Вениамин Каверин
Двамата капитани (139) (Роман в два тома)

Втора глава
Нищо не се е свършило още

Не знам, може би беше четири часът през нощта, когато, отваряйки очи, видях над главата си бледното, сънно лице на дежурната по коридора.

— Вие ли сте Григориев?

— Да.

— Има телеграма. Трябва да се разпишете. Влезте, другарю — каза тя и тропайки предпазливо с чизмите си, червеноармеецът влезе и се спря на прага. — От военния телеграф.

Разписах се и отворих телеграмата. „Незабавно тръгнете за Архангелск, за пристигането си съобщете. Лопатин.“

Разбира се, телеграмата беше от ГУ. Но защо не ми отговаря Слепушкин, с когото се бяхме уговорили за по-нататъшното търсене на Катя, ако не я намеря в Ярославъл, а някакъв си Лопатин? Защо незабавно? Защо в Архангелск? Вярно, за всички хидроложки работи по Северния морски път като основна база си остава Архангелск. Но нима Р. не каза, че ние ще се срещнем в Полярно, където неговите планове трябва да се утвърдят от командуващия Северната флота?

Всичко се изясни — и то твърде скоро. Но тогава, в Ярославл, в малката мръсна стаичка на хотела, като повдигнах синия книжен транспарант, четях и препрочитах телеграмата, и досадното чувство от забъркаността, неяснотата, които с нещо заплашваха Катя и ми отнемаха надеждата да я видя скоро — това чувство все повече ме вълнуваше.

И като не можах нищо да измисля, отново се упътих към пощата и към село Болшие-Лубни, Щукински район, щукински селски съвет и т.н. полетя още една, тоя път бърза телеграма. Вчера изпратих обикновена, защото имах само седемстотин рубли, а ми предстоеше далечен път.

Сега ми предстоеше не така далечен път — само хиляда километра на север от Катя…

 

 

От тая минута, когато в М-ов заех място в пасажерската кабина, бяха минали всичко осем дни. Но толкова много видях за тия осем дни, че душата ми като че се отказа да приеме всички впечатления и се съгласи само с ония, които бяха свързани с моята съдба. Повече от половин година виждах едно и също: стените на болничните зали — и зад тях чуждия уралски град на брега на Кама. Но ето той остана кой знае къде, пропадна, потъна в сивия дим, сякаш не е съществувал, а срещу мен полетяха моменталните снимки на Ленинград, Москва, Ярославъл. Казах моменталните. Но това бяха сякаш запечатани навеки моментални снимки. И сякаш вечен беше суровият, взискателен Ленинград с неговите заковани с дъски прозорци очи, под които се таеше небивала воля, и гарата на Всполие през нощта с нейната безсъница, умора и мръсотия на войната…

Ето какво узнах, като се явих направо от влака в щаба на Беломорската военна флота: Лопатин, когото ругах по пътя, бил началник на отдела на кадрите на ГУ — едва сега си припомних, че в народния комисариат слушах това презиме. Нямаше нищо забъркано в неговата телеграма. От момента на моето заминаване от Москва за Крайния север станали събития, които са заставили контраадмирал Р. да полети незабавно към местоназначението си. В Полярно нито той, нито аз имахме какво да правим, защото командуващият флотата, инспектирайки базата, сам заминал за Архангелск. Свиждането му с Р. станало на третия ден. Очевидно бил е утвърден планът на нещо „твърде интересно“, защото след това Р. незабавно полетял за остров Диксон. Тук няма никакво съмнение, че той е бързал много или пък е можел да мине и без моята помощ, иначе щеше да има за мен в щаба на флотилията известни нареждания…

— Вие, капитане, закъсняхте — каза ми началникът на кадровия отдел, добродушен побелял човек, с големи, широки мустаци, каквито са си оставяли старите матроси от времето на първата севастополска отбрана. — Никак не ми идва на ум какво да правя сега с вас. Да ви пратя да ги догоните, не мога.

И той ми заповяда да се явя след няколко дни…

Не успях да си взема стая в хотела и си наех една в къщичката на някакъв книговодител на улица „Кузнечиха“. Вместо аванс хазаите веднага получиха част от моя сух пай и старият книговодител от благодарност няколко дни поред ми разказва историята на книговодителския си живот, в който вложил своята страст и своята съдба и който се състоял главно в това всичко да свършва навреме, в определен срок, и да поразява със своята точност директора на тръста.

Но колко се бе изменил Архангелск, така изоставен, той страшно не приличаше на себе си!

По улиците бродеха американски матроси с шапчици с помпони, с панталони клош, с вълнени блузи, стегнати в талията или свободно извадени над панталоните. Англичани с начални букви ХМС (негово величество кораба) на матроските си шапки се държеха малко по-строго, но и те имаха безгрижен вид, който съвсем ги отличаваше от нашите моряци и който ми се струваше странен. Негри се срещаха на всяка стъпка, черни и маслиненочерни, навярно мулати. Китайци си перяха ризите в Северна Двина, на самия кей, и като ги простираха на слънце по големите камъни, високо бъбреха на своя гърлено-глух език.

А Двина беше такава широка руска река, и струваше ми се, че няма на света друга река като нея така пълноводна и така свободно да се разлива. Катерите се движеха все на другата страна, в посока към търговското пристанище, и като с нож отсичаха блестящите вълни.

През тези дни съвсем не ми беше до чужденците, на които гледах с голямо, но повърхностно любопитство. Това беше градът на Седов, на Брусилов. На гробищата в Соломбала стоях дълго пред гроба на „корпуса на щурманите на поручика и кавалера Пьотър Кузмич Пахтусов, който загина на тридесет и шест годишна възраст от понесените трудности и огорчения в походите“. Оттук капитан Татаринов бе повел на далечен път своята бяла шхуна. Тук умря в градската болница щурманът Климов, единственият участник в експедицията, който успя да се добере до Голяма земя. В местния музей беше посветен цял отдел на експедицията на „Света Мария“ и между познатите експонати аз намерих интересни, нови за мен спомени за художника П., другаря на Седов, за това как щурманът Климов бил намерен на нос Флор.

Сутринта, когато написах писмото, което трябваше да изпратя в село Болшие Лубни, и като нямаше какво да правя, спуснах се по улица „Кузнечиха“. Силна борова миризма се носеше над реката. Мостът беше развален, мъничко параходче, като заобикаляше безкрайните салове, превозваше народа от прохода до пристанището. Навсякъде, където и да погледнеш, виждаше се само едно — дървен материал, дървен паваж, тесни дървени мостчета по дължината на ниските николаевски здания, където сега се намираха болниците и училищата. А на бреговете бяха издигнати цели фантастични здания от току-що рендосани дъски, наредени в правилни фигури. Това беше Соломбала, и намерих оня дом, в който е живял капитан Татаринов през лятото на 1913 година, когато се е екипирала „Света Мария“.

Той се е спущал от вратичката на тоя мъничък дървен дом и е минавал през градинката — широкоплещест, висок, с бяла куртка, с мустаци, завити нагоре по старата мода. С упорито наведена глава, той е слушал някакъв си търговец Демидов, който му е искал пари за сланина или за доставката на готови дрехи. А там, на търговското пристанище, между тежките товарни параходи със странични колела, едва се е забелязвала една тъничка, стройна шхуна — съвсем тънка и стройна, за да пропътува от Архангелск до Владивосток надолу по бреговете на Сибир.

Едно незначително, но важно за мене събитие по един странен начин оживи тия мъгляви картини.

На мръкване дойде конвой и аз тръгнах от Б. да погледам как разтоварват параходите от чужбина.

Охо, как е пораснало, какво просторно-здраво-солидно беше станало това старинно пристанище! Може би изминах два километра надолу по пристанището, а все още не се виждаше краят на криковете за вдигане на тежести, които нареждаха въз високи правоъгълници строителните военни и невоенни материали. И още дострояваха, удължаваха пристанището. Стигнах до края и се спрях, та с един поглед да обгърна плавно завиващата, сякаш оттеглила се назад линия — панорамата на пристанището. И ето, именно в тоя момент едно мъничко параходче, пъхтейки енергично, надмина голям американски параход с „хърикейн“ на носа и се насочи към брега. Погледнах неговото име: „Лебедин“, и, спомням си, помислих, че това красиво име е станало очевидно традиционно в северните води. Така се е наричал параходът, на който приятелите и роднините на Татаринов са дошли до неговата шхуна, за да го прегърнат за последен път и да му пожелаят „щастливо плаване и постигане на целта“. Възможно ли е това да е същият оня „Лебедин“, който в една статия беше наречен „първият руски ледоразбивач“? Разбира се, не!

Един матрос търкаляше варел с бензин по дъската с наковани летви, която обикновено служи като стълба между парахода и брега; помолих го да извика капитана и след една минута румен, млад човек на около двадесет и пет години, в проста, синя работна дреха излезе на палубата, изтривайки с парцал черните си омаслени ръце.

— Другарю капитан, искам да ви задам един исторически въпрос — казах. — Не знаете ли случайно дали вашият влекач преди революцията е носил същото название „Лебедин“?

— Да.

— Кога е пуснат той?

— В 1907 година.

— И винаги ли е носил това название?

— Винаги.

Обясних му защо се интересувам и той със спокойна гордост огледа своя параход, сякаш никога не бе се съмнявал, че той ще заеме своето място в историята на руската флота.

Може би ще ви се види малко смешно, но срещата с „Лебедин“ неизказано много ме зарадва и оживи. Мислено прекарах през ума целия живот на капитан Татаринов, но последната страница на живота му си оставаше затворена.

„Още нищо не се е свършило — сякаш ми каза тоя стар влекач с румения, млад капитан. — Кой знае, може би ще дойде време, когато ще ти се удаде да разтвориш и прочетеш тази страница.“

 

 

Като се явих за трети път вече при началника на кадровия отдел, помолих го да ме изпратят в полка или ако това е невъзможно, да ме изпратят на разпореждането на командуването на Въздушните военни сили на Северната флота.

Нямаше никакво съмнение, че той беше вече в течение на моите лични и служебни работи, защото, след като помълча малко, попита с добродушно-одобрителен израз на лицето:

— А как сте със здравето?

Отговорих, че със здравето съм напълно добре. Това беше истината или почти истина — на север се чувствувах всякога по-добре, отколкото на юг, запад и изток.

— Добре, вместо в такова време да се лутате без работа, нека ви използуват — неопределено, но напълно разумно каза началникът на Кадровия отдел.

Разбира се, той имаше предвид да ме използуват на земята. „По дяволите, ще летя“ — веднага си помислих, като гледах неговата стара, но здрава ръка, с която той записа и подчерта два пъти в своя бележник моето име.