Вениамин Каверин
Двамата капитани (144) (Роман в два тома)

Седма глава
Отново в Заполярие

От аеродрума към града водеше не път, а кедрова алея и като гледах тия шумни, разкошно разлистени кедри, неволно си помислих, че все пак много отдавна не съм бивал в тоя град на моята младост и на моите най-смели надежди в живота ми.

Не можах да намеря изведнъж улицата на д-р Павлов по простата причина, че на мое време в тая улица имаше само една къща, принадлежаща на самия доктор, а всички останали съществуваха само на плана, който висеше в окръжния изпълнителен комитет. Сега между съседните къщи се губеше малката къща, в която някога четях вечер дневниците на щурмана Климов. Какви хубави, младежки вечери бяха! В съседната стая предпазливо скърцаха подовите дъски под леките, стъпки на Володя. Докторът внезапно изпъшкваше, потриваше силно ръце и четеше на глас харесалото му се място от книгата, а след това почваше да крещи на таралежа, който, не знам защо, обичаше да гложди неговите домашни пантофи. Ана Степановна влизаше при мен — голяма, смела, справедлива, на която можеше всичко да се каже, всичко да се довери — и мълчаливо оставяше пред мен чиния с огромен къс баница.

… Тя и сега не се е превила, не се е поддала на тъгата си, само беше побеляла и две големи дълбоки бръчки бяха увиснали над отпусналата се уста. Нещо мъжко имаше в нейната фигура и в израза на лицето, както това се случва с много едрите стареещи жени.

— Как да ви наричам сега? — каза тя с недоумение, когато ние се срещнахме в градинката пред къщата и влязохме в трапезарията, която с нищо не беше се променила, пак беше с жълт чист под и със селски подови дъски.

— Вие бяхте момче тогава. Колко години минаха? Петнадесет или двадесет?

— Само девет, Ана Степановна. Наричайте ме Саня. За вас аз винаги ще си остана Саня.

Още от пръв поглед тя разбра, че знам за Володя, но дълго не говори за него от тоя душевен такт, който — това почувствувах — не й позволи тъй изведнъж, в първата минута на срещата, да ме застави да споделя с нея скръбта. Сам почнах нещо, но тя ме прекъсна и бързо каза: „После“!

— Какво ви води при нас? За дълго ли? Колко се радвам, че сте жив и здрав.

— За малко, Ана Степановна. Днес отлитаме.

— Морски летец, с ордени — каза тя и сякаш заедно с мене се гордееше, че съм морски летец и имам ордени. — Откъде идвате сега? От кой фронт?

— Сега идвам от Нова земя, а преди туй бях в Полярно… Направо от Иван Иванич.

— Наистина ли?

— Честна дума.

Ана Степановна замълча.

— Значи видяхте го, нали?

— Какво ви виждане! Ние се срещахме твърде често. Нима не ви е писал за това?

— Писа ми — каза Ана Степановна и разбрах, че тя знае за Катя.

Но не намерих за нужно да я спра, както тя ме спря, когато заговорих за Володя. Та кой по-дълбоко и по-силно от нея можеше да почувствува моята тъга и вълнение — всичко, за което с никого не можех да говоря? Тя не ме утешаваше, не сравняваше своята скръб с моята — само ме прегърна и целуна по главата, а аз й целунах ръцете.

— Е, а как е моят старец? Здрав ли е?

— Напълно здрав.

— На старост почна да служи — замислено каза Ана Степановна. — Тук му е леко с местното население, на свобода. А това не е шега — на шестдесет и една година да заемеш военна служба. Може ли да съобщя на другарите, че сте прилетели? С какво време разполагате?

Казах, че имам време до нощта и като остави пред мене хляб, риба и канче домашно вино, което приготвяха много вкусно в Заполярие, тя си сложи кърпата на главата, извини се и излезе.

Да, лекомислено постъпих, като позволих на Ана Степановна да съобщи на другарите, че съм прилетял. Не мина половин час, когато един автомобил се спря пред градинката и аз с почуда видях в него целия си екипаж. Стрелецът и радистът, не знам защо, високо се смееха, а щурманът, със своите знаменити за цялата Северна флота широки парадни гащи, седеше до шофьора и равнодушно пускаше във въздуха големи кръгове дим.

— Саня, другарят Ледков е пратил да ни викат — каза той, когато излязох. — Сядай и тръгваме незабавно. Ще закусим при него, а после…

— Кой е този другар Ледков?

— Не знам. Една висока дама с кърпа пристигна на аеродрума и каза, че ни вика другарят Ледков. Тя излезе от окръжния изпълнителен комитет.

— Ледков ли? Чакайте… ах, спомням си!

— Е, разбира се, той е Ледков!

Той беше оня член на окръжния изпълнителен комитет, за когото ние с Иван Иванич едно време летяхме до селището Ванокан, където Ледков лежеше тежко ранен в крака. В ненецкия Север той беше не по-малко известен от знаменития Иля Вилка в Нова земя. Трябва да кажа, че съвсем неотдавна в Полярно докторът ми разказа за Ледков, колко енергичен, смел работник е станал той и как е съумял в първите седмици още да подчини на военните задачи целия живот на огромния окръг с разпръснатото чергарско население.

— Между другото — казваше докторът — той се интересува намерил ли си капитан Татаринов. Помниш ли, когато те чакахме с експедицията — именно той отиде до някакви си поселища да разпитва ненците. Според неговите сведения, в един от родовете навярно е запазено предание за „Света Мария“.

Не е трудно да си представиш, че Ледков (аз смътно си го спомнях и се зачудих, когато един не особено възрастен човек, със здраво, сякаш направено от павета лице, с остри китайски мустаци, ни срещна, като излезе на вратата на окръжния изпълнителен комитет) радостно ни прие в Заполярие. След обеда, на който произнесох дълга реч, посветена на доктор Иван Иванич и неговата бойна дейност в Северната флота, ние отидохме към лесозавода, после в новата поликлиника и т.н. Навсякъде ядохме и пихме по нещо и навсякъде разказвах за Иван Иванич, тъй че в края на краищата и на мене почна да ми се струва, че без участието на Иван Иванич защитата на нашите северни морски пътища би могла наистина да претърпи неуспех.

С голям интерес разглеждах Заполярие. Когато на времето напуснах града, той почваше шестата си година. Сега той е минал петнадесет и от пръв поглед може да се заключи, че не си е губил времето напразно, особено ако си спомним, че три най-скъпи години бяха дадени на войната.

И тук, на повече от две хиляди километра от фронта, тя се чувствуваше в много неща, ако се вгледа човек. Както по-преди, на пристанището се готвеха за Карско море, но вече не стояха на пристанището огромни чуждестранни параходи, не сновяха из града весели, зачудени негри. Както по-преди, на борсата за дървен материал от горните течения на Енисей, Ангара, Нижняя-Тунгуска пристигаха салове и къщички върху саловете с димящи комини, с простряно на въженца бельо, които по-рано създаваха мирно впечатление на плаващо село на Протока. Но опитното око можеше добре да долови, че съвсем не е мирновременно предназначението на дървения материал, от който се състоеше това село.

Обаче съвсем друго нещо ме порази, когато надвечер тръгнахме за Медвежи Лог, където някога стоеше единствената шатра на моя приятел евен Удагир, а сега там бяха построени два великолепни, обширни квартала с двуетажни къщи. В тия места сякаш бе прехвърлен мост — между „до войната“ и „след войната“. След като отблъсна нападението и победи, животът с предишната сурова упоритост се утвърждаваше във велико северно строителство.

Преди отлитането трябваше да се свърши някоя и друга работа и аз изпратих щурмана и стрелците на аеродрума, а сам останах с Ледков в кабинета му в окръжния изпълнителен комитет.

Ана Степановна си отиде. Но се уговорихме, че ще се отбия непременно при нея, за да си взема сбогом пред отлитането.

— Е, кажете откровено — каза Ледков, — как е там нашият старец? Та ние тук сме като без ръце. А това съвсем лесно може да се уреди.

— Какво именно?

— Да се извика и демобилизира. Той е в напреднала възраст.

— Не, няма да се съгласи — казах, като си спомних как се сърдеше Иван Иванич, когато командирът на дивизията не му разреши да иде на един рискован поход с подводница. — Може би ще му се даде отпуск? А така, завинаги, няма да иска. Особено сега.

Това „сега“ беше казано в смисъл близкото свършване на войната, но Ледков ме разбра иначе: „Сега, когато е убит Володя“.

— Да, жалко е за Володя — каза той. — Какъв скромен, благороден младеж! И прекрасни стихове пишеше. Вие знаете ли, докторът скришом ги изпращаше на Горки и след туй между тях се завърза кореспонденция. Една фраза от писмата на Горки до Володя ние взехме за един училищен плакат…

И той ми показа този плакат: „Едва ли има някъде на земята деца, които живеят в такива сурови условия като вас, но с бъдещата си работа вие ще направите всичките деца на земята също такива горди смелчаги“. Над тази действително великолепна фраза беше нарисуван Горки, приличащ малко на ненец.

Ние седяхме пред широкия прозорец, от който се откриваше панорамата на новите улици, започващи от крайбрежието и стигащи до безкрайните гори. Лесозаводът димеше, електрическите колички се движеха между стифите на борсата, а в далечината се виждаха само девствените сивосинкави безкрайни гори…

Мълчахме около минута, без да си кажем нито дума, но там, зад прозореца, се водеше властен, ням разговор — разговор, който бе почнал в онази минута, когато съветският човек стъпи за пръв път на забравените брегове на Енисей.

Погледнах крадешком Ледков. Той стана и понакуцвайки — имаше протеза, — се доближи до прозореца. Неговото сурово войнишко лице с умни очи под подпухналите монголски клепачи се развълнува. Разбрах, че и той оцени тази минута.

— Вие направихте много — казах му.

— Не, едва почваме, това е първата стъпка — отговори той. — Преди войната ние мислехме, че сме направили много. А сега виждам, че из хилядите гатанки ние сме решили две или три.

На раздяла го попитах за неговото отдавнашно посещение на ненецкото селище, където уж се пазели някакви предания за хората от шхуната „Света Мария“. Вярно ли е, че той е бил там и е разпитвал ненците?

— Разбира се, ходих. Това селище е на рода Яптунгай.

— Е, и какво?

— Намерих.

Като че ли бях седемнадесетгодишен — тъй трепна сърцето ми.

— Тоест? — попитах хладнокръвно.

— Намерих и записах. Сега, извинявай, не мога да си спомня къде е тази бележка — каза той, като хвърли поглед на въртящата се етажерка с множество папки и завити на рула книжа. — Доколкото помня, беше приблизително така: Отдавна, когато е живял „бащата на бащата“, в рода на Яптунгай дошъл човек, който казал, че е матрос от зверобойна шхуна, загинала в ледовете на Карско море. Този матрос казал, че се спасили десет души и презимували на някакъв остров на север от Таймир. После тръгнали по земята, но по пътя „твърде бърже почнали да умират“. А той не искал „да умре на същото място“ и тръгнал. И се добрал до селището Яптунгай.

— А неговото име не се ли е запазило?

— Не, той скоро умрял. Аз си записах: „Дошъл, казал: искам да живея. А като спрял да говори, умрял.“

Картата на ненецкия окръг с част от Карско море висеше в кабинета на Ледков, намерих привичния маршрут — към Руските острови, към нос Стерлегов, към устието на Пясина…

— А в кой район живее родът на Яптунгай?

Ледков го посочи. Но още преди да го посочи, аз го открих и точно отбелязах северната граница на района.

— Този матрос навярно е бил от „Света Мария“.

— Така ли мислите?

— Е хайде да пресметнем. Според неговите думи, десет души от шхуната са се спасили.

— Да, десет.

— С щурмана Климов тръгнали тринадесет. На шхуната останали дванадесет. От тях двама — механикът Тис и матросът Скачков — загинали в първата година при дрейфа. Остават десет. Но работата даже не е в това. По-рано можех с точност до половин градус да посоча пътя, по който те са минали. Но не ми беше ясно успели ли са да стигнат до Пясина.

— А сега?

— Сега ми е ясно.

И посочих точката — оная точка, където се намираха останките на експедицията на капитан Татаринов, ако те изобщо се намират някъде на земята…

 

 

— Драга Ана Степановна, страшно неприлично е, че така се заседях с Ледков — казах, като влизах при Ана Степановна вечерта и видях, че тя ме очаква до сложената за вечеря маса. — Но трябва да се върви. Само ще ви целуна и хайде.

Ние се прегърнахме.

— Кога ще се върнете?

— Кой знае? Може би утре. А може би никога.

— „Никога“ — това е страшна дума, знам я — каза тя, като въздъхна и ме прекръсти. — И вие не я произнасяйте. Ще се върнете и ще бъдете щастлив, и ние старците даже ще се погреем край вашето щастие.

… Беше късно през нощта — че беше късна нощ, можехме само да се досетим, щом погледнахме часовника — ние излетяхме от Заполярие. Червеникавото слънце беше се дигнало високо в небето. Пухкавите облаци бягаха и нарастваха бързо като дима на огромен локомотив.

Можех ли да предполагам, че настъпва денят, който очаквах през целия си живот? Не! Екипажът беше проверил моторите без мене и аз се безпокоях дали проверката е била направена основно.