Вениамин Каверин
Двамата капитани (58) (Роман в два тома)

Двадесет и пета глава
Последно свиждане

Бях самотен като никога. С още по-голямо ожесточение се нахвърлих върху книгите. Като че ли съвсем се бях отучил да мисля. И много хубаво. По-добре беше да не мисля.

Изведнъж си въобразих, че могат да не ме приемат във въздухоплавателното училище поради здравословното ми състояние и се залових за гимнастика, за всевъзможни скокове, ластовички, мостове, стойки. Всяка сутрин си опитвах мускулите и си преглеждах зъбите. Проклетият ръст особено ме безпокоеше — от всичките огорчения като че ли бях станал по-нисък на ръст.

Обаче в края на май събрах документите си и ги изпратих до Съвета на Осоавиахима^[1]. Към документите приложих заявление да бъда изпратен в Ленинград в теоретичната въздухоплавателна школа.

Чини ми се, че не е нужно да обяснявам защо исках да се махна от Москва.

Петка също се канеше да заминава за Ленинград. Той бе окончателно решил да се запише в Художествената академия. Саня — също и със същата цел.

Някога бях ваял конете на барон Клод и представата ми за Ленинград беше свързана с тия чудни коне на моста. Струваше ми се, че в Ленинград има на всяка стъпка паметници и мраморни здания. Петка ме посъветва да прочета „Медния конник“ и желанието ми да отида в тоя чуден град още повече се усили. Но, разбира се, можеха да ме оставят и в Москва или да ме изпратят в Севастопол.

През пролетната ваканция заминах с Петя за Енск и между другото пътувахме пак контрабанда, защото пазехме парите си за „след училището“.

Но това беше съвсем друго пътуване и сам аз бях станал съвсем друг през тая половин година. Леля Даша се разохка, като ме видя, а съдията заяви, че за такъв вид би трябвало да отговарям по съдебен ред и че той „ще вземе всички мерки, за да разбере причините, поради които ответникът е изгубил равновесие на духа“.

Но „ответникът“ не му разказа нищо за тия причини. Много печален, той се скиташе из Катедралната градина, по крайбрежната улица до Решетките, по местата, които той така недавна показваше на „ищеца“ със заплетени на плитки коси и със сив калпак с незавързани уши.

Само на Петя разказах — и то много накъсо — за разговора си с Корабльов и как ме беше приел Николай Антонич. Но Петка се отнесе към тая история от съвсем неочаквано гледище. Той ме изслуша и каза вдъхновен:

— Слушай, ами ако наистина намериш?

— Какво да намеря?

— Експедицията.

„Ами ако наистина я намеря?“ — помислих си аз.

Мравки полазиха по лицето ми и ми стана весело и страшно. „Ами ако наистина я намеря?“ И както в далечното детинство, пред очите ми се мярна сякаш смътна картина: бели палатки в снега, кучета задъхани мъкнат шейни. Огромен човек, великан в кожени ботуши с вълната отвътре върви към шейната, а аз в също такива ботуши и с огромен калпак стоя с лула в устата на прага на палатката.

Трябва да се каже, че Петка се държеше много странно в Енск. През всичкото време той чувствуваше вдъхновение. Не току-така на всеки обед съдията ми смигаше и започваше разговор за ползата от ранните бракове. Саня се червеше, а Петка го слушаше със смътен израз на лицето и ядеше ли, ядеше… Като го наблюдавах, досещах се, че през зимната ваканция навярно и аз съм бил също като него: ял съм много и всичко, каквото са ми говорили, съм разбирал с известно закъснение. Но мене ми се струваше, че у тях това не е така необикновено.

В Енск всичкото време мислех за Катя. Сред Санините книги намерих „Стършел“ и като четях тоя прекрасен роман, намирах, че историята на Стършела много прилича на моята. Както и Стършела, аз бях набеден и любимата девойка му бе обърнала гръб, както на мене. Представях си, че ние ще се срещнем подир четиринадесет години и тя няма да ме познае. Както Стършела, ще я попитам, сочейки портрета си:

— Кой е тоя, ако мога да попитам?

— Това е детският портрет на приятеля, за когото ви разправях.

— Когото вие убихте?

Тя ще трепне и ще ме познае. Тогава аз ще й дам всички доказателства за правотата си и ще се откажа от нея.

Но малка беше надеждата за такава среща! Вътрешно бях уверен, че съм прав. Но понякога хлад обхващаше сърцето ми — особено когато си спомнях тоя проклет „фон“. Малко преди заминаването ми за Енск Корабльов ми каза, че Николай Антонич му показал оригинално пълномощно за водене на всичките работи около експедицията, дадено от капитан Татаринов на Николай Иванович фон Вишимирски.

— Ти си се излъгал — отсече той безпощадно.

Върнах се сам в Москва. Петка се беше простудил и остана още за няколко дена в Енск. Впечатлението ми беше, че той се беше простудил нарочно. Във всеки случай беше много доволен.

Беше ми тежко в Енск и ми се струваше, че като се върна в Москва и се заловя за книгите, не ще имам време да скучая. Но време се намери. Зъл и мълчалив, аз скитах из училището…

Именно през тия дни се сбих с Мартинова от нашия клас. Плеснах я по ухото зарад подлостта й: беше откраднала автоматичната писалка на Таня Величко, а след това се беше опитала да стовари вината на Валка, но отчасти и зарад това, че беше момиче.

На другия ден ме извикаха в ядката и ме попитаха каква е тая работа. Ние имахме другарски отношения с момичетата, но все пак не беше прието да се бием с тях — особено в последния клас. Казах, че Мартинова е подлец, а че тя е момиче, това не играе никаква роля. Ако плеснех някое момче, бихте ли ме извикали или не?

Момчетата помислиха и се съгласиха, че не.

Но веднъж, като се върнах отнякъде вкъщи, намерих при входа на масата, където раздавачите туряха цялата ни кореспонденция, препоръчано писмо: „За А. Григориев, девети клас“.

Отворих писмото.

„Саня, бих искала да поприказвам с тебе. Ако си свободен, ела днес в седем и половина в градинката на Триумфалния площад.“

 

 

Дори смешно ми става, като си спомня как всичко се измени с прочитането на това писмо. Срещнах по стълбите Лихо и му се поклоних, на обед дадох на Валка кашата си и дори Мартинова престана да ми се струва такъв подлец — може би не биваше да я плесна, толкоз повече че все пак тя е момиче.

И ето стана шест часът. Шест и половина. Седем. В седем бях вече в градинката. Седем и половина. Мръква, но фенерите още не са запалени и разни абсурдни мисли ми идват в главата: „Фенерите няма да бъдат запалени и няма да я позная… Фенерите няма да бъдат запалени и тя няма да ме познае…“

Фенерите се запалват и познатата градинка, в която някога се бяхме опитвали с Петка да продаваме папироси, в която хиляди пъти съм зубрил уроците си през пролетта, шумната градинка, в която само на седемнадесет години могат да се зубрят уроци, в която цялото наше училище и още две училища — 143-то и 28-то — си назначават свижданията, тая градинка се преобразява и става като театър. Ей сега ще се срещнем. Ето я и нея!

Ние се ръкуваме и мълчим. Съвсем топло е, втори април, но изведнъж започва да вали сняг — сякаш нарочно, за да го запомня за през цял живот.

— Катя, много се радвам, че дойде. Мен също ми се искаше отдавна вече да поговоря с теб. Тогава у вас нищо не можах да обясня, защото Николай Антонич почна да вика, тъй че вече не ми беше до обяснения. Разбира се, ако ти му вярваш…

Страх ме беше да завърша тая фраза, защото, ако тя му вярва, трябва да се махна от тая градинка, в която седим бледи и сериозни и разговаряме, без да се гледаме един друг, от тая градинка, в която като че ли няма никого освен нас, макар че на всяка скамейка седи някой и дребният сърдит пазач се разхожда, накуцвайки, по пътеките.

— Да не говорим повече за това.

— Катя, не мога да не говоря за това. Изобщо ние няма за какво да говорим, ако ти му вярваш.

Тя ме гледа печална и съвсем възрастна — много по-възрастна и по-умна от мене.

— Той каза, че за всичко съм виновен аз.

— Ти? Той казва, че щом като аз първа съм повярвала на тая противоестествена мисъл, че в татковото писмо става дума за него, значи за всичко съм виновна аз.

Спомних си как Корабльов беше казал веднъж за него на Мария Василиевна: „Повярвайте ми, това е страшен човек“. Спомням си как беше писал за него капитанът: „Моля те, не вярвай на тоя човек“, и ми стана студено от мисълта, че тоя човек ще почне сега да уверява Катя, че тя е виновна за всичко, че тя е убила майка си, че го е лишила от единственото щастие на земята и значи виновна е и пред него, че само той знае как сега, след това престъпление, тя трябва да уреди живота си… И всичко това бавно, ден след ден. С дълги закръглящи нещата думи, от които ти се завива свят.

Аз скачам в отчаяние, в ужас.

— Сега той петнадесет години ще ти говори, че ти си виновна, и ти в края на краищата ще му повярваш, както му беше повярвала Мария Василиевна. Нима не разбираш, че това е власт? Ако ти си виновна, той получава пълна власт над тебе и ти ще вършиш всичко, каквото той пожелае.

— Аз ще се махна.

— Къде?

— Още не зная. Решила съм да се запиша в Геоложкоизследователския факултет. Ще свърша и ще се махна.

— Никъде няма да се махнеш. Може би ти все още би могла да се махнеш сега, но след четири години… Гарантирам, че никъде няма да заминеш… Той ще те уплете с думите си. Та нали и Мария Василиевна му беше повярвала, че е добър и благороден и главно, че тя му е задължена за всичките му грижи. За какъв дявол се е залепил за тебе! Та нали той казваше, че за всичко съм бил виновен аз.

— Той казва, че ти си просто убиец.

— Тъй.

— И че нищо няма да му струва да те застрелят.

— Добре. Всички са виновни освен него. А пък аз ще ти кажа, че това е подлец, че е дори страшно да се помисли как могат да съществуват на земята такива хора.

— Да не говорим повече за това.

— Добре. Сега кажи какво вярваш ти от цялата тая дивотия?

Катя дълго мълча. Отново сядам до нея. Много е страшно, но хващам ръката й и тя не се отдръпва, не изтегля ръката си.

— Аз вярвам, че ти не си говорил нарочно това за него. Ти действително си мислил, че е той.

— И сега мисля.

— Но ти не трябваше да убеждаваш в това мене, а още повече — мама.

— Но това е той…

Катя се отдръпва, изтегля ръката си.

— Да не говорим повече за това.

— Добре, няма да говорим. Когато и да е, аз ще докажа, че това е той, па дори ако потрябва да пропилея целия си живот за това.

— Не е той. И ако ти не искаш да си вървя, да не говорим повече за това.

— Добре, няма…

И повече не говорихме за това. Тя ме попита за пролетната ваканция, как съм прекарал времето си в Енск, как са Саня, старите. И аз й предадох поздрав от старите и от Саня. Но нищо не й казах за това как ми е било мъчно без нея в Енск, особено когато се скитах по нашите места, как Петка много ядеше и все чувствуваше някакво вдъхновение и че у тях това не е така необикновено. Не знаех сега обича ли ме тя или не и невъзможно беше да се попита за това, макар че ми се искаше през всичкото време. Но не биваше дори да се произнесе тази дума — сега, когато ние седяхме и разговаряхме така сериозни и бледи и когато Катя така приличаше на майка си. Само си спомних как се връщахме от Енск и пишехме с пръсти по замръзналото стъкло и как внезапно се показваше зад прозореца тъмното поле, покрито със сняг. Всичко се беше променило оттогава. И ние не можехме сега да се отнасяме един към друг както по-рано. Но много ми се искаше да науча обича ли ме тя или вече не ме обича.

— Катя — казах аз изведнъж. — Ти не ме ли обичаш вече?

Тя трепна и ме погледна с учудване. След това се изчерви и ме прегърна. Тя ме прегърна и ние се целунахме със затворени очи — поне аз, но струва ми се, че и тя, защото след това едновременно си отворихме очите. Ние се целунахме в градинката на Триумфалния площад, посред Москва, в градинката, гдето можеха да ни видят три училища — нашето, 143-то и 28-то. Но това беше горчива целувка. То беше прощална целувка. Макар че на раздяла си уговорихме нова среща, аз чувствувах, че това е прощална целувка.

Ето защо, когато Катя си отиде, аз останах в градинката и дълго още скитах по пътечките с тъга, сядах на скамейката, тръгвах и пак се връщах. Свалих каскета си, главата ми гореше и сърцето ми се свиваше от мъка. Не можех просто да се махна…

Когато се върнах вкъщи, на масичката до леглото ми лежеше голям плик, на който се виждаше печатът на Осоавиахима и с едри букви беше написано презимето, собственото и бащиното ми име. За пръв път в живота ме наричаха по собствено и по бащино име. С треперещи ръце разкъсах плика. Осоавиахимът ми съобщаваше, че документите ми са приети и че на 2 май трябва да се явя пред медицинска комисия на преглед за постъпване във въздухоплавателното училище.