Айзък Азимов
Умираща нощ (1)

I

Това отчасти приличаше на предварително организирана среща на бивши съученици и макар да не се радваха особено, нищо не предвещаваше трагедията.

Едуард Таляферо току-що бе пристигнал от Луната, за да се срещне с двама свои бивши съученици в стаята на Стенли Конес. Когато влезе, Конес стана и сдържано го поздрави, а Бетърсли Рейджър се ограничи с кимване.

Таляферо внимателно настани на дивана огромното си тяло, като нито за миг не преставаше да чувства непривичната му тежест. Неговите пухкави устни, обградени от гъста растителност, се изкривиха и лицето му леко потрепери.

Същият ден те бяха успели да се срещнат, но в официална обстановка, а сега се виждаха насаме.

— В известен смисъл това е историческо събитие — произнесе Таляферо. — За пръв път от десет години се събираме отново заедно. Та това е нашата първа среща след завършването на колежа.

По носа на Рейджър премина тръпка — бяха му го счупили точно преди завършването и когато получаваше дипломата си за астроном, лицето му бе обезобразено от превръзка.

— Някой да се е досетил да поръча шампанско или нещо друго за тържеството? — с отвращение запита той.

— Достатъчно! — кресна Таляферо. — Първият междупланетен конгрес на астрономите не е повод за лошо настроение. Още повече при среща на приятели!

— За това е виновна Земята — опита да се оправдае Конес. — Всички ние не се чувстваме добре тук. Аз, ей богу, не мога още да свикна с…

Той рязко разтърси глава, но и това не му помогна да прогони мрачния израз от лицето си.

— Напълно съм съгласен с теб — каза Таляферо. — Самият аз се чувствам толкова тежък, че едва си влача краката. Но ти, Конес, трябва да си сравнително добре — силата на тежестта на Меркурий е четири десети от земната, докато при нас на Луната е едва шестнайсет стотни.

Той спря с жест Рейджър, който се опита да каже нещо, и продължи:

— Що се отнася до Церера, то там, доколкото ми е известно, е създадено изкуствено гравитационно поле — цели осем десети от земното. Затова ти, Рейджър, така лесно се приспособяваш към Земята, за разлика от нас.

— Всъщност работата е в откритото пространство — с раздразнение произнесе астрономът от Церера. — Трудно ми е да свикна, че мога да изляза от помещението без скафандър. Това най-много ме гнети.

— Май си прав — потвърди Конес. — Отгоре на всичко ми се струва атавистично, че хората на Земята живеят без защита от слънчевите лъчи.

Таляферо почувства, че се връща в миналото.

„Рейджър и Конес почти не са се изменили“ — помисли си той. — „А и аз също.“ Разбира се, всички те са станали с десет години по-възрастни. Рейджър е понапълнял, а суховатото лице на Конес бе придобило твърдост. Ако се срещнат някъде неочаквано, той пак би ги познал.

— Да не извъртаме. Причината, изглежда, съвсем не е в това, че сме на Земята — изрече Таляферо.

Конес го изгледа подозрително. Той беше нисък на ръст и дрехите, които обикновено носеше, винаги му изглеждаха големи. Движенията на ръцете му бяха бързи и нервни.

— Имаш предвид Уилърс?! — възкликна той. — И аз често си го спомням. — Помълча и добави с ирония: — Наскоро получих писмо от него.

Рейджър се изправи, а смуглото му лице стана още по-тъмно.

— Получил си писмо от него? Отдавна ли?

— Преди около месец.

— А ти? — обърна се Рейджър към Таляферо.

Той невъзмутимо присви очи и кимна утвърдително.

— Уилърс май е мръднал нещо — заяви раздразнено Рейджър. — Твърди, че бил открил начин да пренася всякакво количество маса на всякакво разстояние… Начин на телепортация. За това ли ви е писал? Тогава всичко е ясно. Той и преди не беше наред, а сега напълно е полудял.

Рейджър яростно си разтри носа и Таляферо си спомни онзи ден, когато Уилърс го удари с юмрук по лицето.

Десет години вече образът на Уилърс ги преследваше като смътна сянка на вина, макар че нямаше за какво да се упрекват. Тогава бяха четирима и се готвеха за последните изпити. Четирима избраници, посветени в едно и също дело, изучаващи професията, която в този век на междупланетни полети бе придобила невиждана популярност.

На всички планети от Слънчевата система, където липсваше атмосфера, съществуваха най-благоприятните условия за наблюдение и за това там строяха обсерватории.

И на Луната се появи обсерватория. Куполът й самотно стърчеше над безмълвния свят, в чието небе неподвижно висеше родната Земя.

Обсерваторията на Меркурий, най-близката до Слънцето, бе издигната на северния полюс на планетата, където показанията на термометъра почти винаги са едни и същи, а Слънцето не менеше положението си спрямо хоризонта, което позволяваше то да се изучава най-подробно.

Обсерваторията на Церера, най-новата и следователно най-модерната технически, обхващаше пространството от Юпитер до далечните галактики.

Работата в тези обсерватории безспорно имаше и недостатъци. Хората още не бяха преодолели всички трудности на междупланетните съобщения и астрономите рядко прекарваха отпуската си на Земята, а да им създадат нормални условия по места така и не успяваха. Въпреки това поколението им беше поколение на щастливци. На тях се падаше да събират урожая и докато човек не излезе извън пределите на Слънчевата система, едва ли пред астрономите ще се открият по-широки хоризонти.

От всеки един от четиримата щастливци — Таляферо, Рейджър, Конес и Уилърс — се очакваше да се окаже в положението на Галилей, който, притежавайки първия телескоп, можеше във всяка точка на звездното небе да направи велико откритие.

И тогава Ромеро Уилърс получи тежък пристъп на ревматизъм. Нима някой бе виновен за това? Болестта му остави в наследство слабо, толкова слабо, че едва се сгряваше от дейността си, сърце.

А от четиримата приятели той беше най-талантливия, най-целеустремения, даваше най-големи надежди, а в резултат даже не успя да завърши колежа и да получи диплом за астроном. Но най-лошото от всичко — завинаги му забраниха да напуска Земята; ускорението при излитане на космическия кораб щеше да го убие.

Таляферо бе изпратен на Луната, Рейджър — на Церера, Конес — на Меркурий, докато Уилърс остана вечен пленник на Земята.

Всички те му изказаха своето съчувствие, но Уилърс яростно отхвърляше всички прояви на внимание, като ги обсипваше с проклятия. Веднъж, когато Рейджър за миг загуби самообладание, се нахвърли с див вик и му разкървави носа с юмручен удар.

И ако се съди колко внимателно Рейджър си поглажда носа, този случай май още не е излязъл от паметта му.

Конес нерешително сбръчка чело, от което то заприлича на дъска за гладене.

— Той нали също е дошъл на конгреса. Доколкото знам са му запазили стая в хотела…

— Не бих желал да го срещна — заяви твърдо Рейджър.

— Уилърс ще дойде тук точно в девет. Каза, че трябвало да ни види и ми се стори… Сигурно ще влезе всеки миг.

— Аз по-добре да си тръгна — надигна се Рейджър.

— Чакай! — спря го Таляферо. — Какво толкова, ако се видите?

— Предпочитам да си вървя. Не виждам смисъл от такава среща. Той не е наред с главата.

— И какво от това? Нека стоим над тези неща. Ти май се боиш от него?

— Да се боя ли?! — възгласът на Рейджър беше пълен с презрение.

— Добре де, ще го кажа иначе — теб това те вълнува. Защо?

— Аз съм напълно спокоен — възрази Рейджър.

— Остави настрана възраженията. И слепец го вижда. Всеки от нас се чувства виновен, макар че няма никакво основание за това. Всичко стана без наше вмешателство.

Но в гласа на Таляферо нямаше увереност — той сякаш се оправдаваше пред някого и отлично го осъзнаваше.

В този миг се звънна, тримата неволно трепнаха и обърнаха погледи към вратата, считайки я за бариера, която засега ги отделяше от Уилърс.

Вратата се отвори и влезе Ромеро Уилърс. Всички станаха неловко да го поздравят, но объркани, така си и останаха прави. Никой не му подаде ръка.

Уилърс ги измери със сардоничен поглед.

„Гледай ти, колко много се е изменил“ — помисли си Таляферо.

Истината си е истина. Тялото на Уилърс сякаш се беше смалило, изсъхнало, а и прегърбената му фигура не го правеше по-висок. През оределите коси прозираше кожата на черепа, а по китките на ръцете се преплитаха подути синкави вени. Изглеждаше като тежкоболен, в него не бе останало нищо от онзи Уилърс, какъвто го помнеха, освен може би характерния му жест — когато искаше нещо да види, поставяше ръка като козирка на челото си; а също и сдържания, равен глас с баритонен тембър — за който веднага си спомниха, щом заговори.

— Привет, приятели! Да, това са моите крачещи по космоса приятели! Ние отдавна изгубихме връзка помежду си — произнесе той.

— Здравей, Уилърс — отвърна Таляферо.

Уилърс впи поглед в него.

— Здрав ли си?

— Напълно.

— И вие двамата?

Конес се усмихна леко и нещо измърмори.

— При нас всичко е наред, Уилърс. За какво намекваш? — избухна Рейджър.

— Той, нашият Рейджър, си е все така сърдит — каза Уилърс. — Нещо ново на Церера?

— Когато тръгвах, тя процъфтяваше. А как е на Земята?

— Сам ще видиш — веднага отвърна Уилърс, сви се и като помълча малко продължи: — Надявам се, че сте дошли на конгреса да чуете моя доклад? Утре ще го изнеса.

— Твоя доклад ли? Какъв доклад? — удиви се Таляферо.

— Вече ви писах. Каня се да докладвам на конгреса за изобретения от мен начин за мигновено пренасяне на маса — така наречената телепортация.

Рейджър кисело се усмихна:

— Да, ти ни писа за това. Но с нищо не намекна, че се каниш да говориш на конгреса. Между другото аз не забелязах твоето име в списъка на докладчиците. Иначе веднага щях да обърна внимание.

— Ти си напълно прав, няма ме в списъка. Дори не съм подготвил тезиси за публикация.

Уилърс почервеня и Таляферо побърза да го успокои:

— Каквото и да става, Уилърс? Пази си нервите. Тревожи ме вида ти.

Уилърс рязко се обърна към него, а устните му се изкривиха презрително.

— Каква грижа! Благодаря ти, благодаря. Е, поне сърцето ми още бие.

— Чуй ме, Уилърс — произнесе Конес, — ако не си в списъка на докладчиците и не са публикували тезисите…

— Не, ти ме чуй. Цели десет години чаках своя час. Вие си имате своята работа в космоса, а аз съм принуден да преподавам в някакво въшливо училище на Земята, и то аз, който съм по-способен от всички ви, взети заедно.

— Да допуснем… — започна Таляферо.

— Не се нуждая от вашето съчувствие. Направих опита си пред очите на самия Мендел. Мисля, че сте чували това име, нали? На конгреса той е председател на секцията по астронавтика. Показах му апаратурата си. Бях я събрал набързо и тя изгоря по време на първия опит, но… Слушате ли?

— Да. Но доколкото твоите думи заслужават внимание — студено отвърна Рейджър.

— Мендел ще ми предостави възможност да направя доклад в такава форма, която сметна за най-удобна. Хващам се на бас, че ще го направи. Ще говоря без предупреждение, без никаква реклама. Ще им падна като бомба. Щом съобщя основната информация, конгресът ще се закрие. Учените ще се разбягат по лабораториите си, за да проверяват изчисленията ми и да подготвят своя апаратура. И ще се убедят, че тя действа. Чрез нея живата мишка изчезваше от единия край на залата и се появяваше мигновено в другия. Мендел го видя.

Той с впити очи погледна в лицето на всеки.

— Виждам, че не ми вярвате.

— Ако не искаш това изобретение да стане известно преди изказването ти на конгреса, защо реши да ни разкажеш за него днес? — заинтересува се Рейджър.

— Вие сте нещо друго. Вие сте мои приятели и мои състуденти. А ме оставихте на Земята и тръгнахте из космоса.

— А какво друго ни оставаше? — с някакъв чужд тънък глас възрази Конес.

— Искам сега да го узнаете. Апаратът, който извърши това с мишката, по принцип е годен и за човек. Силата, която може да пренесе предмета на три метра вътре в лабораторията, може да го пренесе и на милиони километри в космоса. Ще посетя и Луната, и Меркурий, и Церера — ще отида навсякъде, където пожелая. Ще стана такъв, каквито сте и вие. Ще ви надмина. Бих искал да отбележа, че аз, обикновения учител, съм направил повече за астрономията, отколкото всички вие заедно с вашите обсерватории, телескопи, фотокамери и космически кораби.

— Лично мен това само ме радва — каза Таляферо. — Желая ти успех. Не може ли да ни запознаеш с твоя доклад?

— О, не! — Уилърс притисна ръце към гърдите си, сякаш се опитваше да защити невидимите записки от нежелани погледи. — Вие също ще чакате като останалите. Съществува само един екземпляр от доклада ми и никой няма да го види, преди да бъде прочетен на заседанието. Никой. Дори и Мендел.

— Само един екземпляр! — възкликна Таляферо. — И какво ще стане, ако го изгубиш?

— Това няма да се случи. А дори и да стане, не е катастрофално — помня всичко наизуст.

— Но ако ти… — Таляферо едва не каза „да умреш“, но навреме се овладя и след почти незабележима пауза завърши фразата: — … не си последен глупак, сигурно си заснел текста на микрофилм.

— Не — отсече Уилърс. — Вие ще ме изслушате вдругиден и ще станете свидетели как за миг пред човечеството ще се разтворят необятните далечини и многократно ще се разширят неговите възможности.

Той още веднъж внимателно се взря в очите на всеки.

— Като си помисли само човек, че са минали цели десет години — произнесе той. — Довиждане.

— Той напълно е мръднал! — избухна Рейджър, като гледаше треснатата врата с такъв израз на лицето, сякаш там още се намираше Уилърс.

— Така ли? — замислено отвърна Таляферо. — Всъщност може и да си прав отчасти. Той ни ненавижда, без да има никакви основания за това. Как иначе може да се изтълкува факта, че е отказал да микрофилмира своите записки. Та това се прави от обикновена предпазливост…

Докато произнасяше последните думи Таляферо въртеше в ръце собствения си микрофотоапарат. Това беше малко незабележимо цилиндърче, по-дебело от обикновен молив и по-късо. През последните години този апарат бе станал необходимост за всеки учен. По-скоро можеш да си представиш лекар без слушалки или статистик без калкулатор, отколкото учен без микрофото. Често го носеха в малкото джобче на сакото или го закрепваха с кламер към ръкава, понякога го слагаха на ухото си, а при някои се поклащаше на връвчица, завързана около копче.

Понякога, когато го налягаше философско настроение, Таляферо се опитваше да осмисли как учените в древните времена са могли да губят толкова време и сили за извадки от трудовете на своите колеги или на подбор на литература — онези огромни печатни томове. Колко огромни му изглеждаха!

Сега бе достатъчно да фотографира нужния му текст и през свободното си време да прояви лентата. Той бе успял вече да заснеме тезисите от всичките доклади, представени на конгреса. И не се съмняваше, че и двамата му колеги са направили същото.

— Най-малкото нежеланието му да фотографира записките си прилича на бълнуване на душевноболен човек — каза Таляферо.

— Кълна се в Космоса, никакви записки не съществуват! — възкликна поривисто Рейджър. — Така, както не съществува и никакво изобретение! Той е готов на всякаква лъжа, само и само да предизвика у нас завист, дори малко да подхрани самолюбието си.

— Да допуснем. Но тогава как ще се оправи утре? — запита Конес.

— Кой го знае? Нали си е луд.

Таляферо все още машинално си играеше с микрофотоапарата, като лениво обмисляше дали да не се захване с промиване на снимките, които се намираха в една специална касета, но реши да отложи това занимание за по-подходящо време.

— Вие подценявате Уилърс — каза той. — Той е много умен.

— Възможно да е бил умен преди десет години — възрази Рейджър, — но сега е пълен идиот. Предлагам веднъж завинаги да забравим, че съществува.

Нарочно приказваше високо, сякаш така се опитваше да прогони всички свои спомени за Уилърс. Захвана се да разказва за Церера и за работата си, в основата на която стоеше проучването на Млечния път с най-новия радиотелескоп.

Конес го слушаше внимателно, от време навреме кимаше одобрително с глава, а после сам се впусна в многословни разсъждения за радиационното излъчване на слънчевите петна и за своя собствен научен труд, който скоро щеше да се появи на бял свят. Неговата тема беше изследване на връзките между протонните бури и гигантските избухвания на слънчевата повърхност.

Колкото до Таляферо, то той нямаше за какво толкова да разказва. В сравнение с работата на съвипускниците му, дейността на Лунната обсерватория беше лишена от романтичен ореол. Последните данни от непосредственото наблюдение на въздушните потоци в земната атмосфера, използвани за съставянето на метеорологични прогнози не можеше да се сравнява с радиотелескопите и протонните бури. А и през цялото това време мислите му се въртяха около Уилърс. Той наистина беше невероятно умен. Всички го знаеха. Дори Рейджър, който непрекъснато поглеждаше в гърлото на бутилката, не можеше да не осъзнава, че ако телепортацията е възможна принципно, то по законите на логиката, именно Уилърс би трябвало да я открие.

От обсъждането на собствената им научна дейност се налагаше печалният извод, че никой от тримата не бе направил нещо значимо за науката. Таляферо беше следил внимателно публикациите в специализираната литература и нямаше никакви илюзии по този въпрос. Той самият бе публикувал малко, но и другите двама не можеха да се похвалят със значими научни трудове и открития.

Трябваше да си признае, че никой от тях не беше извършил преврат в науката за космоса. Това, за което толкова силно бяха мечтали по време на следването, така и не се беше осъществило.

Друго нещо беше Уилърс. Те не се съмняваха, че той ги бе изпреварил много. В това се криеше и тяхната неприязън, която се усилваше и от неволното чувство за вина пред бившия им приятел.

В дъното на душата си Таляферо беше уверен, че въпреки всичко Уилърс има прекрасно бъдеще пред себе си и тази мисъл не му даваше покой.

Рейджър и Конес несъмнено бяха на същото мнение и осъзнаването на собствената им обикновеност скоро можеше да прерасне в непоносимите мъки на уязвено самолюбие. Ако в хода на доклада се изясни, че Уилърс наистина е открил начин на телепортация, той веднага ще стане признат гений и ще се случи това, което е било предопределено още отначало, а бившите му съвипускници, независимо от всичките им заслуги, ще бъдат забравени. На тях ще им се даде единствено ролята на обикновени зрители, изгубени в тълпата, която ще превъзнася до небето великия учен.

Таляферо усети, че душата му се гърчи от завист. Срамуваше се, но не можеше да го превъзмогне.

Разговорът постепенно замираше.

— Слушайте, а защо да не посетим приятеля Уилърс? — с наведени очи запита Конес.

Той се бе опитал да го каже топло и непринудено, но фалшивата сърдечност не измами никого.

— И защо ни е тази вражда? Има ли някакъв смисъл…

„Конес иска да разбере истина ли е това, което Уилърс каза пред нас — помисли Таляферо. — Засега той не губи надежда, че това е само бълнуване на луд и иска веднага да се убеди, иначе няма да заспи.“

Но Таляферо сам изгаряше от любопитство и затова не възрази на предложението на Конес. Дори Рейджър, който неловко повдигна рамене, каза:

— Дявол да го вземе, добра идея.

Беше около единайсет вечерта.

* * *

Таляферо се събуди от настойчиво звънене. Мислено проклинайки този, който се бе осмелил да наруши съня му, той се повдигна на лакът. От тавана се лееше нежната светлина на индикатора на времето — още нямаше и четири сутринта.

— Кой е? — викна той.

Накъсаният звън не преставаше.

Таляферо с мърморене навлече халата си. Отвори вратата и ярката светлина, нахлула от коридора, го накара за миг да зажуми. Лицето на стоящия пред него човек му беше добре познато от често гледаните триизмерни снимки.

— Казвам се Хюбърт Мендел — кой знае защо шепнешком му се представи посетителят.

— Знам — каза Таляферо.

Мендел бе един от най-големите астрономи на съвременността, достатъчно известен, за да заема важен пост във Всемирното бюро по астронавтика и достатъчно деен, за да стане председател на секцията по астронавтика на настоящия конгрес.

Таляферо изведнъж си спомни, че по думите на Уилърс именно пред Мендел е демонстрирал опита си по пренасяне на мишката. Мисълта за Уилърс окончателно прогони съня.

— Вие сте доктор Едуард Таляферо, нали?

— Да, сър.

— Облечете се тогава. Ще трябва да дойдете с мен. Станало е важно събитие, което касае един наш общ познат.

— Доктор Уилърс ли?

Клепачите на Мендел леко трепнаха. Извънредно русите вежди правеха очите му да изглеждат някак странно незащитени. Косата му бе рядка. Изглеждаше на около петдесет години.

— Защо споменахте точно Уилърс? — попита той.

— Защото вчера спомена вашето име. Освен това не мога да си спомня нито един друг човек, който да познаваме и двамата.

Мендъл кимна и почака Таляферо да се облече и да го последва в коридора. Рейджър и Конес ги чакаха в стаята си на горния етаж. Зачервените очи на Конес бяха застинали в тревожно очакване. Рейджър нервно пушеше цигара.

— Ето ни отново всички заедно. Вечерна среща — опита да се пошегува той, но думите му увиснаха във въздуха.

Рейджър седна и тримата мълчаливо се заоглеждаха. Мендел започна да се разхожда из стаята с ръце в джобовете.

— Господа, моля за извинение, че ви причинявам такова безпокойство — започна той — и ви благодаря, че се отзовахте на молбата ми. Но аз очаквам нещо повече от вас. Работата е там, че преди около час умря нашият общ приятел Ромеро Уилърс. Тялото му вече е извън хотела. Лекарите смятат, че е починал от остра сърдечна недостатъчност.

Настъпи напрегнато мълчание. Рейджър се опита да поднесе цигарата към устата си, но ръката му се спря на половината път и бавно се отпусна.

— Бедният — произнесе Таляферо.

— Ужасно — пресипнало изрече Конес. — Той беше…

Думите му замряха на устата.

— Какво да се прави, той имаше болно сърце — изрече Рейджър и сякаш с тези думи освободи обхваналото го вцепенение.

— Трябва да уточним някои подробности — спокойно възрази Мендел.

— Какво имате предвид? — рязко запита Рейджър.

— Кога сте го видели за последен път? — поинтересува се Мендел.

— Вчера вечерта — отвърна Таляферо. — Ние се срещнахме като бивши съвипускници. Десет години не бяхме се виждали. За съжаление не мога да кажа, че беше приятна среща. Уилърс смяташе, че трябва да ни обижда и просто се развилня.

— В колко часа стана това?

— Първата среща стана около девет часа вечерта.

— Първата?

— После се видяхме още един път.

— Той си тръгна много възбуден — развълнувано обясни Конес. — Ние не се примирихме с това и решихме да се обясним с него докрай. Та нали някога бяхме приятели. Затова отидохме в неговата стая…

— Всички заедно ли отидохте?

— Да — удивено отвърна Конес.

— В колко часа стана това?

— Някъде около единадесет. — Конес погледна останалите. Таляферо кимна в знак на съгласие.

— И колко дълго останахте при него?

— Не повече от две минути — каза Рейджър. — Той ни каза да се махаме. Май си бе въобразил, че идваме да му откраднем записките. — Той спря, сякаш очакваше Мендел да се поинтересува за какви записки става дума, но ученият премълча и на Рейджър не му остана нищо друго, освен да продължи: — Струва ми се, че Уилърс пазеше тези записки под възглавницата си, защото когато ни гонеше, някак странно се опитваше да я закрие с тяло.

— Възможно е точно в този миг той да е умирал — с труд изрече Конес.

— Тогава още не е умирал — решително каза Мендел. — Щом сте били в стаята му, там сигурно са останали отпечатъци от вашите пръсти.

— Не е изключено — съгласи се Таляферо.

Почтителното му отношение към Мендел постепенно се сменяше с нетърпение — беше четири сутринта и вече му беше все едно кой стои пред него: Мендел или някой друг.

— Може ли най-после да ни обясните, какво означава този разпит? — запита той.

— Вижте какво, господа — произнесе Мендел, — събрал съм ви не само да ви съобщя за смъртта на Уилърс. Необходимо е да се изяснят и обстоятелствата около нея. Доколкото знам, записките му са били само в един екземпляр. Как така се е случило, че този единствен екземпляр е бил поставен от някого в печката и от него са останали само няколко обгорели парченца? Аз лично не съм чел тези записки и дори не съм ги виждал, но съм достатъчно запознат с откритието на Уилърс и ако се наложи ще потвърдя под клетва пред съда, че намерените остатъци са части от същия този доклад, който той трябваше да изнесе пред конгреса… Доколкото виждам, доктор Рейджър, вие имате известни съмнения. Правилно ли съм ви разбрал?

— Съвсем не съм убеден, че той сериозно е възнамерявал да излезе с доклад — кисело се усмихна Рейджър. — Ако искате моето мнение, сър, то Уилърс беше душевноболен. В продължение на десет години се блъскаше в бариерата, поставена между него и космоса, и в резултат го е обхванала фантастичната идея за мигновено пренасяне на масата — идея, в която е виждал единствения начин да се спаси сам, единствената му цел в живота. По някакъв начин, с машинации, е извършил експеримент. При това аз не твърдя, че той умишлено ви е мамил. Сигурно е бил искрен, и в искреността си — безумен. Вчера вечерта кипящата в душата му буря е стигнала връхната си точка. Той ни ненавиждаше, защото имахме щастието да работим на други планети и дойде при нас да тържествува, да покаже своето превъзходство. За този миг е живял през последните десет години. Срещата му с нас го е разтърсила и в известна степен му е върнала разума, Уилърс е разбрал, че е напълно пропаднал и че никакво откритие не съществува. Затова е изгорил записките си и сърцето му, което не е издържало на напрежението, спряло да бие. Колко ужасно е всичко това!

Лицето на слушащият внимателно Мендел изразяваше дълбоко неодобрение.

— Версията ви е доста логична — каза той, — но не сте прав. Може да ви се струва възможно, но мен трудно могат да ме заблудят с фалшив опит. А сега искам да си изясня и още нещо. Според регистрационната книга вие и тримата сте негови състуденти. Нали така?

Те кимнаха в знак на съгласие.

— Има ли още някой от участниците в конгреса, който да е учил заедно с вас?

— Не — отвърна Конес. — Тогава само ние четиримата трябваше да вземем дипломи по астронома. Той също би я взел, ако…

— Да, знам това — прекъсна го Мендел. — В такъв случай, някой от вас тримата още един път го е посетил в стаята му около полунощ.

Думите му бяха посрещнати с мълчание.

— Само че не съм аз — студено произнесе след известно време Рейджър.

Конес, на когото очите се бяха опулили широко, отрицателно клатеше глава.

— За какво намеквате? — запита Таляферо.

— Някой от вас е отишъл при Уилърс в полунощ и е започнал да настоява той да му покаже записките си. Не знам какви мотиви са движили този човек. Може да го е направил преднамерено, с цел да доведе Уилърс до състояние, което неизбежно води до смърт. Когато Уилърс е загубил съзнание, престъпникът — нека вече наричаме нещата с истинските им имена, без да губи време, взима ръкописа, който действително може да е бил скрит под възглавницата, и го преснима. После го унищожава, но в бързината остават няколко късчета.

— Откъде знаете какво е станало там? — прекъсна го Рейджър. — Човек може да си помисли, че сте присъствали на събитието.

— Не сте далеч от истината — отговори Мендел. — Станало е така, че Уилърс, след като загубил съзнание, скоро дошъл на себе си. Когато престъпникът си тръгнал, той успял да допълзи до телефона и да ми позвъни. Макар и трудно, каза няколко думи, които в известна степен ми подсказаха как са се развили събитията. За нещастие, тогава не бях в стаята, задържаха ме на конференцията. Но всичко казано от Уилърс, бе записано на касета. Винаги когато се прибера вкъщи или отида на работа, включвам първо телефонния секретар. Какво да се прави, бюрократична привичка. Веднага му звъннах, но той не се обади.

— И кой е бил при него? — запита Рейджър.

— Там е работата, че не е казал. Уилърс е говорил с труд, на места е толкова неясен, че нищо не се разбира. Но една дума е изрекъл напълно ясно — „съвипускник“.

Таляферо извади от вътрешния джоб на сакото си своя фотоапарат и го подаде на Мендел.

— Моля, ако желаете може да проявите моите филми — изрече той спокойно. — Нямам никакви възражения. Записките на Уилърс няма да ги намерите тук.

Конес последва примера му. Намръщен, и Рейджър направи същото.

Мендел взе трите фотоапарата и каза сдържано:

— Предполагам, че този от вас, който го е направил, вече е сменил лентата, но все пак…

Таляферо пренебрежително повдигна вежди.

— Ако трябва обискирайте ме лично, а също и стаята ми.

От лицето на Рейджър не слизаше недоволният израз.

— Я почакайте малко, дявол да ви вземе. Вие да не работите случайно и в полицията?

Мендел учудено го изгледа.

— Нима сериозно ви се иска да намесим и полицията? Нима ви е нужен скандал и обвинение в убийство? Нима искате да прекъснете работата на конгреса и да дадете на пресата сведения, които да й позволят да овъргаля и астрономията, и астрономите в калта? Смъртта на Уилърс може напълно да се обясни и с естествени причини. В края на краищата сърцето му наистина е било болно. Да предположим, че някой от вас е бил при него в полунощ и е извършил престъплението непреднамерено. Ако този човек върне лентата, ще избегнем големи неприятности.

— И престъпникът няма да понесе наказанието си? — запита Таляферо.

Мендел повдигна рамене.

— Не мога да ви обещая, че ще излезе сух от водата, но каквото и да е станало там, ако той навреме осъзнае постъпката си, не го заплашва публично безчестие и доживотен затвор, което неизбежно ще стане, ако се обадим в полицията.

Никой не пророни и дума.

— Това го е направил един от вас — произнесе Мендел.

Отново последва мълчание.

— Мисля, че се досещам за мотивите, които водят виновния и ще се опитам да ги изясня. Ръкописът е унищожен. Само ние четиримата знаем за откритието на Уилърс. Само аз съм присъствал на проведения опит. Ще кажа нещо повече, единственото доказателство, че съм бил свидетел на този опит, са думите на самия Уилърс, човекът, който може би е страдал от умствено разстройство. Понеже той умира от сърдечна недостатъчност, а записките му са унищожени, лесно може да се възприеме хипотезата на доктор Рейнджър, който твърди, че не съществува и никога не е съществувал начин за телепортация. След година-две престъпникът, в чиито ръце се намира дневника на Уилърс, ще започне постепенно да го използва, при това без да се крие, публично. Ще прави опити, ще пише статии и работата ще свърши с това, че именно той ще се окаже автор на това откритие, ще се прослави и ще получи големи пари. Даже и бившите му съвипускници няма да заподозрат нещо. Просто ще си кажат, че станалото с Уилърс го е подтикнало да започне собствени изследвания. И нищо повече.

Мендел внимателно ги изгледа един по един.

— Но сега вече нищо няма да излезе от това. Всеки от вас, който се осмели от собствено име да публикува данни за телепортацията, сам ще се обяви за престъпник. Аз лично присъствах на опита и знам, че не е било измама. Знам също, че един от вас притежава лентата, на която е преснет ръкописа на Уилърс. Така че за престъпника и за вас всички този ръкопис е загубил всякаква стойност. Дайте ми тази лента.

Отговориха му отново с мълчание.

Мендел тръгна към вратата, но преди да излезе, още веднъж се обърна към тях:

— Ще ви бъда признателен, ако останете тук докато се върна. Няма да се бавя много. Надявам се виновният да се възползва от прекъсването на нашия разговор и да обмисли бъдещото си поведение. Ако се страхува, че като си признае вината ще загуби работата си, нека му напомня, че в другия случай, когато се срещне с полицията, ще бъде подложен на психосондиране и ще загуби свободата си.

Като премери фотоапаратите с ръка, Мендел допълни:

— Ще проявя тези ленти.

Той изглеждаше мрачен и недоспал.

— А какво ще стане, ако избягаме докато ви няма? — с измъчена усмивка се поинтересува Конес.

— Само един от вас има защо да бяга — каза Мендел. — Затова смятам, че мога напълно да се доверя на двамата невинни. Те ще го следят, най-малкото в името на собствените си интереси.

Той си тръгна.

* * *

Стана пет часът сутринта.

— Проклета история! — възкликна Рейджър и погледна часовника си. — Така ми се спи!

— При желание можем и тук да спим — философски отбеляза Таляферо. — Някой да се кани да си признае вината?

Конес извърна поглед, докато Рейджър презрително сви устни.

— Така и предполагах. — Таляферо затвори очи и като облегна едрата си глава на гърба на креслото, уморено произнесе: — Там, на Луната, сега е време за бездействие. Когато е нощ, а тя продължава две седмици, работя до отмаляване. Но с настъпването на деня Слънцето не залязва две седмици и ни остава единствено да заседаваме, да се занимаваме с изчисления и да търсим корелации. Това е тежък период. Ненавиждам го. Ако имаше повече жени и ако имах щастието да се свържа с някоя за по-продължително време…

Конес шепнешком заразказва, че на Меркурий и до ден-днешен не успяват да обхванат целия слънчев диск с телескопа — все някаква негова част остава скрита зад хоризонта. Наистина, ако удължат с два километра пътя, може да преместят обсерваторията, но това е колосална работа и ще изисква огромен разход на енергия. Но той е сигурен, че все някога ще бъде извършена.

След малко към разговора се присъедини и Рейджър, който не издържа и започна да разказва за Церера. Работата на астероида се усложнява от бързото му въртене, което продължава само два часа. Звездите се носят като побеснели — дванадесет пъти по-бързо от земните. Затова се наложило да създадат истинска верига от прибори, състояща се от три телескопа, три радиотелескопа и друга апаратура, за да наблюдават един след друг.

— Защо не използвате някой от полюсите? — запита Конес.

— Към въпроса подхождаш от опита си на Меркурий — нетърпеливо възрази Рейджър. — Дори на полюса небето прилича на водовъртеж… И половината от него ще е скрита за наблюдение. Ако Церера, подобно на Меркурий^[1], беше обърната към Слънцето само от едната страна, бихме имали над главите си относително стабилно небе и вида му щеше да се мени веднъж на три години.

Навън просветляваше и през прозореца проникна зората.

Таляферо задряма. Не искаше да заспи, докато другите са будни. През главата му мина мисълта, че всички си задават един и същи въпрос: „Кой? Кой от нас?“ Всички, с изключение на виновния.

Влезе Мендел и Таляферо бързо отвори очи. Видимата през прозореца част на небето бе порозовяла. Той се радваше, че прозорецът е плътно затворен. В хотела, естествено, имаше климатици, но онези от хората на Земята, които по негово мнение имаха странно пристрастие към свеж въздух, често отваряха при хубаво време прозорците. А астрономът, който още не можеше да се освободи от привичките на Луната и чувството за празно пространство, само при мисълта за отваряне изпитваше истински ужас.

— Някой от вас да желае нещо да каже? — запита Мендел.

Всички го гледаха и мълчаха, а Рейджър поклати отрицателно глава.

— Промих лентите ви и се запознах със снимките — Мендел хвърли апаратите на кревата. — Разбира се, нищо не намерих. Страхувам се, че сега ще имате трудности с монтажа. Моля да ме извините. Въпросът с изчезналата лента остава открит.

— Ако тя въобще съществува — отбеляза Рейджър и се прозя широко.

— Господа, предлагам да отидем в стаята на Уилърс — каза Мендел.

— Защо? — уплашено възкликна Конес.

— Нима се каните да пуснете в ход стария психологически метод — отвеждате виновния на мястото на престъплението и чакате да си признае? — ехидно подметна Таляферо.

— Целта, която преследвам с тази покана, съвсем не е толкова мелодраматична. Просто искам двамата невинни да ми помогнат да намерим изгубената лента.

— И смятате, че тя е там някъде? — предизвикателно запита Рейджър.

— Напълно е възможно. Разследването едва сега започва. После ще обискираме и вашите стаи. Симпозиумът по астронавтика ще започне утре сутринта в десет. Ние трябва да се вмъкнем в това време.

— И какво ще стане, ако не успеем дотогава да изясним случая?

— Тогава ще се обърнем за помощ към полицията.

Те предпазливо влязоха в стаята на Уилърс. Рейджър почервеня. Конес изглеждаше направо бял. Единствен Таляферо се стараеше да запази самообладание.

Миналата нощ те бяха видели стаята на изкуствена светлина. Озлобеният и разтреперан Уилърс бе сграбчил възглавницата и с впит в тях поглед, пълен с ненавист, бе поискал да се махнат веднага. Сега тук едва-едва се усещаше миризмата на смъртта.

Мендел отиде при прозоречния поляризатор, мръдна нещо на него и в помещението нахлуха лъчите на изгряващото Слънце.

Конес с рязко движение на ръката прикри очите си.

— Слънце! — викна той така, че останалите замряха на място. По лицето му се бе изписал такъв ужас, сякаш изведнъж бе погледнал с незащитени очи Слънцето на Меркурий, което мигновено ослепява човек.

Като си спомни собственото си отношение към възможността да се излиза навън без скафандър, Таляферо скръцна със зъби. Тези десет години, които бяха прекарали извън Земята, изглежда порядъчно бяха изкривили психиката им.

Конес се хвърли към прозореца, пипнешком затърси лоста на поляризатора, но изведнъж шумно издиша и замря на място.

— Какво става? — притича при него Мендел и го подхвана. Останалите се струпаха наоколо.

В далечината, до самия хоризонт се простираха грамадите на града, чиито контури ясно се очертаваха в лъчите на изгряващото Слънце. Сенките на сградите бяха обърнати към тях. Таляферо тихо наблюдаваше тази картина с тревожен поглед.

Конес, чиято гръд се бе сгърчила толкова, че не можеше дори да проговори, гледаше нещо, което се намираше съвсем наблизо.

Навън, точно пред стъклото на прозореца, лежеше парченце светлосива лента, по която блестяха първите слънчеви лъчи. Единият й край, попаднал в цепнатина, още се намираше на сянка. Като извика яростно, Мендел отвори рязко прозореца и сграбчи лентата. Скри я предпазливо в дланта си и заповяда:

— Чакайте ме тук!

Нямаше какво да си кажат. Когато Мендел си отиде, те седнаха и мълчаливо се загледаха.

* * *

Мендел се върна след двадесет минути.

— Тази малка част от лентата, която се намираше в цепнатината, не беше успяла да се освети и разбрах няколко думи. На тази лента някой наистина е заснел ръкописа на Уилърс. Другите му записки са унищожени завинаги и сигурно няма да можем да ги спасим. Откритието на Уилърс вече не съществува — произнесе той спокойно.

— И какво ще последва? — запита Таляферо.

Мендел уморено вдигна рамене.

— Напълно ми е безразлично — телепортацията отново стана за хората нерешена задача, докато някой със същите блестящи способности като Уилърс не се захване с нея. Самият аз ще се захвана с този проблем, но не изпитвам особени илюзии относно възможностите си. Струва ми се, след като откритието на Уилърс вече не съществува, че няма никакво значение кой от вас е виновен. И какво ще донесе продължаването на разследването?

Отчаянието на Мендел беше очевидно.

— Не, чакайте! — разнесе се резкият глас на Таляферо. — В очите на хората върху всеки от нас ще продължи да тегне подозрението. В това число и върху мен. Вие имате високо положение и в случай на нужда никога няма да кажете добра дума за мен. Могат да ме обвинят в некомпетентност, а и в нещо по-лошо. Не желая призракът на недоказаната вина да погуби кариерата ми. Затова предлагам разследването да се доведе докрай.

— Аз не съм следовател — уморено възрази Мендел.

— Тогава, дявол да го вземе, повикайте полицията.

— Почакай малко, Тал, не намекваш ли с това, че аз съм извършил убийството? — запита Рейджър.

— Искам единствено да докажа своята невинност.

— Ако се обърнем към полицията, всеки от нас ще бъде подложен на сондиране на паметта! — ужасено възкликна Конес. — А това може да доведе до проблеми с мозъчната дейност.

Мендел вдигна високо ръка.

— Господа! Моля ви да минем без караници! Остава ни още една възможност да избегнем намесата на полицията. Вие сте прав, доктор Таляферо. Би било несправедливо по отношение на невинните да оставим въпроса открит.

Обърнатите към него лица изразяваха недоверие и враждебност.

— Какво искате да ни предложите? — запита Рейджър.

— Имам един приятел. Казва се Уендъл Ърт. Може и да сте чували за него, но дори и да не сте, няма никакво значение. Ще се опитам така да уредя нещата, че още тази вечер той да ни приеме.

— И какъв е смисълът? — неприязнено запита Таляферо. — Какво ще направи?

Мендел неуверено произнесе:

— Той е странен човек. Много странен. И посвоему гениален. Неведнъж е помагал на полицията и кой знае, може пък да ни помогне.