Вениамин Каверин
Двамата капитани (61) (Роман в два тома)

Трета глава
Пиша на доктор Иван Иванович

Бях сърдит на Катя, защото преди заминаването си от Москва бях поискал да се сбогувам с нея и й писах писмо. Но тя не ми отговори и не дойде, макар да знаеше, че заминавам за дълго и че може би няма да се видим никога вече. Разбира се, повече не й писах. Е да, навярно Николай Антонич е успял вече да я увери, че аз съм го наклеветил с „най-страшната клевета, която човешкото въображение може да си представи“, и че съм „хлапак с нечиста кръв“, зарад когото е умряла майка й.

Е добре, що са дни, занапред са! Просто ми се завиваше свят, когато си спомнях за тая сцена.

Но какво можех да направя в Ленинград, като работех в завода от осем до пет и във въздухоплавателното училище — от пет до един след полунощ?

През зимата преди полетите ние се занимавахме в читалнята на Аеромузея. И ето че веднъж попитах завеждащия музея дали не знае нещо за капитан Татаринов. Няма ли в библиотеката някакви книги или неговата собствена книга „Причини за гибелта на експедицията на Грили“?

Не зная защо, но завеждащият музея се отнесе към тоя въпрос с голям интерес. Впрочем той беше един от организаторите на нашето въздухоплавателно училище и учениците летци се обръщаха за всичко постоянно към него.

— Капитан Татаринов ли? — отново попита той с учудване. — Охо! Бива си го! А защо те интересува това?

За да отговоря на тоя въпрос, би трябвало да му разкажа всичко, което вие сте вече прочели. Ето защо отговорих накъсо:

— Аз изобщо обичам да чета за пътешествия.

— Но тъкмо за това пътешествие не е известно почти нищо — каза завеждащият музея. — Хайде да идем в библиотеката.

Разбира се, без него нищо нямаше да намеря, защото това бяха отделни статии по вестниците, а книга имаше само една — една мъничка брошурка от двадесет и пет страници, под надслов „Жената в морето“. Излезе, че капитанът бил писал не само за експедицията на Грили.

Каква беше тая книга? Прочетох я два пъти и реших, че това е интересна книга, особено като се има предвид, че я е писал морски офицер. И то кога? В 1910 година, при царизма.

В тая книга се доказваше, че жената може да бъде моряк и се привеждаха случки из живота на рибарите по крайбрежието на Азовско море, когато жени са се държали в опасни случаи не по-зле от мъжете и дори още по-смело. Капитанът твърдеше, че „недопускането на жени до моряшката професия“ донася въпреки разпространеното суеверие много беди на моряците, принудени да се откъсват за дълго от оставените си на брега семейства, и че в бъдеще той вижда на борда на кораба „жена-механик, жена-щурман, жена-капитан“.

Като четях тая брошура, аз си спомних бележките на капитана в книгата за Нансеновото пътешествие и докладната му записка от 1911 година по експедицията към Северния полюс и за пръв път ми хрумна, че това е бил не само смел моряк, но човек с необикновено ясен ум и с широки, прогресивни схващания за живота.

Но авторите на някои статии очевидно мислеха другояче. В „Петербургски вестник“ например някакъв журналист пишеше против експедицията на това основание, че Министерският съвет „отхвърлил молбата на капитан Татаринов за отпускане на необходимите средства“. Между другото тая статия беше написана с такъв език: „… предвид на това, че според уверенията на заинтересуваните ведомства съображенията за условията на практическото осъществяване на обсъжданото пътешествие изглеждат недостатъчно обосновани, като при това набелязаната експедиция на капитан Татаринов изобщо не е добре обмислена, Министерският съвет счита, че правителството трябва да се изкаже чрез представителя на морското ведомство за отхвърляне на поменатото предложение.“

В друг един вестник намерих интересна фотография: красив бял кораб, напомнящ ми каравелите от книгата „Век на открития“. Това беше шхуната „Света Мария“. Тя изглеждаше тънка и стройна, премного тънка и стройна, за да може да стигне от Петербург до Владивосток край бреговете на Сибир.

В следния брой на същия вестник беше напечатана още по-интересна снимка: корабната команда на шхуната. Наистина беше много трудно да се различи нещо на тая снимка, но самото разположение на фигурите и това, че капитанът седеше в средата със скръстени ръце — всичко това ми се стори много познато. Къде ли съм виждал тая снимка? Разбира се, у Татаринови, сред другите стари снимки, които ми беше показала някога Катя. Но аз продължих да си припомням. Не, не у Татаринови! У доктор Иван Иванович — ето къде я бях виждал!

В 1923 година, когато се бях изписал от болницата, аз се отбих у дома му да се сбогувам. Той заминаваше за Север и тогава именно, като нареждаше куфара си, изтърва тая снимка. Аз я вдигнах, почнах да я разглеждам и попитах защо го няма него сред корабната команда, а той отговори: „Защото не съм плавал на шхуната «Света Мария»“. А след това взе от мене снимката и добави:

— Това ми е останало за спомен от един човек…

Кой ли ще да е този човек?

И изведнъж ми хрумна една проста мисъл. Но заедно с това то беше и необикновена мисъл, която само доктор Иван Иванович можеше да потвърди. Реших веднага да му пиша. Бяха минали близо седем години, откакто бе отпътувал от Москва, но кой знае защо, бях напълно уверен, че той е жив и здрав и продължава да декламира стихове от Козма Прутков и разговаряйки, взема от масата някоя вещ и започва да я подхвърля и лови като жонгльор.

Ето какво му писах:

„Уважаеми Иван Иванович!

Пише ви «интересният болен», който вие някога излекувахте от «слухонемота», както определихте. Помните ли ме още или вече не? Когато заминавахте за Север, вие ме помолихте да ви пиша какво правя и как се чувствувам. И ето сега, след седем години, аз се наканих най-сетне да изпълня обещанието си. Чувствувам се добре. Сега съм ученик-летец, уча се във въздухоплавателното училище на Осоавиахима и се надявам да долетя някога при вас на самолет. Пиша ви между другото по работа: когато бях у вас в Москва, вие държехте в ръцете си една снимка на корабната команда на шхуната «Света Мария» — капитан Татаринов, тръгнала от Петербург през май 1912 година, изчезнала безследно в Карско море през есента 1913 година. Помните ли, вие казахте, че тая снимка ви бил оставил за спомен някакъв човек, а кой именно, не казахте. За мене е много важно да зная кой е тоя човек. Разбира се, вие сте в правото си да ме попитате: ами защо те интересува това? Ще отговоря накъсо: интересува ме всичко, което се отнася до капитан Татаринов, защото съм познат с неговото семейство и за мене е много важно да дам на това семейство правилна картина за живота и смъртта му.

Ще ви бъда много благодарен, ако ми отговорите. Улица «Рошамска» 12. Аеромузея. Въздухоплавателното училище на Осоавиахима.

С поздрав Александър Григориев“

Можех ли да се надявам, че ще получа отговор? Може би докторът отдавна се е върнал в Москва?

Може би е отишъл още по на север? Или просто ме е забравил и сега чете писмото и не може да разбере — каква снимка, кой Григориев?