Вениамин Каверин
Двамата капитани (53) (Роман в два тома)

Двадесета глава
Всичко можеше да бъде по-иначе

Минали бяха далечните времена, когато, щом се връщахме вкъщи след десет часа, трябваше с туптящо сърце да минаваме дебнешком край стария Яфет, който седеше в огромна шуба на столче до изходната врата и спеше — пак добре, когато спеше. Сега аз бях абитуриент и ние можехме да се връщаме, когато обичаме.

Впрочем още не беше тъй късно — към дванадесет. Момчетата още приказваха. Валя пишеше нещо, седнал на кревата с подвити крака.

— Саня, Иван Павлич те моли да наминеш към него — каза той. — Ако се върнеш преди дванадесет. Колко е сега?

— Единадесет и половина.

— Върви!

Наметнах палтото си и се затекох у Корабльов…

Разговорът беше необикновен, запечатал се е завинаги в паметта ми и аз трябва да го предам съвсем спокойно. Не трябва да се вълнувам, особено сега, когато са минали толкова много години. Разбира се, всичко би могло да бъде по-иначе. Всичко би могло да бъде по-иначе, ако бях разбрал какво значение има за нея всяка моя дума, ако бих могъл да предположа какво ще стане след нашия разговор… Но тия „ако“ се не свършват, а аз няма за какво нито да се оправдавам, нито да се обвинявам. И тъй, ето тоя разговор.

Когато отидох у Корабльов, заварих при него Мария Василиевна. Тя беше прекарала при него цялата вечер. Но беше дошла не за него, а за мене, именно за мене, и ми каза това още при първите думи.

Стоеше изправена, с неподвижно лице и понякога си поправяше прическата с малката си ръка. На масата имаше вино и бисквити и Корабльов си наливаше и наливаше, а тя само веднъж допря устните си и тъй остави чашата си недопита. През всичкото време пушеше и навсякъде беше поръсено с пепел — и по коленете й. Познатата коралова огърлица беше на шията й и няколко пъти тя слабо я подръпваше — сякаш огърлицата я душеше.

— Щурманът пише, че се бои да изпрати това писмо по пощата — каза тя. — А пък и двете писма се оказали в една пощенска чанта. Как си обясняваш ти това?

Отговорих, че не зная и че за това трябва да се попита щурманът, ако е още жив.

Мария Василиевна поклати глава.

— Да беше още жив!

— Може би неговите близки знаят. После, Мария Василиевна — казах аз с ненадейно вдъхновение, — нали щурманът е бил прибран от експедицията на лейтенант Седов. Ето кой знае. Той им е разказал всичко, уверен съм в това.

— Да, може би — отговори Мария Василиевна.

— После, тоя пакет за Хидрографското управление. Щом щурманът е изпратил писмата по пощата, сигурно и пакета е изпратил по същата поща. Трябва да се узнае.

Мария Василиевна пак каза:

— Да.

Млъкнах. Говорех само аз. Корабльов не беше продумал ни дума. Не мога да обясня с какъв израз той гледаше Мария Василиевна. Ставаше внезапно от масата и почваше да се разхожда из стаята на пръсти, скръстил ръце на гърди. Беше много странен тая вечер — някак си хвърчащ, сякаш крилат. Струваше ми се, че ей сега мустаците му ще се надуят като платна от вятър. Това не ми харесваше. Впрочем аз го разбирах: той се радваше, че Николай Антонич се е оказал такъв негодник, гордееше се, че е предсказал това, малко се страхуваше от Мария Василиевна и страдаше, защото тя страдаше. Но най-много той се радваше и това, кой знае защо, ми беше противно.

— Ами какво си търсил в Енск? — попита ме изведнъж Мария Василиевна. — Близки ли имаш там?

Аз отговорих, че имам близки. Сестра.

— Много обичам Енск — забеляза Мария Василиевна, като се обърна към Корабльов. — Там е чудесно. Какви градини! Откак съм заминала от Енск, не съм влизала в градина.

И изведнъж тя заговори за Енск. Кой знае защо, разказа, че там живеели три нейни лели, които не вярват в бога и се гордеят с това, и че една от тях свършила философски факултет в Хайделберг. По-рано тя не говореше тъй много. Седеше бледа, прекрасна, с блестящи очи и пушеше, пушеше.

— Катя казваше, че ти си си спомнил още някакви фрази от това писмо — каза тя, като забрави изведнъж за лелите, за Енск. Но тя не можа да си ги спомни.

— Да, спомних си.

Чаках, че тя ей сега ще ме помоли да кажа тия фрази, но тя мълчеше, сякаш я беше страх да ги чуе от мене.

— Е, Саня? — с бодър, фалшив глас произнесе Корабльов.

Аз казах:

— Там свършваше с: „Привет от твоя…“ Нали?

Мария Василиевна кимна.

— А по-нататък беше тъй: „… от твоя Монготимо Ястребовия Нокът…“

— Монготимо ли? — попита учуден Корабльов.

— Да, Монготимо — потвърдих аз твърдо.

— „Монтигомо Ястребовия Нокът“ — каза Мария Василиевна и за пръв път гласът й трепна. — Така го наричах аз някога.

Може би сега изглежда малко смешно, че тя е наричала капитан Татаринов „Монтигомо Ястребовия Нокът“. Особено ми е смешно на мене, защото сега знам за него повече от всеки друг на земното кълбо. Но тогаз това съвсем не беше смешно — тоя глас, който през всичкото време беше спокоен, изведнъж затрепери.

Между другото оказа се, че това име съвсем не било из Густав Емар, както мислехме ние с Катя, а из Чехов. От Чехов има един такъв разказ, в който някакво червенокосо момче все се нарича Монтигомо Ястребовия Нокът.

— Добре, Монтигомо — казах аз. — А пък аз помня — Монготимо „… както ти ме наричаше някога. Колко отдавна беше това, боже мой! Впрочем аз не се оплаквам. Ние ще се видим и всичко ще се оправи. Но една мисъл, една мисъл ме терзае.“ „Една мисъл“ — два пъти, не аз го повтарям, а така си беше в писмото — два пъти.

Мария Василиевна кимна отново.

— „Горчива е мисълта — продължих изразително аз, — че всичко би могло да бъде по-другояче. Несполуките ни преследваха и първата несполука — грешка, за която трябва да се разплащаме всеки час, всяка минута — е тая, че снабдяването на експедицията възложих на Николай.“

Може би напразно турнах ударението върху последната дума, защото Мария Василиевна, която беше много бледа, побледня още повече. Вече не бледа, а някак си бяла, тя седеше пред нас и все пушеше, пушеше. След това тя каза съвсем странни думи — и тогава именно за пръв път си помислих, че е малко побъркана. Но не отдадох значение на това, защото ми се струваше, че и Корабльов е тая вечер като побъркан. Той поне трябваше да разбере какво става с нея! Но той бе загубил ума и дума. Сигурно вече му се е струвало, че още утре Мария Василиевна ще се омъжи за него.

— След това заседание Николай Антонич се разболя — каза тя, като се обърна към Корабльов. — Предложих да повикаме лекар — не иска. Не съм приказвала с него за тия писма. Толкова повече че той е така разстроен. Не бива сега, нали?

Беше като смазана, поразена, но аз все още нищо не разбирах.

— Ах, тъй ли? Не бивало! — възразих аз. — Много добре. Тогава аз сам ще сторя това. Ще му изпратя копие. Нека прочете.

— Саня! — сякаш дошъл на себе си, викна Корабльов.

— Не, Иван Павлич, ще кажа — продължих аз. — Защото всичко това ме възмущава. Факт е, че експедицията е загинала по негова вина. Това е исторически факт. Той се обвинява в страшно престъпление. И ако е въпрос за това, аз смятам, че Мария Василиевна, като жена на капитан Татаринов, трябва сама да повдигне това обвинение.

Тя беше не жена, а вдовица на капитан Татаринов. Тя беше жена на Николай Антонич и значи трябваше да повдигне това обвинение против своя мъж. Но това не беше стигнало до мене.

— Саня! — викна отново Корабльов.

Но аз бях вече млъкнал. Повече нямаше за какво да говоря. Нашият разговор продължи още, но повече нямаше за какво да се говори. Казах само, че земята, за която се говори в писмото, е Северна земя и че Северна земя е открита от капитан Татаринов. Но всички тия географски имена „дължина“, „ширина“ прозвучаха странно тук, в тая стая, в тоя час. Корабльов все тичаше насам-нататък из стаята, Мария Василиевна все пушеше и вече цяла планина угарки, розови от начервените й устни, лежеше пред нея в пепелницата. Тя беше неподвижна, спокойна, само от време на време подръпваше кораловата си огърлица на шията, сякаш тая широка огърлица я душеше. Колко далеч беше от нея Северна земя, която лежеше между някакви си меридиани!

Това е то всичко. Като се сбогувах, аз измърморих още нещо, но Корабльов начумерен тръгна право насреща ми, тъй че не видях кога съм се намерил зад вратата.