Вениамин Каверин
Двамата капитани (34) (Роман в два тома)

Първа глава
Четири години

Представям си — както в старите неми филми — голям часовник, само че стрелката показва не часове, а години. Един пълен кръг — и аз се виждам в трети клас, на урок при Корабльов, на един чин с Ромашка. Хванали сме се на бас, че няма да извикам и няма да си дръпна ръката, ако Ромашка ме резне по пръстите с джобното си ножче. Това е изпитване на волята. Съгласно с „правилата за развиване на волята“ трябва да се науча „да не изразявам външно чувствата си“. Всяка вечер си повтарям тия правила и ето най-сетне удобен случай. Проверявам се.

Целият клас ни следи, никой не слуша Корабльов, макар че днес имаме интересен урок: за нравите и обичаите на чукчите.

— Режи — казвам на Ромашка.

И тоя подлец хладнокръвно ми реже пръста с джобното си ножче. Не викам, но неволно си дръпвам ръката и губя баса.

Някой ахва, шепот се разнася по чиновете. Кръвта тече, нарочно се смея високо, за да покажа, че съвсем не ме боли, и изведнъж Корабльов ме изгонва от клас. Излизам, мушнал ръката си в джоба.

— Можеш да не се връщаш.

Но аз се връщам. Урокът е интересен и аз го слушам, седнал на пода, до вратата…

Правила за развиване на волята! Занимавах се с тях цяла година. Опитвах се не само „да скривам чувствата си“, но и „да не обръщам внимание на мнението на хората, които презирам“. Не помня кое от тези правила беше по-трудно. Може би първото, защото моето лице тъкмо изразяваше всичко, което чувствувах и мислех.

„Да се спи колкото се може по-малко, защото в съня отсъствува волята“ — също не беше много трудна задача за човек като мене. Но затуй пък се научих „да определям още от сутринта какво ще правя през деня“ — и следвам това правило през целия си живот.

Що се отнася до главното правило: „Помни целта на съществуването си“, нямаше нужда много често да го повтарям, защото тая цел ми беше ясна още в ония години…

Отново пълен кръг — ранна сутрин през зимата на 1925 година. Събуждам се преди всички и лежа, без да зная спя ли или съм се вече събудил. Като в сън ми се мяркат нашият Енск, крепостният насип, понтонният мост, къщите по полегатия бряг, Смешника Кулий, старият Сковородников, леля Даша, която чете чуждите писма с поучителен израз. Аз — мъничък, остриган, с широки панталони. Хайде де, аз ли съм това?

Лежа и мисля, спя и не спя. Енск се отдалечава някъде заедно с чуждите писма, със Смешника, с леля Даша. Спомням си Татаринови… Не съм ходил у тях вече две години. Николай Антонич все още ме мрази. В моето презиме няма нито един съскащ звук, въпреки това той го произнася със съскане. Нина Капитоновна все още ме обича: неотдавна Корабльов ми предаде от нея „поклон и поздрав“. Как ли е Мария Василиевна? Дали все седи на дивана и пуши? Ами Катя?

Поглеждам часовника. Скоро ще бъде седем. Време е да се става — бях си дал дума да ставам преди звънеца. На пръсти тичам при умивалника и правя гимнастика пред отворения прозорец. Студено, снежинки прелитат през прозореца, въртят се, падат на плещите ми, топят се. Измивам се до кръста — и се хващам пак за книгата, за чудесната книга — „Южният полюс“ от Амундсен, която чета за четвърти път.

Чета как той, седемнадесетгодишен юноша, срещнал Нансен, току-що върнал се от знаменития си дрейф^[1], и как „цял ден ходил по улиците, украсени със знамена, сред тълпата, която викала «ура», и кръвта туптяла в слепите му очи, а юношеските мечти вдигали цяла буря в душата му“.

Ледени тръпки пропълзяват по плещите ми, гърба, краката и дори по корема. Чета, като се страхувам да не пропусна нито дума. Вече се дочуват гласове от кухнята: момичетата, като разговарят, слагат съдове в трапезарията, а аз все чета. Лицето ми гори, кръвта тупти в слепите ми очи. Аз все чета — с вълнение, с вдъхновение. Знам, че ще запомня тия минути завинаги…

Отново пълен кръг — и аз се виждам в мъничката, отдавна позната стая, в която през тия три години съм прекарал почти всичките си вечери. По поръка на младежката ядка за пръв път ръководя кръжок по колективно четене на вестници. За пръв път това е страшно. Знам „текущия момент“, „националната политика“, „международните въпроси“. Но международните рекорди знам още по-добре — за висота, продължителност, далечина на полета. Ами ако ме запитат за спадането на цените? Но всичко минава благополучно. Някое от момичетата ме моли да разкажа биографията на Ленин, а пък биографията на Ленин аз зная отлично.

Все по-тясна става стаичката за младежката група. На прага стои и внимателно ме слуша Корабльов. Той си попипа мустаците с пръсти — ура! — значи доволен е. Чувство на радост и гордост ме обхваща. Говоря и си мисля учуден: „Ех, че хубаво приказвам!“

Това ми е първата обществена проява, ако не смятаме случая край огъня, когато бе съборена властта на Стьопа Иванов. Струва ми се, че успях. На следния ден преподавателят по обществознание ме извика, помоли ме да повторя биографията на Ленин и каза: „Ако се разболея, ще ме замества Саня Григориев.“

Още един пълен кръг — и аз съм на седемнадесет години. Цялото училище е в салона. Зад голямата червена маса са членовете на съда. От лявата страна — защитникът. От дясната — общественият обвинител. На скамейката на подсъдимите — обвиняемият.

— Обвиняеми, вашето име? — пита председателят.

— Евгений.

— Презиме?

— Онегин.

Това беше паметен ден.