Иван Мартинов
С чисто сърце (19)

Гроздобер

Най-приятното време у нас е през есента…

Златна българска есен!

Отрупани са с плод градинските дървета, в бостаните лежат тежки дини, пъпеши и тикви, а увисналите пити на слънчогледите, по които кацат птици, вече ронят презрелите си зърна. Хамбарите са пълни с жито, ръж, пшеница, но по харманите все още се чува глъч и тракане на веялки. Гората едва-едва е започнала да пожълтява, по полетата и ливадите пъстреят прелестни цветя, а вечерите са тъй прохладни и въздухът тъй свеж и упоителен, че ти се иска да тръгнеш без посока и да скиташ, и да се радваш на живота до насита.

Хубава, хубава е есента и няма по-приятно време от нея в нашия край!

Особено приятно е по гроздобер, когато по склоновете на Червен бряг и Стратеш плъзнат берачи. От сутрин до вечер просторът се оглася от викове, песни и смях. Хората пълнят кошниците с едри гроздове, носят и ги изсипват в дървените постави, после по дълбоките изровени пътища тръгват волски коли, а подир тях като скакалци се спускат деца и посягат към купчините. Кое най-напред да вземат? Свети с кехлибарения си блясък зрелият афузали, грабва погледа рубиненият памид, примамва ръцете тъмносиният, налян със слънце димят…

Не, няма по-голяма радост за децата от гроздобера!

Всяка година в края на октомври разпускаха учениците за няколко дни. Ние нямахме лозя, но винаги ме канеха по чуждите лозя.

Помня добре един гроздобер.

Поканени бяхме с братовчед ми Петко от Георги, сина на леля Христина, първолак, дребен, но пъргав и закачлив малчуган, да идем на тяхното лозе. Още в зори баба ни събуди, бързо се облякохме и без да се измием, притичахме до техния двор. Там вуйчо Ангел бе вече приготвил всичко. Покачихме се в постава при Георги, а селянинът, нает за случая, подкара колата и всички тръгнаха подир нас.

Утрото беше студено. Подвили боси крака под късите си палтенца, ние треперехме и тракахме със зъби. Обзети от нетърпение да стигнем по-скоро горе, пътят ни се струваше твърде тежък и дълъг.

А той наистина беше и тежък, и дълъг.

Колата мина по железния мост, зави наляво към полето, дето в синкавия здрач се тъмнееха табакханите, после полази по стръмния хребет на хълма. Докато стигнем горе, слънцето изгря и се издигна високо над главите ни. Земята се напече и стана толкова горещо, че всички хвърлиха палтата и фланелите си, а лицата на берачите се покриха с пот.

Въздухът се затопли. Пелинът и копривата, напечени от слънцето, силно ухаеха. От слоговете и пустеещите места идеше тежък дъх на смрадлика и жълт кантарион.

Ние децата, нагълтали се до насита с грозде, тичахме по припеците и гонехме гущерите, които с шумолене бягаха от нас, преди да ги настъпим по опашката. Но по едно време Георги изпищя и изтича назад с пребледняло лице и изблещени очи.

— Змия!… Змия!…

Леля Христина се спусна отгоре към нас.

— Ухапа ли те, маминото?

— Не, ама насмалко…

Задъхан, Георги се спря до нея и не можа нищо повече да каже, а се разкрачи и всички видяхме как… от него потече вода.

Дотича и вуйчо Ангел.

— Какво е станало?

— Змия видял — посрещна го леля Христина.

— Трябва да е било смок, а смоците бягат от хората — успокои я вуйчо Ангел и се обърна към нас. — Ама вие, деца, много не шавайте насам-натам, че всичко може да се случи…

Леля Христина ни се скара и заплаши, че ще ни напляска, ако се отделяме от колибата, и ние се прибрахме вътре при дрехите и кошниците с хляба и сиренето.

После, когато седнахме да се храним, Георги започна да се хвали:

— Ей такъв беше, дяволът! — посочи той остена на селянина. — И щях да го настъпя по опашката, ама е много гъвкав и се усуква като въже…

— Брех, брех! — прекъсна го с насмешка вуйчо Ангел и всички прихнахме, като си спомнихме как Георги бе побягнал с писък, а сега панталончето му съхнеше простряно на една вишня.

Следобед отидохме в съседното лозе за кладенчева вода. Леля Христина носеше два котела, а аз и Петко — по една стомна. Георги подтичваше подир нас и страхливо се озърташе: щом чуеше шум, дори и пърхане на птичка в храстите, той се спираше и започваше да вика:

— Мамо ма, чакайте ме, убодох се на трънче!

Ние се връщахме и като виждахме, че нищо му няма, заливахме се от смях. А той се смееше от всички най-много и казваше, сякаш ни бе надхитрил:

— Уплашихте ли се, а?

Кладенецът беше дълбок и със зеленясали валчести камъни, от които се оцеждаше вода. Леля Христина отвори капака и ние се надвесихме над него. Дъното едва се виждаше. Там сред мрак и тайнственост се мяркаха нашите образи, които трептяха от кръговете на падащите капки.

— Охо-о-о! — викахме ние и ехото, още по-силно и кънтящо, отговаряше: „Охо-о-о…“.

Тръпки ме побиха. Тутакси аз си спомних приказката за горната и долната земя, която баба ми бе разказвала, и неволно се дръпнах със затворени очи. Дали наистина долу не е още момчето, слязло да търси златната ябълка? Но гласът на леля Христина ме върна към действителността:

— Я, Ванко, ти си най-голям, помогни ми да спуснем кофата! Петко ще държи стомничката, а ти, Георги, пази се и иди по-настрана, че може свят да ти се завие…

— Чакай, нека погледна още веднъж! — настоя Георги и надвесен над дъсчената ограда, изплези език на момчето, което го гледаше ухилено от дъното на кладенеца.

Тримата отново събрахме глави и започнахме да викаме и се смеем високо, учудени от собствените си гласове.

— Уху-у-у-у… — Георги, надул бузи, пръхтеше от удоволствие.

— Не плюй, бе проклетнико, нали хора ще пият водата! — плесна го по голата задница леля Христина, размота въжето и спусна със скърцане тежката дървена кофа.

Чу се далечно, глухо бълбукане. Леля Христина започна да върти чекръка и като нави въжето, извади запъхтяна кофата и наля най-напред стомните. Ние захапахме чучурките и жадно пихме. Колко студена и освежителна беше водата!

Като напълни отново стомните и двата котела, тя тръгна боса по сухата напечена пътека, а подир нея и ние. Висока, слаба, но стройна и гъвкава, тя бързо стъпваше и белите й прасци святкаха сред високата тъмна трева. Долу ни чакаха запотени и жадни берачите. Стомните се предаваха от ръце на ръце, докато най-после увиснаха празни на гредата пред колибата, блеснали на слънцето с мократа си глеч.

Берачите бяха все близки хора. Те идваха да помогнат на лелини Христинини и накрая да отнесат у дома си като награда за своя труд по една кошница грозде. Всички бързаха за един ден да приберат беритбата, та после да се прехвърлят и на други лозя. Бавно се навеждаха и изправяха, от умора кръстът болеше и пред очите от време на време тъмнееше, но ръцете пъргаво се протягаха, разгръщаха гъстия листак, напипваха тежкия грозд с едри зърна, отрязваха го с косерчето и го слагаха в кошницата. Мяркаха се като огромни слънчогледови пити сламени шапки, тук-там трептяха ту червени, ту сини забрадки, а някъде, между високите кютюци, изведнъж току ще изплува млада жена със загоряло лице и тъмни заоблени ръце, които държат с пръсти скъпоценния плод.

Слънцето бе отдавна стигнало върха на хълма и горещината ставаше непоносима. Пот блестеше по лицата на жените, а ризите на мъжете лепнеха по гърба. Ръцете все по-бавно се движеха и вече се забелязваше умора. Неочаквано един глас се провикна от горния край, дето бяха разпрегнали колата:

— Ехей, хора, по-живо, по-живо, че пладне превали!

Висок, снажен мъж с големи увиснали мустаци, по бяла риза със запретнати ръкави и сетре през едното рамо, с пушка, небрежно хвърлена през другото, се спусна от обраслия с гъсти храсталаци слог и скочи при нас.

— Добър ден, Ангеле! — поздрави той и засука мустаците си. — Позакъснели сте, виждам, та рекох да намина и към вас. Е, няма що, ще поработите и на хладовина, така ще бъде по-добре. Какво? Набраха ли се три постава? Тая година берекетът е голям, слава богу, не може да се оплачем… — и като запитваше и сам си отговаряше, той тръгна бързо надолу по междата. След няколко крачки се спря и се обърна към нас. — А вие… хей, да не газите много из чуждите лозя, че знаете ли?… Ушите ви ще отпоря, тъй да знаете!

Това бе пъдарят. Аз, като най-голям, започнах да се оправдавам:

— Ние никъде не сме ходили…

— Кой ви знае? Гледам, у съседите е тъпкано, а те още не са започнали да берат…

— Ама ние ходихме с мама за вода — обади се Георги и ни издаде.

— Аха, видите ли! — ухили се доволен пъдарят, че бе познал, и ни се закани с пръст. — Да пазите, брей! — и пак засука мустаците си. — Ама я хайде да вървя, че кой знае какво може да стане…

Едрата му фигура изчезна между дърветата. Видях как веднъж-дваж бялата му риза трепна между берачите, после съвсем изчезна, потъна в гъстата зеленина. Скоро до нас достигна неговият строг и предупредителен глас, който се разнесе далеч някъде долу към дъното на падината, дето течеше рекичка и воловарчета пасяха говедата:

— Ехей? Ей, чувате ли? Вѝдя, вѝдя…

Но скоро викът му заглъхна и вместо него изплува звучният и сочен смях на берачите. Някой подхвана песен и всички, като присъединиха гласовете си, запяха:

У Недини слънце грее,

върбо ли, върбо, върбице!

То не било ясно слънце,

най-ми била сама Неда:

с черни очи еленови,

с дълги клепки босилкови,

с бели зъби бисерови

с тънка снага самодивска.

В притихналия вечерен въздух, когато здрачът ставаше по-гъст, хората се навеждаха и изправяха по навик, ръцете машинално се движеха, беритбата беше към края. Но сега като че на никого не му се искаше да си отива и всеки чакаше да настъпи онзи миг, когато ще се съберат около трапезата и ще подновят шегите и закачките, а тънкият глас на запевачката ще зареди песен след песен…