Иван Мартинов
С чисто сърце (22)

Репетицията

В края на войната баба постъпи като разсилна в женското благотворително дружество.

Никой, нито майка ми, нито вуйчо Петко, нито пък леля Елена, не можеше да каже в какво се състоеше нейната работа. Но аз добре знаех това, защото неведнъж я бях придружавал, когато ходеше из улиците с една дебела, подвързана тетрадка под мишница. А тя, горката, ходеше по цял ден! Посещаваше домовете на богатите граждани, чиито жени бяха членки на дружеството, и разнасяше покани за събрания и сказки, за балове и вечеринки. Понякога събираше и пари, които всички, кой знае защо, наричаха „волни пожертвования“. Една част от тях управителният съвет използуваше за поддържане на безплатната ученическа трапезария, дето се хранех и аз като дете на бедни родители, а другата, по-голямата, председателката изразходваше за нуждите на дружеството.

Председателката, госпожа Веселинова, ниска, пълна, достолепна жена, съпруга на виден адвокат в градчето, се ползуваше с голям авторитет и уважение. Аз бях ходил с баба няколко пъти у тях. Къщата им се намираше на главната улица и не беше голяма, само на един етаж, но на мен, сиромашкото момче, тя ми се струваше като палат. Вътре наредбата беше заслепителна и смайваща: стаите бяха изпълнени със скъпи мебели, лъсканият под бе постлан с килими, разкошни тюлени и тежки кадифени завеси закриваха прозорците, а по стените висяха толкова много портрети и картини, една от друга по-хубави, че когато ми се случеше да назърна през някоя от разтворените врати, дълго не снемах погледа си от тях.

Госпожа Веселинова имаше две дъщери: по-голямата — Татяна, по-малката — Стефка. Случваше се понякога да отидем с баба и да не намерим никого в коридора. Баба влизаше в голямата и светла стая, дето семейството пиеше чай, а аз оставах до вратата да я чакам. Тогава съвсем непредвидено отвътре изскачаха двете сестри. По-голямата, Татяна, хвърляше върху ми горд, студен, високомерен поглед и отминаваше с презрителна усмивка на бялото си, пълнобузесто лице към една от стаите, а по-малката, Стефка, се спираше и дълго ме разглеждаше, сякаш аз бях някакъв много рядък екземпляр от непознато досега за нея животинче. Ние се гледахме изпитателно и няколко мига между нас се установяваше мълчалив разговор с очи. После ниското и пълно като майка си момиченце протягаше ръце с желание като че ли да издращи лицето ми, но аз се наежвах и като свивах юмруци, изръмжавах сърдито и то побягваше подир сестра си с весел, безобидно закачлив смях. Това често се повтаряше и аз винаги се дразнех. Но веднъж много се ядосах, скочих върху й, хванах я за плитките и тъй силно ги дръпнах, че тя изпищя. Аз веднага избягах и без да дочакам баба, прибрах се у дома, а оттогава престанах да я придружавам в нейните безкрайни скитания по улиците.

Една вечер, тъкмо се бях върнал от игра в задното дворче, баба ме повика при себе си, в избената стаичка на двукатната къща.

— Хайде, Ванко — каза ми тя, — ела с мен в училището. Там до късно ще има репетиция, а мен ще ме е страх да се върна сама. Ще дойдеш ли, чедо?

— Ще дойда, бабо, ама… кажи ми, какво с това репетиция? — попитах аз, като застанах пред нея.

Баба беше научила няколко нови думи и с гордост ги употребяваше.

— Репетиция ли? Това, сине, е такова… нещо като упражнение…

— А за какво се упражняват?

— Ще дават представление, чедо.

Аз бях вече чувал тая дума. Знаех нейното предназначение и затова усмихнат попитах:

— Пиеса ли, ма бабо?

Баба поклати глава.

Бързо се измих, облякох новите си дрехи и двамата отидохме в училището. Слугата ни покани да влезем в учителската стая. Той бе запалил две големи газени лампи, но светлината им никак не беше достатъчна и вътре беше някак все още мрачно. Ние се свряхме в единия ъгъл, между вратата и шкафа с дневниците, притаихме се там с баба и зачакахме артистите.

Скоро те започнаха да идват един подир друг. Това бяха все млади хора — чиновници, адвокати и учители, между които имаше двама-трима по-възрастни. Накрая вкупом се изтърсиха и няколко госпожици. Но каква беше моята изненада, когато на вратата застана и моят учител Стойко Симеонов, за когото никак не бях предполагал, че ще участвува в пиесата. Той огледа всички с едва забележима, подигравателна усмивчица на русото си лице, поздрави с леко кимване и без да ми обърне някакво внимание, сякаш аз не съществувах, влезе и зае единствения свободен стол около масата.

— Господа, да започваме! — рече с тъничък писклив глас аптекарят, който навярно беше нещо като техен ръководител, и всички извадиха от джобовете и чантите си някакви листове.

Репетицията започна. Оттук-оттам се обаждаше някой, казваше някаква дума или пък цяло изречение, другите му отговаряха и тъй това продължи повече от час. Аз слушах внимателно и не изпусках от погледа си нито едно движение, нито един жест, когато ту тоя, ту оня ставаше и като се приближаваше до съседа си, махаше с ръка и разпалено му казваше нещо. Понякога той повишаваше глас и започваше да се сърди и кара, а другите се смееха, после всички започваха да викат в един глас и накрая аптекарят махна с ръка:

— Не така, господа! Не сте научили добре ролите си. Моля, да се повтори! — викаше той и всички, като въздишаха и поглеждаха към часовника на стената, започваха отначало.

Слушах внимателно, наблюдавах движенията им и запомних не само всяка дума от пиесата, но и всеки жест, всяко движение, дори и израженията на лицата им.

Към полунощ репетицията завърши и всички с въздишка на облекчение станаха. Станах без да искам и аз, излязох от моето скривалище и като че ли едва тогава ме забелязаха. Учителят Симеонов дойде при мен и ме погледна строго:

— Ти какво правиш тук?

— С баба съм — смутено отговорих.

— А коя е баба ти?

— Баба… Ето я! — посочих я аз, когато тя дойде при нас.

Учителят се намръщи.

— С вас ли е детето? — обърна се той по-меко към нея.

— С мене е, господин учителю. Аз съм стара и ме е страх да се връщам сама нощем, а пък той… Нали е мъж? Повиках го да ме пази, да бъдем дружинка.

Учителят се усмихна.

— Хм, мъж!… Учиш ли си редовно уроците?

— Уча ги.

— А наспиваш ли се?

Поклатих глава.

— Е, какво пък? Добре, идвай с нея, щом се страхува… да си бъдете дружинка… — и като се засмя с глас, отиде и зае мястото си на масата.

Успокоен, аз се настаних между шкафа и вратата.

Всяка вечер ходех с баба в училището, стоях все там, в тъмния ъгъл, и слушах как тия възрастни и сериозни хора, какъвто беше и моят учител, се занимаваха с нещо, което ми се струваше съвсем празно и глупаво, докато най-после репетициите свършиха и по мнението на аптекаря пиесата беше готова.

Оставаше само да дойде денят на представлението.