Вениамин Каверин
Двамата капитани (54) (Роман в два тома)

Двадесет и първа глава
Мария Василиевна

Най-много ме учуди това, че Мария Василиевна не каза ни думица за Катя. С Катя бяхме прекарали в Енск цели девет дена. А Мария Василиевна не спомена за това ни дума.

Това мълчание беше подозрително и аз мислих за него през нощта, докато не заспах; след това — сутринта на уроците по физика, социология и особено по литература.

Може би на урока по литература би трябвало да мисля за други работи, по-близки до Гогол и неговата безсмъртна поема „Мъртви души“, която разглеждахме тогава. Би трябвало да бъда нащрек, защото Лихо, особено след учителския съвет, полагаше всички усилия, само и само да докаже на цялото училище, че ако не съм идеалист, във всеки случай не знам повече, отколкото за „извънредно слаб“.

Но, кой знае защо, аз не очаквах, че ще дигне на урок мене и дори трепнах, когато той високо извика името ми.

— Чували сме как някои оратори си позволяват да оскърбяват заслужили хора — каза той. — Да видим имат ли те право за това.

И той попита чел ли съм „Шинел“ от Гогол, сякаш по тоя начин можеше да се реши тоя въпрос.

В това още нямаше нищо особено, макар че „Шинел“ ние бяхме минавали още в долните класове и беше щуротия да се изпитва за „Шинел“, когато учехме вече за „Мъртви души“. Но аз му отговорих спокойно:

— Чел съм.

— Тъй. А в какъв смисъл трябва да се разбират думите на Достоевски: „Ние всички сме излезли от Гоголевия «Шинел»“?

Обясних, че макар това да е казано от Достоевски, в действителност от „Шинел“ нищо не е произлязло, а в литературата и обществото се появила след това съвсем друга нота. „Шинел“ — това е примирение с действителността, а литературата — например Лев Толстой — бе борба с действителността.

— Ти спориш с Достоевски? — попита Лихо с презрителна усмивка.

Отговорих, че споря и че да се спори с Достоевски още не е идеализъм.

В класа се чу смях и Лихо почервеня от яд. Изглежда той искаше веднага да ми сложи „слаб“ и дори ръцете му трепереха, но беше неудобно и за приличие ми зададе още един въпрос:

— Кажи, кого от героите на Гогол трябва да смятаме за тип на безделник?

Отговорих, че у Гогол всичките герои са безделници освен типа на Тарас Булба, който все пак направил нещо съгласно идеите си. Но че не бива да се вини Гогол зарад това, защото такъв е бил животът тогава.

Лихо изтри потта си и ми писа „слаб“.

— Иван Виталиевич, аз ще искам да бъда изпитан в Академията на науките — казах аз, като си сядах. — Нашите схващания по литература никак не си схождат.

Той се разкряка, но в това време удари звънецът.

Момчетата смятаха, че в дадения случай бях съвсем прав и че Лихо нямаше право да ми поставя „слаб“ зарад това, че не съм бил съгласен с Достоевски или за това, че считам всичките герои на Гогол за отрицателни типове. Валя забеляза, че у Гогол има още някакъв си положителен тип — помешчикът Костанжогло от втората част на „Мъртви души“, която Гогол изгорил, но аз възразих, че щом като сам Гогол я е изгорил, няма какво да се приказва. Освен това помешчик не може да бъде положителен тип. В тая минута съгледах Петка.

Това беше неочаквано — Петка в нашето училище през голямото междучасие!

— Петя, какво търсиш тук?

— Имам работа — възрази Петка и се засмя.

— Каква работа?

— Различна. Ето на, искам да поприказвам с тебе.

— За какво?

— За Репин. Ти вчера дрънка глупости. Репин не би могъл да не рисува и ако ти би му предложил да постъпи във въздухоплавателното училище, знаеш ли къде би те изпратил?

Гледах го с ококорени очи.

— Значи ето какъв си бил ти!

— Какво има?

— Наистина си бил болен.

Петка се начумери.

— Не — каза той с досада. — Аз те питам сериозно.

— Аз също сериозно те питам: защо не си на училище?

— Днес скитосвам — бързо каза Петя. — Трябваше да обмисля това, а в училище не мога да мисля. Пречат ми.

Междучасието свърши, но той каза, че ще ме чака в червеното кътче — тоя ден ние имахме четири часа.

И той наистина не си отиде. Облегна глава на гърба на стола, пъхна ръце в джобовете и затвори очи.

— Ето на, ти казваш — летец — каза той, когато се върнах подир час и го сварих в същата поза, на същото място. — А може би ти нямаш никакви наклонности за летец? Помниш ли поне една постъпка в живота си, по която би могло да се съди, че от тебе ще излезе летец?

Спомних си за мигновеното си твърдо решение да замина за Енск подир Катя.

— Да.

— Например?

— А, ще седна сега да ти разказвам.

— Да допуснем. А все пак ти си избрал това по разум, а не инстинктивно.

— Ясно, по разум.

— С ума си, а не със сърцето? — каза Петка и се поизчерви.

— Не, със сърцето.

— Лъжеш. Ето например другите момчета, които искат да станат летци, те строят модели, безмоторници.

— Какво от това? Затуй пък аз знам теорията.

Бих могъл да му възразя, че всяка година се опитвам да организирам в нашето училище кръжец по моделостроителство. Но тия опити не успяваха, защото нашите момчета се интересуваха изключително от театъра. Освен мене и Валка всички искаха да станат актьори. Впрочем мнозина и станаха, например Гриша Фабер.

— А пък аз смятам — каза Петка след малко мълчание, — че трябва да се избере знаеш ли каква професия? Такава, в която чувствуваш, че си способен да проявиш всичките сили на душата си. Чел съм това, и е съвършено вярно. Пък аз не съм уверен, че като художник ще проявя всичките сили на душата си. А ти значи си уверен?

— Уверен съм.

— Щастливец.

Дойде време за обед, но разговорът беше доста интересен и реших да изпратя Петка до вкъщи.

— Знаеш ли, а според мене ти също не би могъл да не рисуваш — казах аз, когато, излезли от училището, се спряхме на ъгъла на Воротниковска улица. — Опитай година или две — и ще затъгуваш, ще почне да те влече. И изобщо, според мене, дори е добре, дето мислиш, че от тебе нищо не ще излезе.

— Защо?

— Защото това са „съмнения“.

— Как „съмнения“?

— Много просто. У същинските художници непременно трябва да има съмнения. Те са недоволни ту от това, ту от онова. И много добре е, че ти се съмняваш — казах разпалено. — Не, Петка, ясно е: ти трябва да постъпиш в Художествената академия.

Той въздъхна и заклати глава. Но изглежда, че моята мисъл за „съмненията“ му хареса.

Така вървяхме по Воротниковска улица и разговаряхме и, помня, бяхме се спрели пред една афишна будка и аз, слушайки Петя, машинално четях названията на представленията, когато изведнъж някакво момиче се показа от ъгъла и бързо пресече улицата.

То беше без шапка и по рокля с къси ръкави — в тоя студ! Може би поради това не можах да я позная веднага.

— Катя!

Тя се огледа и не се спря, само махна с ръка. Аз я настигнах.

— Катя, защо си без палто? Какво се е случило?

Тя искаше да каже нещо, зъбите й затракаха и тя трябваше силно да ги стисне, за да овладее себе си, и вече след това заговори:

— Саня, тичам за доктор. Мама е много зле.

— Какво й е?

— Не знам. Струва ми се, че се е отровила…

Има такива минути, когато животът изведнъж минава в друга скорост — всичко започва да лети, лети и се променя по-бързо, отколкото успяваш да забележиш.

От минутата, когато чух: „Струва ми се, че се е отровила“ — всичко почна да се променя по-бързо, отколкото можеше да се забележи, и тия думи се повтаряха страшно от време на време нейде в дълбочината на душата.

Заедно с Петка, който нищо не разбираше, но за нищо и не питаше, ние се затекохме при доктора на Пименовска улица, след това при друг доктор, който живееше над по-раншното кино Ханжонков, и тримата се втурнахме в неговата тиха, спретната квартира, с мебели в калъфи и с една неприятна бабичка, също в някакъв син калъф.

Като клатеше неодобрително глава, тя ни изслуша и излезе. Вървешком тя прибра нещо от масата — за всеки случай, да не би да го замъкнем.

След няколко минути излезе и докторът — нисичък, червендалест, с побелял алаброс и цигара в устата.

— Какво има, млади хора?

Докато той се обличаше, ние стояхме в антрето и се бояхме да помръднем, а бабичката в калъф също стоеше и все ни гледаше, макар че в антрето нямаше какво да се отмъкне. След това донесе парцал и почна да изтрива следите ни, макар че никакви следи нямаше, само от галошите на Петка беше протекла малка локвичка. Подир това Петка остана да подканя доктора, който все още се обличаше — все още се обличаше, макар че лицето на Катя беше такова, че аз няколко пъти исках да я заговоря и не можах. Петка остана, а ние припнахме напред.

На улицата без много приказки аз й облякох моето палто. Плитките й бяха паднали и тя ги забоде вървешком. Но едната й плитка пак падна и тя сърдито я мушна под палтото.

Една кола за бърза помощ стоеше пред вратата и ние неволно се спряхме от ужас. Санитари носеха по стълбите носилка с Мария Василиевна.

Тя лежеше с открито лице, със същото бяло лице, както миналата вечер в дома на Корабльов, но сега то бе сякаш изрязано от слонова кост.

Притиснах се към перилата и дадох път на носилката, а Катя жално каза: „Майчице“ — и тръгна след носилката. Но Мария Василиевна не отвори очи, не помръдна. Видът й беше мъртвешки и аз разбрах, че непременно ще умре.

С примряло сърце стоях на двора и гледах как турят носилката в колата, как бабичката завиваше с треперещи ръце краката на Мария Василиевна, как от устата на всички излизаше пара — от санитаря, който измъкна отнякъде някаква книга и помоли да се разпишат, и от Николай Антонич, който, като гледаше болезнено изпод очилата си, се разписа в книгата.

— Не тук — грубо каза санитарят и като махна ядосано ръка, сложи книгата в големия джоб на халата си.

Катя се затече вкъщи и се върна в своето палто, а моето беше оставила в кухнята. Тя също се качи в колата. И ето вратичката, зад която лежеше страшната, изменила се, бяла Мария Василиевна, се затвори и колата потегли изведнъж като най-обикновен камион, полетя към болницата.

Николай Антонич и бабичката останаха сами на двора. Известно време те стояха мълчаливо. След това Николай Антонич се обърна и пръв влезе вкъщи, като движеше механически краката си, сякаш се боеше да не падне. Такъв още не бях го виждал.

Бабичката ме помоли да срещна доктора и да му кажа, че вече е ненужен. Затекох се и срещнах доктора и Петка на Триумфалния площад до тютюневата будка. Докторът си купуваше кибрит.

— Умря ли? — попита той.

Отговорих, че не е умряла, а са я изпратили с бърза помощ в болницата и че мога да му платя, ако трябва.

— Не трябва, не трябва — каза докторът с отвращение.

Бабичката седеше в кухнята и плачеше, когато, след като се сбогувах с Петка и обещах да му разкажа на другия ден всичко, се върнах на улица „Тверская-Ямская“. Николай Антонич вече го нямаше, беше отишъл в болницата.

— Нина Капитоновна — попитах аз, — може би ви е нужно нещо?

Тя дълго се секна, плака, отново се секна. Аз все стоях и чаках. Най-сетне тя ме помоли да й помогна да се облече и ние тръгнахме с трамвая към болницата.