Вениамин Каверин
Двамата капитани (37) (Роман в два тома)

Четвърта глава
Промени

Ние с Катя не говорехме за нейните домашни работи. Само я питах как е Мария Василиевна и тя отговаряше.

— Благодаря, добре.

— А Нина Капитоновна?

— Благодаря, добре.

Може би наистина бяха добре, но аз си помислих, че са зле. Иначе Катя не би трябвало например да избира между пързалката и трамвая. Но работата не беше само в парите. Помнех прекрасно как в Енск не ми се искаше да се прибирам вкъщи, когато Смешника Кулий беше станал пълен господар у нас и ние със сестра ми трябваше да му викаме „татко“. Според мене, нещо подобно чувствуваше и Катя. Тя ставаше мрачна, когато трябваше да се прибере вкъщи. У тях вкъщи нещо не беше в ред. Скоро се срещнах с Мария Василиевна и окончателно се убедих в това.

Срещнахме се в театъра на „Принцеса Турандот“. Катя беше купила три билета — третия за Нина Капитоновна. Но кой знае защо, Нина Капитоновна не отиде и билета получих аз.

Ходех често на театър. Но едно е обикновено отиване с децата, друго — с Мария Василиевна и Катя. Взех от Валка ризата с отворена яка, а от Ромашка — връзката. Тоя подлец ми поиска залог.

— Ами ако я загубиш?

Трябваше да му оставя една рубла в залог.

Дойдохме от разни места и Катя насмалко щеше да закъснее. Тя пристигна тичешком, когато прислужницата затваряше вече вратата.

— А майка ти?

Майката беше в партера. Тя ни се обади, когато, като стъпвахме в тъмнината по някакви крака, ние търсехме местата си…

В нашето училище много се приказваше за „Принцеса Турандот“ и дори се бяха опитвали да я представят. Гришка Фабер твърдеше, че в тая пиеса всичките мъжки роли били написани сякаш нарочно за него. Заради това в първото действие нямаше кога да гледам Мария Василиевна. Забелязах само, че, както по-рано, тя е много красива, може би беше станала още по-красива. Тя си беше променила прическата и сега се откриваше цялото й високо бяло чело. Тя седеше право насреща и не откъсваше поглед от сцената.

Затова пък през антракта я разгледах както трябва — и останах разочарован. Беше отслабнала, остаряла. Очите й станали съвсем големи и съвсем мрачни. Помислих си, че човек, който я види за пръв път, би могъл да се изплаши от мрачния й поглед.

Приказвахме за „Принцеса Турандот“ и Катя заяви, че не й харесва много. Сам аз не знаех харесва ли ми или не — и се съгласих с Катя. Но Мария Василиевна каза, че това е чудесно.

— А вие с Катка сте още малки и не разбирате.

Тя ме попита за Корабльов — как е, и мене ми се стори, че тя се малко изчерви, когато казах:

— Струва ми се, добре.

В действителност Корабльов не беше особено добре. В началото на зимата той боледува сериозно. Но мене ми се чинеше, че Корабльов също би й отговорил „добре“, дори ако би се чувствувал много зле. Разбира се, той не беше забравил, че тя му е отказала.

Навярно тя сега съжаляваше малко за това. Инак не би почнала да разпитва така подробно за него. Интересуваше се дори в кои класове преподава и как се отнасят в училището към него.

Отговарях накъсо и в края на краищата тя се разсърди:

— Фу, Санка, от тебе човек и две думи не може да изтръгне. Да и не. Сякаш си глътнал езика си — каза с досада.

Без всякакъв преход изведнъж заговори за Николай Антонич. Много странно. Тя каза, че го смята за чудесен човек. Аз замълчах.

Антрактът свърши и ние отидохме да гледаме второто действие. Но в следния антракт тя пак заприказва за Николай Антонич. Забелязах, че Катя се начумери. Устните й трепнаха, тя искаше да каже нещо, но се сдържа.

Ние се разхождахме из фоайето и Мария Василиевна през всичкото време приказваше за Николай Антонич. Това беше непоносимо. Но то ме поразяваше: ами че аз не бях забравил как се отнасяше тя към него по-рано.

Нищо подобно сега! Оказа се, че той бил човек с рядка доброта и благородство. Цял живот се бил грижил за своя братовчед (за пръв път чух Мария Василиевна да нарича покойния си мъж Ваня), когато и на самия него е бивало трудно. Той бил пожертвувал цялото си състояние, за да екипира неговата последна нещастна експедиция.

Николай Антонич вярваше в него — каза тя разпалено.

Всичко това бях чувал от самия Николай Антонич и дори със същите изрази. По-рано Мария Василиевна не говореше с неговите думи. Тук имаше нещо. Толкоз повече че, макар тя и да говореше охотно, дори разпалено, на мене все ми се струваше, че тя сама иска да увери себе си, че всичко това е именно тъй: че Николай Антонич е необикновен човек и че покойният й мъж му дължи решително всичко.

През цялото трето действие аз мислех за това. Реших непременно да разпитам Катя за баща й. Портретът на моряка с широко чело, стиснати челюсти и живи светли очи изведнъж се изправи във въображението ми. Каква ли е тая експедиция, от която той не се е върнал?…

След представлението ние останахме в полутъмния салон да почакаме, докато намалее навалицата в гардеробната.

— Саня, защо никога не идваш у нас? — попита Мария Василиевна.

Аз измърморих нещо.

— Мисля, че Николай Антонич отдавна е забравил тая глупава история — продължи Мария Василиевна. — Ако искаш, аз ще поприказвам с него.

Съвсем не ми се щеше тя да иска от Николай Антонич позволение да отивам у тях, и насмалко щях да й кажа: „Благодаря, няма нужда.“

Но в това време Катя заяви, че Николай Антонич няма нищо общо тук, защото аз ще идвам при нея, а не при него.

— Не, не! — каза изплашено Мария Василиевна. — Че защо? И при мене, и при мама.