Иван Вазов
Клепалото бие (Балада)

Във глуха планинска долина стояла

във стари години обител света,

кандилце блещяло, молитва се пяла

във черквица бедна, далеч от света.

 

И всяка неделя там старец пречестни

клепалото биел, за служба, в зори…

Ехтяли долове от глас благовестни,

отпращали ека гори, канари.

 

И радостно будел в покоя им вечни

пустинните горски приветният звук,

и селяни прости от близки, далечни

села на молитва се стичали тук.

 

И много години в усои нечути

клепалото биел калугерът стар,

но лош ден настанал: неверници люти

земя ни сторили я плен и пожар.

 

Дошли с меч и огън и в туй място диво,

далечно, в неделя света, по зори —

току-що клепало забило гръмливо.

Избягали старци във пусти гори.

 

Стоял, не побягнал монахът пречестни,

и следвал да удря клепалото пак.

Ехтяли долове от глас благовестни —

за срам и за чудо на божия враг.

 

Загинал монахът под меча душмански,

на служба господня остал до конец,

не трепнал духът му от страх агарянски,

приел за Христа мъченишки венец.

 

И скоро, ограбен, пламнал мънастиря.

Млъкнала навеки молитва света.

От божия дом не остало ни диря…

Един спомен мътен остал на света.

 

Един само спомен и чудо незнайно:

тук всяка неделя, по тъмни зори,

гласът на клепало разнася се тайно

по ближни долове, из глухи гори.

 

И селянин сепнато очи застреля,

прекръсти се бързо, нататък завий

и плахо се шушне: — Света е неделя!

Калугерът божи клепалото бий!

 

Юли, Седем престола