Вениамин Каверин
Двамата капитани (4) (Роман в два тома)

Трета глава
Ходатайства

Навярно все някак бих сполучил най-сетне да направя това, ако на другата сутрин не бе заболяла мама. Тя винаги ми се виждаше странна, но така странна никога още не бях я виждал.

По-рано, когато тя изведнъж започваше да стои с часове при прозореца или да става нощем и само по риза да седи до масата чак до сутринта, баща ми я завеждаше за няколко дена дома, на село, и тя се връщаше здрава. Сега баща ми го нямаше, па и надали би й помогнало сега такова пътуване.

Гологлава, боса, тя стоеше в коридора и дори не се обръщаше, когато някой влизаше вкъщи. Тя все мълчеше, само от време на време произнасяше разсеяно две-три думи.

И тя като че ли се боеше от мен. Когато започвах да „говоря“, тя с болезнено изражение си запушваше ушите. Като се стараеше сякаш да си припомни нещо, тя си търкаше с ръка очите, челото. Беше такава, че дори леля Даша се кръстеше крадешком, когато в отговор на нейните увещания майка ми се обръщаше и гледаше мълчаливо изпод вежди с черни страшни очи…

Минаха навярно две седмици, преди да дойде на себе си. Разсеяността още я мъчеше, но малко по малко тя почна да разговаря, да излиза от двора, да работи. Сега все по-често повтаряше думата „ходатайство“. Пръв й я беше казал старият Сковородников, след него леля Даша, а след туй вече и целият двор. Трябва да се ходатайствува! Аз смътно свързвах тая дума с магазина за играчки „Еврика“ на улица „Сергиева“, във витрините на който висяха плющялки.

Скоро обаче се убедих, че това е съвсем друго нещо.

Тоя ден мама ни взе със себе си — мене и сестра ми. Ние влязохме в „управлението“ и носехме прошение. „Управлението“ — това беше едно тъмно здание зад пазарния площад, с висока желязна ограда.

Няколко пъти ми се беше случвало да видя как сутрин чиновниците отиваха в управлението. Не зная откъде се беше появила у мен такава странна представа, но бях твърдо убеден, че те си оставаха там, а на другата сутрин в управлението отиваха вече нови чиновници, на третата — нови и така всеки ден.

Ние със сестра ми седяхме дълго на една желязна пейка в един полутъмен висок коридор. Разсилните тичаха насам-нататък с книжа, хлопаха врати. След това майка ми се върна, хвана сестра ми за ръка и ние се затекохме. Стаята, в която влязохме, беше разделена с една преграда и аз не виждах с кого приказваше и кому смирено се кланяше майка ми. Но чух един сух, равнодушен глас и тоя глас, за мой ужас, говореше неща, на които само аз в целия свят бих могъл както трябва да отговоря.

— Григориев Иван… — Чу се шум от прелиствани страници. — Член 1454 от Закона за углавните престъпления. Предумишлено убийство. Какво искаш, гълъбице?

— Ваше благородие — каза майка ми с някакъв непознат, напрегнат глас, — той не е виновен. Никога не е убивал.

— Съдът ще каже.

Аз отдавна вече се бях вдигнал на пръсти и бях отметнал тъй силно главата си назад, че сякаш малко оставаше да се откъсне и падне, но виждах над преградата само една ръка с дълги сухи пръсти, в които бавно се люлееха очила.

— Ваше благородие — каза отново майка ми, — аз искам да подам прошение до съда. Целият двор се е подписал.

— Прошение може да се подаде, като се плати за гербова марка една рубла.

— Гербова марка съм залепила, ваше благородие. Това не е неговият нож, който е намерен.

Нож ли?! Аз помислих, че не съм чул добре.

— По тоя въпрос има показания от самия подсъдим.

— Може би цяла седмица как го бе загубил…

Аз съгледах отдолу как затрепериха устните на майка ми.

— Да го бяхте намерили, гълъбчето ми! Впрочем съдът ще каже.

Повече нищо не чух. В тая минута разбрах защо беше арестуван баща ми. Не той, а аз бях загубил тоя нож — един стар монтьорски нож с дървена дръжка. Ножа, който търсех на сутринта след убийството. Ножа, който навярно беше изпаднал от джоба ми, когато се бях навел над пазача на понтонния мост. Ножа, на който Петка Сковородников беше пирографирал презимето ми през увеличително стъкло.

Сега, като си спомня за това след двадесет и пет години, започвам да мисля, че чиновниците, които седяха в Енското управление зад високи прегради в полутъмните зали, бездруго не биха повярвали на моя разказ. Но тогава! Колкото повече мислех, толкова по-тежко ми ставаше на душата. Значи по моя вина бяха арестували баща ми, по моя вина гладувахме ние сега. По моя вина беше продадено новото сукнено палто, за което майка ми беше пестила цяла година, по моя вина тя трябваше да ходи в управлението и да говори с такъв непознат глас и смирено да се кланя на тоя невидим човек с такива дълги, страшни, сухи пръсти, в които бавно се люлееха очилата…

Никога досега не бях чувствувал своята немота с такава сила.