Вениамин Каверин
Двамата капитани (126) (Роман в два тома)

Девета глава
Сам

Да ме остави сам, гладен и без оръжие, тежко ранен, в гората, на две крачки от мястото на немския десант, е било без съмнение най-добре обмислено още вчера. Всичко останало Ромашов вършеше и говореше в припадък на вдъхновение, очевидно надявайки се, че ще му се удаде да ме изплаши и унизи. Нищо не излезе от тия опити и той си отиде, което беше почти равносилно, а може би и по-лошо от убийство, на което той не се реши.

Не мога да кажа, че ми стана по-леко след този трезвен анализ. Трябваше или да се движа, или да се съглася с Ромашов и завинаги да остана в малката трепетликова горичка.

Станах. Патериците бяха различни по височина. Направих една стъпка. Не почувствувах оная болка, която безпогрешно блъска някъде в тила и от която човек губи съзнание. Но сякаш хиляди дяволи късаха на части крака ми и стържеха с железни стъргалки едва почващите да зарастват рани на гърба. Направих втора и трета стъпка.

— Какво, хванахте ли ме? — казах на дяволите.

И направих четвърта.

Слънцето се беше изкачило вече доста високо, когато стигнах до края на горичката, зад която се откриваше одевешното блато, пресечено с единствената ивица смачкана, мокра трева. Красиви зелени ботруни се виждаха тук и там и си спомних как вчера те се преобръщаха под краката на момичетата.

Някакви хора ходеха по насипа — свои ли бяха или немци? Нашият влак още гореше; бледен при слънчевата светлина, огънят пламтеше по черните дъски на вагоните.

Може би трябваше да се върна към вагона? А защо? Тътнежът на оръдията стигаше до мен глух, далечен и като че ли от изток. Най-близката станция, до която ни оставаха още двадесет километра, беше Щеля-Новая. Там се биеха, следователно бяха наши. Отправих се нататък, ако може да се нарече така тази мъка на всяка моя стъпка.

Горичката се свърши и почваха храсти със сивкавочерни зърна, названието на които бях забравил, приличаха на боровинки, но по-едри. Това беше добре дошло за мене — повече от денонощие не бях ял нищо. Нещо неподвижно черно лежеше в полето зад храстите, навярно мъртъв; всеки път, когато се облягах на патериците и посягах да си откъсна от боровинките, не знам защо мъртвецът ме тревожеше. След това забравих за него и когато отново си спомних, така неприятно беше това чувство, че усетих даже как тръпки ми лазят по гърба. Няколко боровинки паднаха на тревата. Почнах внимателно да се навеждам, за да ги намеря, и сякаш игла ме бодна направо в сърцето: това беше жена. Сега тръгнах към нея колкото можех по-бързо. Тя лежеше на гръб с прострени ръце. Това не беше Катя, а другото момиче. Куршумите бяха попаднали в лицето й, красивите черни вежди бяха повдигнати със страдалчески израз.

Изглежда, че именно в това време съм забелязал, че говоря сам на себе си, и при това доста странни неща. Спомних си как се казва тоя сиво-черен плод, подобен на боровинка — хонобобел, или блатна боровинка, — и страшно се зарадвах, макар че това не беше кой знае какво голямо откритие. Почнах гласно да изказвам своите предположения как е било убито това момиче: най-вероятното е тя да се е връщала за мене и немците от насипа са я обсипали с куршуми. Казах й нещо ласкаво, желаейки да я обнадеждя, сякаш тя не беше мъртва, безнадеждно мъртва, с ниски, страдалчески повдигнати вежди.

След това забравих за нея. Ходех неизвестно къде и бъбрех, и мене съвсем не ми се харесваше, че страшно бъбрех. Това беше бълнуване, обхванало ме съвсем незабелязано, с което аз вече не се борех, защото трябваше да се боря само с едно непреодолимо желание — да захвърля надалеч патериците, които бяха ми протрили подмишниците и направили мехури, и да се отпусна на земята, която би ми дала покой и щастие.

… Навярно нищо не съм виждал около себе си, преди да загубя съзнание, иначе откъде би се взела тая бледозелена разкошна зелка до главата ми? Лежах в зеленчукова градина и с възторг гледах зелката. Изобщо всичко би било превъзходно, ако плашилото с черна разкъсана шапка не описваше бавни кръгове над мене. Кацналата на неговото рамо врана се въртеше заедно с него и помислих, че ако не беше тая госпожа с плоско мигащо око, всичко на света би било превъзходно. Почнах да й крещя, но с такъв немощен и пресипнал глас, че тя ме погледна само и равнодушно си помаха крилете, сякаш просто повдигна раменете си.

Да, всичко би било превъзходно, ако можех да спра тоя бавно въртящ се свят. Може би тогава щях да успея да видя дървената небоядисана къщичка зад градината, вратичката и високия прът на кладенеца в двора. Ту тъмнееше, ту светваше единият от прозорците и кой знае, може би щях да видя този, който ходеше из къщичката и тревожно гледаше през прозореца.

Станах. До прага имаше около четиридесет крачки — нищо в сравнение с това разстояние, което бях преминал предния ден. Но скъпо ми струваха тези четиридесет крачки! Паднах омаломощен пред входа, като изтропах с патериците.

Вратата се открехна. Едно момченце на около дванадесет години стоеше на коляно върху столче без облегало. Лежейки до вратата, не можех изведнъж да го различа в полумрака на стаята с нисък таван и с големи двуетажни нарове, отделени с басмени пердета. То се целеше точно срещу мене, даже беше свило едното си око и здраво бе опряло бузата си към приклада.

— Виж какво, трябва да ми помогнеш — казах, като се мъчех да спра тая стая, която беше почнала своето проклето, бавно въртене около мен. — Аз съм ранен летец от ешелона.

— Кирил, остави! — каза момченцето с оръжието. — Той е наш.

Стори ми се, че то се раздвои в тая минута, защото още едно също такова момченце внимателно погледна зад пердето. В ръцете си то държеше фински нож. То още пъхтеше и мигаше от вълнение.