Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Два капитана, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 13гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
johnjohn(2021 г.)

Издание:

Автор: Вениамин Каверин

Заглавие: Двамата капитани

Преводач: Люба Костова; Трайчо Костов

Година на превод: 1947

Език, от който е преведено: руски

Издание: Първи том - трето, втори том - второ

Издател: „Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС

Град на издателя: София

Година на издаване: 1966

Тип: роман в два тома

Националност: руска

Печатница: ДПК „Димитър Благоев“ — София

Излязла от печат: 29.III.1966

Редактор: Люба Мутафова

Художествен редактор: Тончо Тончев

Технически редактор: Георги Русафов

Художник: Иван Кьосев

Коректор: Мери Керанкова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/14624

История

  1. —Добавяне

Седемнадесета глава
Валка

Като се стараех да не се вълнувам много, аз си прибрах за всеки случай вещите, за да си отида веднага, ако ме изключат. След това прочетох стенния вестник — нито дума за мене, значи тоя въпрос не е разглеждан от бюрото. Или през ваканцията не е имало нито едно заседание?

Това беше най-страшната мисъл — че може да ме изключат не само от училището, но и от младежката организация. Наистина какво знаят децата за тая история? Че съм се втурнал в спалнята, набил съм Ромашка и без да се обадя никому, съм заминал за Енск! Разбира се, че съм се опетнил като комсомолец. Бях длъжен да обясня поведението си. Късно!

Цял ден ме измъчваше тая мисъл. Стаята на комсомолската ядка беше затворена, а от бюрото тук беше само Нинка Шьонеман. Аз не я обичах и не ми се искаше да приказвам с нея по такава работа. Според мене, тя беше глупачка.

Чаках Валка, но времето минаваше, а той не идваше. Разбира се, той беше в Зоологическата градина. Оставих му една мрачна записка — в случай че се разминем — и потеглих за Пресня.

Тоя път не го намерих веднага.

— Жуков е при професора — каза ми едно петнадесетгодишно момче, което приличаше на Валка и имаше същото добродушно и малко смахнато лице.

— А къде е професорът?

— На визитация.

Попитах още веднъж.

— В градината, по визитация.

Дотогава си мислех, че само в болниците професорите правят визитация. Но момчето търпеливо ми обясни, че не само в болниците, но и в зоологическите градини се правят визитации и че в дадения случай професорът обикаля не болни, а зверове.

— Впрочем случва се и зверовете да боледуват — добави той, като помисли. — Макар че, разбира се, по-рядко от хората.

Това бе известният професор зоолог Р., за когото Валка ми беше проглушил ушите. Аз веднага разбрах, че е той, пак заради това, че приличаше на Валка, само че на стар Валка: с голям нос, с големи очила, с дълга шуба и с висок астраганов калпак.

Той стоеше при помещението на маймуните и около него се бяха струпали доста много хора в бели престилки, облечени върху палтата. Всички тези хора сякаш се стремяха към него, като че ли всеки искаше да му разкаже нещо. Но той слушаше само Валка, именно Валка, и дори извади изпод шапката си голямото, набръчкано ухо.

Спрях се по-отдалеч. Виждаше се как Валка се вълнува, примигва. „Юначага“ — помислих си, без да знам самият аз защо.

Той говорѝ доста дълго, а професорът все слушаше и вече беше почнал също да примигва и внимателно да подсмърча. Веднъж той си отвори устата и като че ли все искаше нещо да възрази, но Валка енергично и сърдито се навря в него и професорът затвори послушно устата си.

Най-сетне Валка свърши и професорът скри ухото и се замисли. Изведнъж, с някакво весело учудване, той тупна Валка по рамото и изцвили също като кон; всички тръгнаха, като разговаряха високо, а Валка остана на едно място с идиотски, възторжен вид. Именно в тоя миг му се обадих.

— Валя!

— Ах, ти ли си!

Никога още не бях го виждал така развълнуван. Дори сълзи имаше на очите му. Той се усмихваше смутено.

— Какво ти е?

— Защо?

— Ами че ти плачеш!

— Лъжеш! — отговори Валка.

Той изтри очите си с пестници и радостно, дълбоко въздъхна.

— Валка, какво се е случило?

— Нищо особено. В последно време се занимавах със змиите и ми се удаде да докажа една интересна работа.

— Каква работа?

— Че кръвта на усойницата се изменя в зависимост от възрастта.

Погледнах го с учудване. Да се плаче от радост, задето кръвта на усойницата се меняла в зависимост от възрастта? Това умът ми просто не можеше да побере!

— Поздравявам те — казах. — Трябва да поприказвам с тебе. Как си? Може ли сега?

— Може.

Отидохме при мишките.

— Ти знаеш ли, че искат да ме изключат от училище?

Навярно Валка знаеше за това, но беше го съвсем забравил, защото отначало широко отвори очи, а след това се плесна по челото и каза:

— Ах, да! Знам!

— Това обсъждано ли е в бюрото?

Гласът ми беше попресипнал. Валка кимна.

— Решиха да почакат, докато се върнеш.

Олекна ми на сърцето.

— Ти докладва ли до ядката за Ромашка?

Валка погледна настрана.

— Виждаш ли — започна да мърмори той, — не съм докладвал, а просто му казах, че ако продължава да нахалничи, тогава ще докладвам. Той каза, че няма вече.

— Ах, тъй! Значи ти пет пари не даваш, че ме изключват от училище!

— Защо? — попита с ужас Валка.

— Защото само ти би могъл да потвърдиш, че съм го бил не само по лични причини. А ти си страхливец и тоя страх преминава в подлост. Ти просто се страхуваш да се застъпиш за мене!

Беше жестоко да се приказват на Валка такива работи. Но мене ме беше страшно яд на него. Смятах, че Ромашка е обществено вреден тип, с когото трябва да се води борба.

— Ще направя още днес доклад — каза Валка с отпаднал глас.

— Добре — отговорих сухо. — Само имай предвид, че аз не те моля за това. Смятам, че това е твой дълг като комсомолец. А сега ето що: Корабльов те моли да наминеш към него.

— Кога?

— Ей сега.

Той почна да се моли поне за четвърт час, за да нахранел някаква петниста жаба, но без да го слушам, аз му навлякох палтото и го откарах у Корабльов…

Той се върна след половин час много сърдит и дълго сумтя, като се гладеше с пръст по носа. Оказа се, че Корабльов го питал вярно ли е, че не обича да го гледат нощем. Това го поразило.

— Не разбирам откъде е узнал той това. Ти ли си му казал, говедо?

— Не, не съм — излъгах аз.

— А главно, той попита: „Ами ако те гледат с любов?“

— Е?

— Казах, че „тогава не знам…“

В пет и половина часа ме повика пазачът.

— Григориев, моля, викат те в учителския съвет — каза учтиво той.