина си: да му дадем всичко, което поиска. Сега ние ще ядем елена и ще спим. А след това ще ти донесем всичкото дърво, каквото се намери в нашите чумове. Що се отнася до твоя великолепен примус, можеш да правиш с него, каквото искаш.