Иван Мартинов
С чисто сърце (3)

Майка ми

През дългите зимни вечери майка ми обичаше да събира жените от махалата на седянка у дома. Те се нареждаха около запалената печка, слагаха в котела да ври царевица, надяваха къделите или грабваха иглите и започваха да предат и плетат, а в туй време някоя току подхващаше песен:

Имала мама, имала

до девет сина невръстни,

един от други по-малки,

а най-малкият Стоянчо…

Останалите пригласяха с тихи, кротки гласове, свели глави, за да скрият една от друга сълзите си. Песента се лееше тиха и жалостива, че дори и на мене сърцето ми се свиваше от мъка. О, няма нищо по-тъжно от тия стари, изпълнени със сълзи песни, които се пееха по седенки и сборове! Ала майка ми не можеше да търпи дълго провлечения като плач глас и току прекъсваше:

— Я стига си вила, како Пено, като на гробища! Хайде да запеем друга, весела, че да ни спори повече в работата! — и като се нагласяваше по-удобно на миндерчето, тя викаше с висок и звънлив глас:

Обичам, мамо,

в село да дойда,

в село да дойда,

либе да си видя…

— Ух, мари Тодоро! — провикваше се някоя. — Как ти дойде на ум тая, ма?

И всички започваха да й пригласят — развеселени, щастливи, доволни.

Жените обичаха майка ми заради веселия й прав. Прочута бе тя из махалата, та дори и в целия град с нейното умение да се весели и да прекарва безгрижна времето си.

Беше дребна и слабичка, но пъргава и жива като невестулка. Когато се заловеше за работа, ръцете й сякаш бяха сновалки. Обичаше работата, ала повече обичаше да събере дружки, па да се вдигнат и отидат на разходка някъде извън града, в полето или горе на хълма, да викат там и пеят до насита. Нищо не я спираше — ни това, че бе омъжена и имаше дете, ни заплахите на баба ми, която викаше подир нея:

— Тоте ма, Тоте! Къде отиваш по това време? Та ти не си вече мома, мари! Я хайде, върни се при детето си, скитнице, че като си дойде онзи, лудият музикант, не знам какво ще те направи.

А майка ми тръсваше глава и се изсмиваше безгрижно.

— О, пък ти ма, мале, стига си викала! Какво лошо правя? Нека си походя, додето съм млада, че после и да ме караш, няма да мога…

Такава беше майка ми!

Едва шестнадесетгодишна, чула, че в Габрово търсят момичета за фабриките, грабнала една бохчичка с дрехи и тръгнала на път. Постъпила в една предачна фабрика да учи занаят. Настанили я в общежитие. Били дванадесет момичета, майка ми — най-младата сред тях. Работила тя, каквото работила, но един ден дошъл някакъв работник и им казал, че от днес ще стачкуват и всички напуснали работа. Майка ми не знаела какво е това „стачка“, ала и тя отишла с тях на площада. Цял ден викали, пели, играли. Дошли отнякъде двама мъже и им говорили — речи произнесли, после се явила полицията и ги разгонила. Всички се прибрали по домовете си, само момичетата, които живеели в помещението на фабриката, останали на улицата — собственикът не искал да ги пусне.

— Вървете си! — казал им той. — Щом сте недоволни, насила не искам да ми работите. Хайде, очите ми да не ви видят!

Една след друга се пръснали. Но майка ми и още две други момичета нямало къде да идат. Поседели пред вратата на фабриката, почакали, па по едно време огладнели и започнали да се молят на пазача:

— Пусни ни бе, бай Серафиме, барем да си починем, па тогава ще си ходим…

— Не, не може! — отсякъл верният слуга. — Господарят тъй нареди.

— Ами че ние имаме вътре дрехи!

— Добре. Дрехите може да си вземете и — да ви няма!

Събрали си те багажа и тръгнали. Къде? Всеки в своя роден дом. Майка ми нямала пукнат лев хляб да си купи, та не за билет по влака, а три дни път имало да бие. Нямали пари и другите момичета. Те били от едно село по пътя за родния град на мама. Помислили, помислили, па тръгнали.

И пристигнала майка ми дома си, ама едва я познали — толкова измършавяла от умора и глад била, цял месец не могла да се съвземе и оправи.

Постояла до другото лято, походила с момите, па един ден казала: „Ще ида, мамо, да си търся работа в София“. От тия думи главата на баба се замаяла. „Стой, не думай, дъще — казала й тя, — че ако чуе баща ти, езика ще ти откъсне!“ А тя: „Тате не ми е господар на живота! Каквото реша, туй ще бъде!“. Събрала си дрешките в бохчичката и пак запрашила. Цанила се слугиня у някакви богаташи. Стояла, що стояла там, но една сутрин рано си дошла. Баба нищо не й казала, само си помислила: „Ех, скитнице, кога ще те оженя, та и ти, и аз да мирясаме!“.

Майка ми престанала да ходи насам-натам, дори съвсем се прибрала вкъщи. Пораснала вече, станала мома за женене. Но колкото и да била голяма, тя си оставала все същата палава лудетина. Ерген за нея не се намирал!

Мъничка и слаба, с бяло личице, но с вирнато, остро носле, тя не можела да привлече погледа на нито един момък. Пък освен това дядо ми по това време се пропил, западнал и започнал все по-малко да внася вкъщи, та си останала без рокля, дори нямала едни свестни обуща, за да излезе на хорото като другите моми, а все вкъщи седяла.

Имала тя една приятелка, по-голяма от нея, и двете дружали, но понякога се сърдели и със седмици не си говорели. Мина, тъй се казвала приятелката й, била висока и стройна хубавица, пък и от богато семейство. Годеникът й бил един от младите подофицери от военната музика в града. Силна била тяхната любов и те щели да се вземат, но се намерил някой, който одумал момчето и казал на Мина, че музикантът си имал друга изгора. Разсърдила се тя и не искала, глупачката, повече дума да чуе за него. Какво не правил той, какво не струвал, за да я разубеди — и тъй, и иначе, но тя не искала и да чуе. Тогава и той се разсърдил, махнал с ръка и я зарязал.

Една сутрин, като отивала рано на фурната за хляб, майка ми срещнала старши подофицера, Мининия годеник. Смутила се тя, защото била обута с налъми на бос крак, пък била и разрошена, неумита. Поискала да го отмине, но той я спрял.

— Къде си ходила толкова рано, Тотке?

— На фурната, бати Цеко.

— А какво правиш?

— Че добре съм… — засрамена отговорила майка ми и навела глава, после го стрелнала дяволито с очи и попитала: — А ти защо не се срещаш вече с Мина?

— Мина не ме иска.

— Защо? — престорила се майка ми, уж че нищо не знае.

— Бил съм пияница и комарджия. А пък аз, Тотке, че пия — пия, че играя на комар — играя, ама като се оженя, няма вече да правя това…

— Ами че ожени се, кой ти пречи!

— Не ме искат момите, Тотке.

Погледнала го майка ми. Бил напет момък, с малки черни мустачки. Особено й се харесала униформата му с нашивки върху пагоните — три лъскави лентички, които блестели като злато! Не й се харесвали само ботушите му — широки, изкривени отпред, а горе, до коленете, разпрани. Поогледала го тя, поогледала го, па се усмихнала и му рекла:

— Е, защо пък да не те искат момите? Я какъв ерген си!

— А ти харесваш ли ме, а?

— Па защо да не те харесвам? — засмяла се майка ми.

— Добре, Тотке. Щом ме харесваш, хайде да се вземем! Ела да ти купя симид!

Върнала се тя на фурната. Купил й той два симида, уговорили се къде да се срещнат вечерта и си отишли.

Прибрала се майка ми у дома, но на баба ни дума. Две седмици по-късно тя избягала и пристанала на баща ми. Дядо ми, като научил, толкова много се разсърдил, че отишъл в кръчмата на бай Пенко Гечев, дето е в горната махала, напил се и като се върнал вкъщи, взел секирата и тръгнал да търси майка ми и баща ми. Но от тях никаква следа — приятели ги скрили в къщата на един циганин, дето пренощували и прекарали там до деня на сватбата.

На другия ден след венчавката дядо ми, който не отишъл в черква, пак се напил, но този път не ги гонил да ги съсече, а легнал в яслите при биволите и три дни прекарал там и все плакал. А на четвъртия баба го повикала да се качи горе, че дошли младите ръка да му целуват.

Станал той, отърсил сламата от дрехите си и влязъл при тях. Баща ми и майка ми поискали прошка. Дядо се разчувствувал, извадил кесията си, дал им по два златни наполеона, повикал гайдар, поръчал да купят вино, заклал суро агне, па като дигнал една сватба, та чак от съседните махали се събрали хора. Дошла и военната музика — зер, жени се техен другар! Станала такава една сватба, каквато никой до това време не бил запомнил. А после съм дошъл на този свят и аз…