Иван Мартинов
С чисто сърце (27)

По широкия свят

Бях в трето отделение, когато постъпих на работа в сладкарското дюкянче на Наня Серафимова, вдовица на убит през войната. Сутрин ходех на училище, а следобед грабвах тавата с банички и тръгвах да продавам из улиците. Много често баба Наня и дъщеря й Фроска оставаха у дома си, за да приготвят нова стока, и тогава аз се изправях зад тезгяха с бяла престилка и запретнати ръкави като истински търговец.

Чудно бе сладкарското дюкянче на старата търговка! По рафтовете имаше наредени тави с най-различни тестени произведения — баници със сирене или захар, със сироп от череши или с лапад, меки и пухкави курабии, рохки масленки и от онези пръхкави и ронливи сладки, които наричаха целувки; на малката витрина бяха изложени и блестяха на слънцето буркани с шербет, а бонбони, бонбони — различни по големина, форма и цвят, — колкото искаш, да се наситят очите!

Добра търговка беше Наня Серафимова. Тя умееше да приготви и подреди стоката си. Помагаше й в работата Фроска, млада и хубава жена, омъжена за подофицер, но изоставена от него и затова беше малко тъжна, със замислен поглед в тъмните си очи. И тя, и майка й се славеха като опитни продавачи, които леко примамваха клиентите. Те бяха тъй внимателни и любезни, тъй гласовити, че никое мъжко сърце не устояваше на техните покани и особено на погледа на младата жена. А сергията им пазарен ден на площада беше най-хубаво подредена и около нея се трупаше най-много народ.

В дни, когато имаше някакъв голям църковен празник в града и улиците се оживяваха от селяни, Наня Серафимова ме повикваше при себе си още от сутринта и като ме потупваше по рамото, казваше ми ласкаво:

— Я хайде, Ванко, да закараме количката на Сърпазар, че днес е най-добрият ден за нас! Нали знаеш, сине, че ден година храни!

Аз се залавях за стръките и впрегнат като кон, теглех препълнената със стока количка, а Наня Серафимова и Фроска вървяха след мене горди и наперени, пременени в най-новите си дрехи и с най-скъпите си накити. Гледката беше тържествена и мило бе на човек да ни гледа отстрани как шествуваме по главната улица на Ловеч.

В края на лятото, през най-горещите дни на август, в околността на близкия градец Троян всяка година се откриваше голям панаир в чест на храмовия празник при манастира. Наня Серафимова не пропускаше година да не отиде там и да се върне доволна и щастлива, донесла в кърпа, вързана с два възела и пъхната в пазвата й, сухи пари за черни дни.

Един ден тя ми каза:

— Хайде, Ванко, стягай се, сине, че утре тръгваме за панаира в Троян!

Не бях ходил никога на панаир и затова много се зарадвах. Целия ден и цялата вечер, късно до полунощ, ние се готвихме за път. Натоварихме каруцата със стока, подредихме храната и завивките, натъкмихме всичко, от което ще имаме нужда, и едва тогава се прибрахме горе да спим в тяхната стая. Каруцарят остана на двора при кончето да пази стоката.

Сутринта станахме рано, още в зори, и като проверихме още веднъж стоката, тръгнахме на път. Щом излязохме през широката порта на улицата, баба Наня се обърна на изток, прекръсти се три пъти, поклони се ниско и ни догони засмяна и щастлива, изпълнена с необикновена енергия и желание за печалба.

Току-що съмваше. Слънцето още не бе изгряло, но светлината му проникваше иззад Стратеш и къпеше в позлата малките облачета, а синевината на небето все повече и повече избледняваше. Лек хлад ме караше да потръпвам и да се свивам в късото си палтенце. Здрач изпълваше улиците — тихи и пусти, със спуснати ролетки на магазините, с капаци по прозорците на малките дървени дюкянчета. Никъде не се виждаше жива душа. Само тропотът на колелетата и пръхтенето на дръгливото конче нарушаваха тишината.

Изминахме мълчаливо пътя до новото шосе, което водеше за Троян, без да срещнем някого. Едва когато стигнахме стръмния склон на Башбунара — една от най-красивите местности в околността на Ловеч, — от крайния двор излезе стара жена със стомна и метла в ръце, за да полее и измете тротоара. Тя се спря пред нас, поколеба се какво да прави, па като се сети, засмяна попита:

— На панаира ли, Нанке?

— На панаира, бабо Нацо — отговори весело Наня Серафимова и поздрави, — добро утро!

— Ха, нека да ти върви като по вода! — извика баба Наца и разля стомничката подир нас.

Дори и аз почувствувах колко леко ми стана от тая благословия. Всички закрачихме по-бързо и оживено, а на лицата ни се бе изписала надежда, че думите на бабата ще се сбъднат.

Пътят минаваше над самата река, която се виеше покрай високите скали. Ниско долу, между пътя и реката, беше Башбунар със сенчестите алеи под гъсто преплетени, надвиснали клони на явор и бук, с две малки и една голяма чешма, от която бликаше буйна и студена вода. За тоя Башбунар, неразделна част от историята на града и свързана с живота на ловчанци, се пееше една стара песен:

Там, дето тече на Башбунар водата,

там си белеше бяла Анаста платната…

Тази местност — романтично кътче, дето младите намират усамотение и покой за своите мечти, а старите място за отдих и спомени — е влязла в моя живот като нещо много скъпо и мило, без което не мога да си представя Ловеч и неговата околност. Дори и тогава, още дете, аз много се развълнувах, когато се намерихме високо над нея и се спряхме за момент да погледнем още веднъж потъналия в здрач и тишина град.

Пред погледа ми се разкри чудна картина.

Отсреща, на другия бряг на Осъма, по стръмния склон на Стратеш се гушеха една над друга старинните къщурки на Вароша с техните малки, но чисти и подредени дворчета, с лозниците при входа и с дървените чардаци и малки решетъчни прозорчета, над които се тъмнееха покривите с тежки каменни плочи, почернели от времето и заловили плесен и мъх. А над тях се издигаше крепостта, останала от времето на Иван-Асен или може би от още по-раншно време, когато оттук е минавал един от главните пътища на Римската империя.

Ловеч дремеше под утринната омара и на мене ми беше приятно да гледам отвисоко тая негова забележителна част — най-старата, но и най-пълната с романтика и спомени.

Ето и Пресечената скала!

Пътят извиваше надясно и се разделяше с реката, като се провираше през проход, издълбан в скалите преди повече от петдесет години.

Странна история има тая Пресечена скала.

Някога пътят за Троян водел от другата страна на реката, по десния бряг, но бил тежък и неудобен. Пътниците губели много време и сили, бивали излагани на не една опасност. По-късно, когато градчето забогатяло и започнало да търгува не само с полските села по долното течение на Осъма, но и с Троян, и със селата по горното течение, общинското управление решило да измести пътя.

Започнал се строежът на шосето. То трябвало да мине по левия бряг, почти под самите скали, дори да се вреже някъде в тях и да пресече направо проточилия се над реката хребет. От Италия дошли специалисти — тунелджии и каменари — и се заловили да пробиват скалата. Ехтели от взривовете околните върхове, бумтяла долината от ударите на чуковете, а камъни хвърчали чак до Башбунар и смущавали песента на славеите. Денем ловчанци не могли да се успокоят, но затова пък вечер, до късна нощ, по улиците се чували песни, дрънчали мандолини и китари, звучала приятна италианска реч.

Скалата била победена, пътят пробит и шосето — бяло и прашно — сега се проточваше покрай реката, под надвисналите сини скали.

С громолене каручката навлезе в пролома. Аз много пъти съм минавал оттук и винаги съм имал чувството, че дългият скалист хребет отделя Ловеч от останалия свят, макар проходът при Пресечената скала да е бил отворена врата за хората…

Огледах се с някакъв спотаен страх. Наоколо беше тъмно, като че се намирахме в тунел, и влажно, студено. По високите грапави стени, тук-там покрити с мъх и жилави дребни бурени, се стичаха капки. Долу, покрай шосето, в канавките се бе събрала синкавозелена и прозрачна вода. Там подскачаха жаби и се гушеха дъждовници. Тръпки ме побиха и аз побягнах напред, за да настигна каруцата. Гласът ми, притихнал и дрезгав от утринния хлад, прозвуча някак остър и креслив:

— Бабо Нанке, чакайте ме!

— Е, хайде, бързай, Ванко, време няма, сине!

Настигнах ги тъкмо в момента, когато те излизаха от прохода.

Спрях се прехласнат и очарован.

Слънцето бе изскочило над хоризонта и светлината, надделяла редкия, разпръскващ се мрак, къпеше цялата долина, ширнала се пред погледа, додето очите ми видят.

Аз поех дълбоко свежия и прохладен въздух, поразкърших рамене и съживен, стоплен от слънчицето, с чисто, възторжено детско сърце закрачих към широкия свят.