Вениамин Каверин
Двамата капитани (155) (Роман в два тома)

Епилог

Чудна картина се открива от тази висока скала, в подножието на която, провирайки се между камъните, растат диви полярни макове. Край брега се вижда кристалната незамръзнала вода, а там, по-далеч — ледове и лилави ледени полета, които чезнат в тайнствената дълбочина. Тук полярният въздух сякаш е необикновено прозрачен. Тишина и простор. Само ястреб понякога прелита над самотния гроб.

Ледовете се влачат покрай него, като се блъскат и се въртят — едни бавно, а други бързо.

Ето преплува глава на великан със сребърен блестящ шлем: ясно се виждат и зелената му космата брада, която се губи в морето, и сплесканият му нос, и втренчените му очи под надвиснали бели вежди…

Ето приближава и ледена къща, от която със звън се стичат водни струи, а наоколо сякаш са наредени големи празнични маси, покрити с чисти покривки.

Вървят, вървят ледове безкрай!

Параходите, които се отбиват в Енисейския залив, още отдалеч виждат гроба. Те минават покрай него със спуснати знамена, проехтява траурен салют и дълго кънти и се разнася нестихващо ехо…

Паметникът е от бял камък и той блести ослепително под лъчите на незалязващото полярно слънце.

На височината на човешки ръст са написани следните думи:

„Тук почива капитан И. Л. Татаринов, който извърши едно от най-смелите пътешествия и загина на връщане, след като откри Северната земя през юни 1915 година.

Бори се и търси, върви и не падай духом!“