Вениамин Каверин
Двамата капитани (55) (Роман в два тома)

Двадесет и втора глава
През нощта

През нощта, като почувствувах все още бързината, от която сякаш пищяха ушите ми и все още летях някъде, макар че лежах на топло в леглото, разбрах, че още миналата вечер в дома на Корабльов Мария Василиевна бе решила да свърши със себе си.

Това е било вече решено — ето защо тя беше тъй спокойна и много пушеше и приказваше странни работи. Тя имаше свой загадъчен ход на мисълта, за който ние нищо не знаехме. Към всичко, което тя приказваше, се прибавяше решението й. Не мене разпитваше тя, а себе си и на себе си отговаряше.

Може би тя си е мислила, че имам грешка и че в писмото става дума за някой друг. Може би се е надявала, че фразите, които си бях спомнил и които Катя нарочно не й беше предала, ще излязат не чак толкова страшни за нея. Може би е очаквала, че Николай Антонич, който толкова много беше сторил за нейния мъж, толкова много, че само за него можеше да се омъжи, ще се окаже не чак толкоз виновен или тъй низък.

А какво направих аз?

Стана ми топло, след това студено, след това пак топло и аз хвърлих одеялото и започнах да дишам дълбоко, за да се успокоя и да обмисля всичко хладнокръвно. Разчепках отново в паметта си тоя разговор. Как го разбирах аз сега! Като че ли всяка дума се обръщаше бавно пред мене и я виждах откъм друга, тайна страна.

„Аз обичам Енск. Там е чудесно. Какви градини!“ Било й е приятно да си спомни младостта в такава минута. Искала е сякаш да се прости с Енск — сега, когато всичко вече е било решено.

„Монтигомо Ястребовия Нокът“, някога аз така го наричах. Гласът й трепна, защото никой не знаеше, че тя го е наричала тъй, и това беше неопровержимо доказателство, че вярно съм си спомнил тия думи.

„Аз не съм говорила с него за тия писма, толкова повече че той е тъй разстроен. Нали засега не бива?“ И тия думи, които вчера ми се бяха сторили така странни — как ясни бяха те сега за мене! Той й беше мъж — може би най-близкият човек на света. И тя просто не искаше да го разстройва — тя знаеше, че му предстоят още огорчения.

Отдавна вече бях забравил, че трябва дълбоко да се диша, и все седях на леглото с голи крака и мислех, мислех. Тя беше поискала да се прости с Корабльов значи. Нали и той я обичаше и може би повече от всички. Тя беше поискала да се прости с живота, от който нищо не бе излязло и за който тя сигурно си е мечтала. Винаги съм мислил, че тя си е мечтала за Корабльов.

Отдавна беше време за сън, още повече че утре ми предстоеше много сериозен контролен изпит, толкоз повече че съвсем не беше весело да се мисли за онова, което се беше случило през тоя нещастен ден.

Изглежда, че съм заспал, но само за минута. Изведнъж някой каза тихо до мене: „Умря“. Отворих очи, но нямаше никой, разбира се, навярно сам си го бях казал, но не гласно, а на ум.

И ето против волята си почнах да си спомням как стигнахме с Нина Капитоновна в болницата. Исках да заспя, но не можех да се овладея и продължих да си спомням.

… Ние седяхме на една голяма бяла скамейка до някаква врата и аз не се досетих изведнъж, че носилката с Мария Василиевна е в съседната стая, тъй близо до нас.

И ето излезе една възрастна сестра и каза:

— Вие при Татаринова ли отивате? Може без пропуск.

И тя сама побърза да облече и завърже халата на бабичката.

Сърцето ми изстина и аз веднага разбрах, че щом може без пропуск, значи е много зле — и веднага пак изстинах, защото възрастната сестра се доближи до друга, по-млада, която записваше болните, последната я попита нещо, а възрастната отговори:

— Нищо подобно! Едва я докараха…

След това почна очакването. Гледах към бялата врата и сякаш виждах как всички те — Николай Антонич, бабичката и Катя — стоят около носилката, на която лежи Мария Василиевна. След това някой излезе, вратата за миг остана отворена и аз съзрях, че съвсем не е така, че никаква носилка вече няма и че нещо бяло с черна глава лежи на един нисък диван и пред това бяло с черна глава стои на колене някой също в бяло. Видях още една гола ръка, която беше увиснала от дивана — и вратата се затвори. След това се чу тънък дрезгав вик и сестрата, която записваше болните, спря, млъкна и пак почна да записва и обяснява. Не знам как схванах това, но аз разбрах, че вика Николай Антонич. С такъв тънък глас? Като дете?

Възрастната сестра излезе от вратата и с неестествено делови вид започна да приказва с някакъв млад момък, който мачкаше шапката си в ръцете. Тя ме погледна — защото бях дошъл с Нина Капитоновна, — но веднага отмести поглед. И аз разбрах, че Мария Василиевна е умряла.

След това чух как сестрата каза някому: „Жалко, красива.“ Но това беше вече съвсем като насън и може би това каза не тя, а някой друг, когато Катя и бабичката излязоха от стаята, в която тя беше умряла.