Иван Мартинов
С чисто сърце (16)

Баща ми

Една нощ се почука на прозореца. Събудих се уплашен. Майка ми скочи от леглото и с разтреперан глас попита:

— Кой е?

— Аз съм, Тотке.

— Баща ти! — извика тя и изтича да отвори вратата.

Спуснах се и аз подир нея.

На прага стоеше мъж, среден на ръст, набит и широкоплещест, бос, по долни бели гащи и риза, без шапка, само с една торба и дебела сопа в ръце. Аз го гледах стреснат и смаян. Това ли е баща ми! Не, не може да бъде! От портрета, който леля ми бе показала, знаех го като едър, снажен, с дълга и гъста черна брада, облечен в нова войнишка шинела. А този тук, с торбата и сопата, приличаше на просяк… Обърнах се към мама. И тя като мене го гледаше смаяна и не можеше от объркване да повярва, че това е той, нейният мъж. Ала колебанието й трая само миг-два. Лицето й — от изненадано и учудено — се промени и стана такова нежно и развълнувано, като че се разтвори и блесна, озарено от вътрешна светлина. Тая неочаквана среща я преобрази. Тя разтвори ръце, хвърли се и прегърна баща ми.

— Цеко… Цеко… — повтаряше тя, скрила глава на гърдите му, и от очите й капеха сълзи. — Защо чак сега си идваш?

Баща ми мълчаливо я погали по главата, усмихна се виновно й каза:

— Е, стига де, Тотке!

Той я отстрани леко и влезе вътре. Едва сега майка ми се опомни. Дръпна се и му стори път да мине. Лицето й, измокрено от сълзи, плачеше и се смееше. Изобщо тя цялата сияеше от радост, но само така, с плач и сълзи, изразяваше чувствата си.

Баща ми пристъпи две-три крачки и ме забеляза. Той ме погледна някак изпитателно, протегна ръце и се наведе към мене.

— Я гледай! Това моето момче ли е? — попита той, престорено изненадан, прегърна ме и целуна по бузата. — Че ти си порасъл, бе Ванко! — и допря небръснатата си буза до лицето ми.

Отдръпнах се. Стана ми неприятно и някак страшно от това, че бузата му бодеше. Той забеляза смущението ми и се засмя.

— Защо? Плашиш ли се от мене? — поглади ме по главата, взе ме на ръце и ме вдигна високо. — Много ли съм страшен, а?

Мълчах. Обърнах глава и поисках да сляза, но той ме притискаше до себе си и не ме пускаше.

— Я! — учуди се той. — Че ти не ме ли познаваш? Аз съм баща ти бе, Ванко, твоят баща…

Но аз го гледах изпод вежди с недоверие и не можех да повярвам на думите му. За мене той не беше баща ми.

— Къде е брадата ти? — попитах недоволен и направих отново опит да се освободя от прегръдките му.

— Каква брада?

— Тая, на портрета!

Баща ми се сети.

— Аха! — засмя се той. — С какво ме е запомнил той!

Остави ме на пода и ме чукна по носа.

— Отрязах я, сине, махнах я. Не ме ли харесваш тъй, а?

Аз го гледах намръщен.

— А? Кажи де, по-хубав ли съм без брада?

— Не си — прошепнах едва чуто и се готвех да избягам в другата стая. — Аз те обичам с брада…

— Така ли? Е, добре, щом ме искаш с брада още утре ще си пусна… Хайде ела сега! — и той ме привлече към себе си. — А пък си порасъл, тежиш!…

Мама му разказа за портрета: как съм посочил за баща приятеля му, който бил бръснат, а него, понеже бил с брада, не съм го харесал, но леля ми се присмяла и ето че сега пък тъкмо обратното — харесвам го с брада.

Той се смя от сърце и дълго ме разглежда с любопитство и интерес.

— На тебе прилича, Тотке! — каза той, натисна малкия ми чип нос и стана от миндера. — Я да видя момата!

Отиде в голямата стая, дълго се бави пред леглото на сестра ми и се върна весел и доволен, с препълнена от щастие душа.

— Виж, тя досущ на мене прилича, кожата ми е одрала!

Той пак седна на миндера. Мама се залови да подклажда огъня и да шета, за да го нагости. Сякаш едва сега забеляза, че той беше по долни дрехи.

— А защо си така? — спря се тя пред него. — Къде са ти дрехите?

— Ще ти кажа, не бързай! — махна той с ръка. — По-напред ми дай да се измия, па тогава…

— Ей сега ще ти сипя вода. Гладен ли си?

— Не, ял съм. По-добре дай ми да пия нещо!

Мама извади от долапа тумбесто шише с ракия, която баба пазеше за раздаване на задушница, и му го подаде. Той глътна веднъж-дваж, облиза се и очите му светнаха от удоволствие.

— Ох, откога не съм пил такава ракийка! — и пак отпи, остави шишето и изтри устните и мустаците си. — Слушай!

И той й разказа как неговата част се върнала в Плевен, дето той служеше, как всички си отишли по домовете, само те, музикантите, останали в казармата. Поискали да ги пуснат, но им казали, че ще ги оставят на свръхсрочна служба до второ нареждане. Тогава баща ми помолил капелмайстора да му даде няколко дни отпуск, за да види близките си, от които е разделен четири години, но той му заявил, че никой няма право да напуща казармата. Ядосал се баща ми. Станало му много мъчно. Излязъл из града, напил се в близката кръчма и се върнал при него. Като го видял, капелмайсторът му се скарал и го заплашил с арест, но баща ми така кипнал, че не се сдържал, а го напсувал, грабнал флигорната си и го ударил по главата. Арестували го, държали го в гауптвахта десет дни, уж да го изправят пред военен съд, но накрая го освободили и уволнили дисциплинарно. При напускане на казармата дошла заповед да му вземат облеклото и понеже нямал никакви дрехи, съблекли го и го пуснали почти гол, по долни дрехи.

— От Плевен тръгнах снощи, пътувах цяла нощ пеша и ето ме сега тук — завърши той усмихнат. — Колко е часът?

— Четири.

— Взел съм целия път за шест часа — добави баща ми и стана.

— Скоро ще съмне — каза мама, — но ако искаш, легни си да подремнеш.

— Не. Уморен съм, но не ми се спи. Хайде, Ванко, полей ми да се измия, моето момче!

Аз му полях с бялата чугунена кана, с която някога поливах на вуйчо Петко. Той се изми, среса се и тримата седнахме да закусим.

Скоро дойде баба ми, леля ми, вуйчо Петко, който се бе върнал вече, и всички наши роднини и съседи. Те не бяха виждали баща ми повече от четири години и сега бързаха да се поздравят с него.

Като разбраха, че той няма дрехи да се облече, те му събраха оттук-оттам и му донесоха. Натъкмен, пригладен и обръснат, баща ми имаше строен, стегнат вид и аз вече не се срамувах от него, а ми беше приятно да го гледам, радвах се и се гордеех, че и моят баща се бе върнал…

Хубав човек беше баща ми!

Той имаше здраво, силно тяло, набито и с широки рамене. Голям, малко гърбав нос украсяваше лицето му със сериозен, замислен израз, а очите му, светлокафяви и с горещ поглед, като че винаги бяха засмени. Той не беше много разговорлив, повече мълчеше и слушаше, но когато кажеше нещо, то беше умно и смислено — обикновено като пословица или поговорка.

Баща ми дълго ходи без работа. Той нямаше друга професия освен музикантството и за него никъде в града не можа да се намери място. Животът след войната стана тежък. Наложи се майка ми да потърси работа и тя скоро постъпи в тютюневия склад.

Най-сетне, след дълго лутане, и баща ми се залови за нещо. Заедно с един наш съсед отиде да работи в каменоломната на Камен дял.

Тежка бе работата му. Той чукаше и къртеше камъни до късна вечер, а после тръгваше за вкъщи и изминаваше повече от пет километра път. Наложи му се да спи там. По цяла седмица работеше, без да си идва у дома, и само в събота се връщаше, за да грабне флигорната си и да отиде на сватба или на друга някоя забава. А когато не го търсеха, отбиваше се в кръчмата на бай Пенко, сядаше на една маса и започваше да весели пияниците, които му подхвърляха по някой и друг лев. Често той се връщаше у дома без пари, пиян и уморен, лягаше и веднага заспиваше, а понякога се караше с мама, буйствуваше и докато не счупеше нещо, не мирясваше. И в събота, и в неделя до късно през нощта той беше мъртво пиян, а в понеделник ставаше рано и отиваше в каменоломната.

Тежък, кучешки тежък беше неговият живот!

Нито той, нито мама виждаха нещо добро. Двамата все по-често се караха. Понякога той посягаше да я бие. Мама се затваряше в малката стая и до сутринта прекарваше там, оплаквайки младостта и живота си. На мене ми беше мъчно и за двамата. Виждах, че и тя, и той живееха тежко, съжалявах ги и заедно с тях страдах. Убийствено тежкият живот, особено пиянството на баща ми, ги отдалечаваше всеки ден, погубваше и двамата. Мръсен, подъл, жесток живот! Не една безсънна нощ, прекарана в сълзи, съм запомнил и неведнъж съм се клел, като порасна, да се боря за друг живот, за обич между хората, за щастие на децата и родителите им…

Баща ми беше много здрав и издръжлив човек. Виждал съм го да върти огромен чук по десет, по дванадесет часа без почивка — и пак да не се умори, виждал съм го пиян до загубване на памет — и пак да оживее…

Какъв беше той? Откъде се бе взела у него тая издръжливост?

Когато бяхме в родното му село, баба Гина разправяше на майка ми, че още от дете го е хранила с винена попара — насипвала в паницата вино, надробявала мамалига и преди да отиде на нивата, събуждала го и му казвала:

— Цеко, оставила съм ти, мама, на софрата мляко. Като станеш, кусай, сине, па тогава играй!

Ставал баща ми, грабвал дървената лъжица и сърбал от винената попара. А когато баба ми се върнела, той я причаквал на вратата и още не свалила мотиката от рамо, започвал да я дърпа за ризата. Тя знаела какво иска той. Сядала на прага, разтваряла пазвата си и му поднасяла гръдта си.

Бозал баща ми до седемгодишната си възраст.

Ходел къде ходел по игра из селото, па като огладнеел, връща се у дома. Вземал голям къс мамалига, промъквал се тихо през двора и заставал до портата, дето баба и съседките седели на приказки, плетели, предели и шиели.

А той надзъртал през пролуките.

— Мамооо… Мамо ма!

— Какво, сине?

— Ела да ти кажа нещо!

Знаели съседките за какво я вика.

— Ууу, Цеко, още ли бозаеш, бе? Че стига де, срамота е, не си вече малък! — казвали му те.

Но баща ми не се срамувал.

— Ела, ма мамо!

Ставала баба ми и отивала засмяна при него, а той й поднасял мамалигата си. Тя му нацърквала няколко капки мляко от гръдта си. Доволен, той започвал да ръфа и побягвал към съседния двор, дето играел с децата.

Едва когато тръгнал на училище, баба успяла да го отучи.

По цял ден тичал и играел. Завирал се в хамбара, ровел се в праха по улицата заедно с кучетата и кокошките, гонел патките и гъските, а вечер се връщал толкова измърсен, че не можели да го познаят.

Веднъж баба го изкъпала и му облякла нова дълга риза, препасана с колан. Той тръгнал през градината, но кучето, с което всеки ден играел, не го познало и се спуснало с лай подире му — без малко да му разкъса ризата. Баба ми го отървала.

Като навършил девет години и преминал в четвърто отделение, баща му, дядо ми Георгицу, отишъл веднъж с него във Видин на пазара да закара дини и пъпеши. Пазарът бил шумен и голям. Дядо ми се залисал с купувачите, а баща ми тръгнал да разглежда сергиите. По това време минала войскова част с музика. Прехласнат, той тръгнал след войниците. Бил тъй очарован от блясъка на тръбите, че не се отделил и дори влязъл с тях в двора на казармата. Особено поразен останал от най-голямата тръба, която най-силно бучала. Замечтал той да стане музикант и открил желанието си на дядо ми, но простият селянин не повярвал, че това може да храни, и дума не дал повече да се издума. Ала баща ми бил вече запленен; той не казал повече нищо, а затаил в душата си своето желание. Още там, на пазара, то се оформило в решение. Из пътя мълчал и мислил, мислил… Върнали се в село. Баща ми продължил да ходи на училище и дядо ми бил вече забравил за разговора. Една вечер баща ми не се върнал у дома. Потърсили го, но никъде не го намерили. Уплашил се дядо ми. Попитал тук, попитал там, па като не научил нищо за него, тръгнал за Видин да го търси. Открил го в казармата. Постъпил бил баща ми ученик във военната музика. Дядо ми се разсърдил и поискал да си го вземе, ала баща ми ревнал, та събрал целия полк около себе си. Раздумали дядо ми да го остави. Той махнал с ръка и си отишъл. Тъй, деветгодишен, баща ми постъпил в казармата и се научил да свири, станал музикант. После се преместил във Враца, дето служил три години и го произвели ефрейтор. Оттам отишъл в Русе, прекарал още три години, после пак във Видин, пак във Враца и тъй от град на град, от полк на полк, та чак в Ловеч…