Вениамин Каверин
Двамата капитани (35) (Роман в два тома)

Втора глава
Съд над Евгений Онегин

Отначало никой в училището не се интересуваше от тая игра. Но ето че някой от актьорите на нашия театър предложи да поставим „Съд над Евгений Онегин“ като пиеса, с костюми, и изведнъж цялото училище заговори за това.

За главната роля беше поканен сам Гришка Фабер, който от година насам се учеше в театралното училище, но по стар навик все още се отбиваше да погледа нашите премиери. Ролите на свидетелите бяха взети от наши актьори, само за бавачката на Ларини не можахме да намерим костюм и трябваше да се доказва, че и в Пушкиново време бавачките са се обличали тъй, както се обличат днес. Защитата беше възложена на Валка, обществен обвинител беше нашият възпитател Суткин, а председател — аз…

С перука, в син фрак, обувки с фльонги, с чорапи до колене престъпникът седеше на скамейката на подсъдимите и небрежно чистеше ноктите си с един счупен молив. Понякога той поглеждаше високомерно и в същото време с мътни очи към публиката, към членовете на съда. Навярно, според него, така би се държал при подобни обстоятелства Евгений Онегин.

В стаята на свидетелите (някогашната учителска стая) седеше старата Ларина с дъщерите си и бавачката. Те, напротив, се вълнуваха много, особено бавачката, чудно младолика и хубавичка за годините си. Защитникът също се вълнуваше и, кой знае защо, през всичкото време държеше с опнати ръце пред себе си дебела папка с документи. Веществените доказателства — два старинни пистолета — лежаха пред мене на масата. Зад гърба ми се чуваше бързият шепот на режисьорите…

— Признавате ли се за виновен? — попитах аз Гришка.

— В какво?

— В убийство под форма на дуел — шепнеха режисьорите.

— В убийство под формата на дуел — казах аз и добавих, като хвърлих поглед в обвинителния акт: — на поета Владимир Ленски, осемнадесетгодишен.

— Никога! — отговори високомерно Гришка. — Трябва да се прави разлика между дуел и убийство.

— В такъв случай ще пристъпим към разпит на свидетелите — обявих аз. — Гражданко Ларина, какво можете да кажете по това дело?

На репетицията това излизаше много весело, а тук всички почувствуваха неволно, че нищо не излиза. Само Гришка плаваше като риба във вода. Той ту изваждаше гребен и вчесваше бакенбардите си, ту гледаше втренчено и с укор членовете на съда, ту гордо отмяташе глава и се усмихваше презрително. Когато свидетелката, старата Ларина, каза, че в тяхната къща Онегин е бил смятан за близък човек, Гришка си закри очите с едната ръка, а другата сложи на сърцето, за да покаже как страда. Той играеше чудесно и аз забелязах, че свидетелите, особено Татяна и Олга, просто не откъсваха очи от него. Татяна — както и да е нали по романа е влюбена в него, ами Олга — тя съвсем излизаше от ролята си. Публиката също гледаше само Гришка, а на нас никой не обръщаше внимание.

Освободих свидетелката, старата Ларина, и извиках Татяна. Ох, че като забърбори тя! Съвсем не приличаше на Пушкиновата Татяна, освен може би по своята рокля „татянка“ и по къдрите до раменете. На въпроса ми смята ли тя Онегин за виновен в убийството — тя отговори уклончиво, че Онегин бил егоист.

Дадох думата на защитника и от тая минута всичко тръгна с главата надолу, първо, защото защитникът започна да приказва страшни глупости, и, второ, защото аз съгледах Катя.

Разбира се, тя се беше променила много през тия четири години. Но плитките й, спуснати на гърдите, бяха навити на масури, както преди, и също такива къдрици имаше на челото. Както по-рано, самоуверена, тя присвиваше очи и носът й беше все така решителен — стори ми се, че и след сто години бих я познал по тоя нос.

Тя внимателно слушаше Валка. Това беше най-голямата грешка — дето бяхме възложили защитата на Валка, който от всичко в света най-много се интересуваше от зоологията. Той започна с твърде странното твърдение, че дуели имало и в животинския свят, но никой не ги счита за убийство. След това той заговори за гризачите и така се увлече, че стана просто непонятно как ще се върне към защитата на Евгений Онегин. Но Катя го слушаше с интерес. Аз знаех от по-предишните години, че когато си гризе плитката, значи интересно й е. От момичетата само тя не обръщаше никакво внимание на Гришка.

Валка изведнъж свърши и думата бе дадена на обществения обвинител. Това вече беше отегчително. Цял час общественият обвинител доказва, че макар виновно за убийството на Ленски да било помешчическото и бюрократическо общество от началото на XIX век, все пак Евгений Онегин е отговорен за това убийство, защото „всеки дуел е убийство, само че с предварително обмислено намерение“.

С една дума, общественият обвинител смяташе, че Евгений Онегин трябва да бъде осъден на десет години затвор с конфискуване на имуществото.

Никой не очакваше такова предложение и в салона се чу смях. Гришка гордо скочи… Аз му дадох думата.

Казват, че актьорите чувствували настроението на зрителите. Навярно и Гришка го чувствуваше, защото още от първата дума той започна страшно да крещи, за да „вдигне салона“, както той после обясни. Но той не успя да „вдигне салона“. В речта му имаше един недостатък: не можеше да се разбере от свое име ли говори той или от името на Евгений Онегин. Едва ли Онегин би могъл да каже, че Ленски „обичал да се превзема“ или че „и сега ръката му не би трепнала да улучи Владимир Ленски в сърцето“.

С една дума, всички въздъхнаха с облекчение, когато той си седна, като изтриваше потта от челото, много доволен от себе си.

— Съдът се оттегля на съвещание.

— По-бързо, момчета!

— Дотегна.

— Много го проточихте.

Всичко това беше съвършено вярно и ние, без да се надумваме, решихме да свършим съвещанието за една минута. За мое учудване мнозинството от членовете на съда бяха съгласни с обществения обвинител — десет години с конфискация на имуществото. Ясно е, че Евгений Онегин беше непричастен в това. Готвеха се да осъдят на десет години Гришка, който дотегна на всички освен на свидетелките Татяна и Олга. Но аз казах, че това е несправедливо: все пак Гришка игра хубаво и без него щеше да бъде съвсем отегчително. Съгласихме се на пет години.

— Станете! Съдът иде!

Всички станаха. Аз прочетох присъдата.

— Несправедливо!

— Да се оправдае!

— Долу!

— Добре де, другари — казах мрачно. — Аз също смятам, че е несправедливо. Евгений Онегин трябва да се оправдае, а на Гришка да изкажем благодарност. Кой е за?

Всички вдигнаха ръка, смеейки се.

— Прието единодушно. Заседанието е закрито…

Бях страшно ядосан. Напразно се бях заловил с тая работа. Може би трябваше да се превърне целият тоя съд в шега. Но как да се направи това? Мене ми се струваше, че всички виждат колко съм недосетлив и неостроумен.

Именно с това лошо настроение отидох в гардеробната и не щеш ли, се срещнах с Катя. Тя току-що си беше взела палтото и се промъкваше на свободно място, близо до изхода.

— Здравей! — каза тя и се засмя. — Я ми дръж палтото. Ама че съд!

Тя каза това така, като че ли се бяхме разделили вчера.

— Здравей! — отвърнах аз мрачно.

— Я виж ти какъв си станал!

— Какъв?

— Горд. Хайде, вземи палтото си и да вървим!

— Къде?

— Е, господи, къде! До ъгъла поне. Не си много учтив.

Тръгнах с нея без палто, но тя ме върна от стълбите:

— Студено е, силен вятър духа…

Ето каква съм я запомнил аз, когато я настигнах на ъгъла на „Тверская“ и „Садово-Триумфална“.

Тя беше в сива зимна шапка с незавързани наушници и къдриците на челото й бяха вече успели да се покрият със скреж, докато се бях бавил в училището. Вятърът разтваряше палтото й и тя стоеше малко наведена, като го придържаше с ръка. Средна на ръст, стройна, тя ми се стори много хубавичка. Казвам: стори ми се, защото тогава не мислех за това. Разбира се, нито едно момиче от нашето училище не би дръзнало така да командува:

— Вземай палтото си и да вървим!

Но нали това беше Катка, която съм дърпал за плитките и на която съм завирал носа в снега. Все пак това беше Катка!

За тия два часа, които бе прекарала у нас, тя бе успяла да се запознае с всички работи на училището ни. Тя изказа съжаление за смъртта на Бройтман, учителя по рисуване, когото всички обичахме. Тя знаеше, че всички се смеят на немкинята, която на стари години си беше подстригала косите и беше почнала да си черви устните. Разказа ми съдържанието на следния брой от нашия стенвестник. Оказа се, че той щял да бъде посветен изцяло на съда над Евгений Онегин. Една карикатура вече минавала от ръка на ръка. Под лозунга „Дуели се случват и в животинския свят“ Валка разтървавал давещи се кучета. Гришка Фабер бил изобразен с гребен в ръка, поглеждайки любовно към свидетелките Татяна и Олга.

— Слушай, ами защо всички ти викат капитан? В морското училище ли се каниш да постъпваш, а?

— Още не знам — казах аз, макар че отдавна-отдавна знаех, че ще постъпя не в морско училище, а във въздухоплавателно.

Изпратих я до вратата на познатия дом и тя ме покани да им ходя на гости.

— Неудобно ми е.

— Защо? Какво ме интересува мене, че ти си в лоши отношения с Николай Антонич! За тебе и баба си спомняше. Идвай, а?

— Не, неудобно ми е.

Катя хладно сви рамене.

— Е, както искаш.

Настигнах я на двора.

— Каква си глупачка, Катка. Казвам ти, че ми е неудобно. Хайде по-добре да идем някъде заедно, а? На пързалката?

Катя ме погледна и изведнъж навири нос, както някога в детските години.

— Ще си помисля — важно каза тя. — Позвъни ми по телефона утре в четири часа. Фу, колко е студено! Дори зъбите замръзват.