Иван Мартинов
С чисто сърце (14)

Край Дунава

Мина много време, а войната все още не свършваше. Тежко се живееше, тежко и непоносимо. Всеки ден майка ми отиваше да чака с часове пред комитета, но помощта беше малка и аз виждах с каква мъка тя посрещаше нашите нужди.

Един ден донесоха писмо от баща ми. Мама разтвори плика и го прочете на глас. „Замини на село при майка ми…“ — пишеше той накрая. Мама се колеба ден-два, после реши и бързо стегна багажа.

Ние пътувахме с каруца за Плевен. Денят беше топъл и приятен. Прашното шосе се извиваше между ниски възвишения, обрасли с дъбови храсталаци. Започваше малка горичка. Кончето, уморено от пътя, клатеше тежко глава и помахваше от време на време опашка. Каруцарят вървеше редом с него и често му подвикваше, а мама, аз и сестра ми Милка, вече тригодишна, бяхме се качили горе и се радвахме на необикновената гледка.

От двете страни пътят беше ограден с ров, обрасъл с трева и магарешки тръни, но малко по-навътре аз открих теменужки. Не се стърпях и на едно място, когато кончето се позабави, скочих долу и се спуснах в гората да бера цветя.

— Ванко, да не изоставаш, сине! — предупреди ме мама.

— Вървете, вървете, а пък аз ще ви настигна! — успокоих я аз, очарован от това, което видях пред себе си.

Сърцето ми туптеше от вълнение. Душата ми се изпълваше с копнеж за въздух и простор. Аз навлизах все по-навътре, навеждах се, протягах ръце и с ненаситна жажда късах и теменужки, които ме упойваха с дъха си, и кукуряк, и конски зъб. А колко много лютичета имаше наоколо! Но не можех повече да се бавя, защото чух гласа на мама, която ме викаше. Спуснах се натам и излязох на шосето. Горе, на върха, се беше спряла каруцата.

— Хайде, Ванко, че време няма, а още много път ни чака! — каза каруцарят.

Покачих се при мама и сестра ми, той зае своето място отпред на дъската и каручката бързо затрополи по каменната настилка.

Късно подир обед пристигнахме в Плевен. Градът, по-голям от Ловеч, беше необикновено оживен. На пазара се тълпеше народ както в мирно време. Чуваха се викове и караници. Много ми се искаше да погледаме, но до гарата имаше още пет километра, а ние бързахме за влака.

След час пристигнахме, ала влакът току-що беше заминал и ние трябваше да чакаме до другия ден. Каруцарят стовари багажа ни, мама се разплати с него и тримата се настанихме в чакалнята. Седнахме със сестра ми върху денковете и вързопите, а мама отиде да уреди приемането на сандъка с дрехите. Вътре беше хладно, но пък колко неприятно миришеше на пушек! Около пас по пейките и на пода лежаха селяни и селянки, а в съседната стая, над вратата на която пишеше „Бюфет“, около масите с бели покривки седяха някакви господа, пиеха бира от големи чаши и разговаряха оживено.

Аз много любопитствувах да видя какво има вън, зад стъклената врата, дето се мяркаха някакви големи вагони, но ме беше страх и продължавах да седя смирено на бохчата до сестра си. От време на време се чуваха кратки и отсечени подсвирквания, после дрезгав рев, пухтене и нещо тежко приближаваше с громолене към нас, от което сградата потреперваше. Не се стърпях и като издебнах човека с омаслената куртка и синя фуражка, застанал до вратата, промъкнах се вън от тенекиения покрив. В този момент иззад вагоните се втурна една огромна машина, от всички отвори на която излизаше със съскане пара, а високият й комин бълваше валма гъст и мазен пушек. Дръпнах се уплашен и преди да разбера какво ще стане, продължителен рев ме накара да изтръпна и се прикова на едно място от уплаха, без да зная какво да правя. После, щом черното и страшно чудовище се отдалечи, избягах бързо в чакалнята и седнах на мястото си.

Скоро мама се върна. Тя премести багажа до стената, зае една от пейките и там се настанихме по-удобно, за да прекараме нощта.

Вечерта настъпи внезапно. Все тъй внезапно се запалиха и лампите в чакалнята. Тук-там някои от пътниците се изтегнаха на пода и задрямаха. Майка ми постла одеяло, настани ни и двама със сестра ми, а тя остана да седи на пейката. Но не можах да заспя. Мъчех се да затворя очи, а пред погледа ми бе все това, което видях там, зад стъклената врата: много, безкрайно много линии и вагони, закачени един за друг, а черният огромен локомотив лети срещу мене и ще ме премаже. Станах и пак отидох до вратата. Вън беше мрак. Чуваха се само свирки, пухтене и рев. От време на време проблясваха огънчета, мярваше се човек с фенер в ръка и пак тая задушна, напрегната атмосфера на нощния живот в една голяма гара.

Върнах се на мястото си я легнах. Кога съм заспал — не разбрах, но на сутринта усетих как мама ме дърпа за ръката.

— Ванко, събуди се, чедо! Време е вече, влакът скоро ще дойде, а пък ние още не сме готови…

Станах, изтръпнал целият от неудобното спане на пейката, протегнах се с прозявка и бях вече готов за път. Мама събуди и сестра ми, която заплака, че й се спи. Но нямаше време за бавене. След половин час ние застанахме на перона с багажа, пренесен от един добър железничар.

Скоро влакът дойде. В здрача на ранното разсъмване видях как светлините на двата фенера на локомотива блеснаха като огромни очи. Дългата скърцаща верига от вагони спря и ние се качихме в един от тях.

Пътуването беше приятно и забавно. Никой от нас не усети как измина времето и по обед бяхме в Сомовит. Мама нае един каруцар и се пренесохме в хана на стръмната уличка недалеч от пристанището, за да чакаме параход.

Три дни и три пощи чакахме тук, като спяхме на мръсния под и се хранехме с хляб и сирене, а на четвъртия рано сутринта хамали вдигнаха багажа ни и тръгнахме за парахода.

Не бях виждал параход. Силно впечатление ми направи тая голяма двуетажна плаваща къща с два високи бели комина, с много балкони и висящи лодки по тях. Когато стъпихме на подвижния дъсчен мост, който се люлееше под тежестта на хората, аз се уплаших, хванах се за полата на мама и започнах да я дърпам.

— Мамо ма, недей ма, мамо!

Но тя ме плесна по ръката и каза сърдито:

— Е, не ме бави, ще изпуснем парахода!

С нас се качиха много пътници. Всички носеха багаж в ръцете си — кой бохча, кой торба, а някои и хубави кожени чанти и куфари. На най-горното стъпало стоеше, облегнат на желязната преграда, висок слаб мъж в бял като сняг панталон и синя куртка с няколко резки на ръкава. На главата си имаше също тъй синя фуражка със сърмена околожка. Той пушеше с малка луличка и спокойно разглеждаше пътниците, сякаш ги изучаваше кой какво желание има. Насам-натам из коридорите и по стълбите шетаха матроси в шарени фланелки, само с барети, от които на гърба им падаха и се вееха две панделки. Аз забравих страха си и почнах любопитно да разглеждам наоколо.

Коминът бълваше пушек. Миришеше на каменни въглища, на масло и боя. Но параходът беше тъй чист и всичко — дървените и железните части, а и стъклата на малките прозорчета в долния етаж — блестеше тъй ослепително, че сякаш беше пуснат току-що във водата. Щях да гледам заплеснат още много, ако не стана нещо, което ме накара да изтръпна…

Като пренасяха нашия тежък сандък, обкован с цветни тенекии, в който мама бе сложила всичките ни дрехи, двамата хамали го изпуснаха и той цопна във водата.

— Майчице мила, сандъка ми! — извика мама и заплака безпомощно.

Тогава видях как човекът в белия панталон и синята куртка, който досега пушеше спокойно горе, бързо се спусна по извитата желязна стълба, дойде при нас и като я потупа по рамото, каза на непознат език:

— Найн, найн! — и й се усмихна добродушно.

Той каза още няколко думи, за да я успокои и веднага нареди да слязат двама матроси с лодка и да догонят плаващия надолу по течението на реката сандък. След по-малко от десет минути сандъкът беше донесен горе. Мама се успокои и дори развесели. Тя започна да разказва на някаква жена, седнала до нас горе на палубата, колко се уплашила, но че този немец, капитанът, бил много вежлив човек, а ето че тя дори забравила да му благодари…

Всички пътници се качиха. Вдигнаха моста. Изведнъж в парахода настана оживление. Един пълен мъж, облечен също като капитана, се наведе над някаква фуния и започна да дава команди. Матросите се разтичаха. Чу се сигналният звънец. Сирената изрева и параходът бавно, като се отдели от каменния кей, потегли с пухтене срещу течението на Дунава.

Цял ден пътувахме, любувахме се на гледката от двете страни на реката и с радост следяхме прекрасните картини. Дунавът течеше бързо. Параходът пореше водата и големи пенести вълни се спущаха от острия му нос, отдалечаваха се към брега и изчезваха далеч зад нас. Колко хубав и интересен беше десният бряг — висок, набразден от малки хълмчета, потънали в зеленина! Тук-таме се белееха селца, а в още два града ние спряхме, за да се качат нови пътници. Късно вечерта параходът хвърли котва на пристанището във Видин. Слязохме и се настанихме в широка стая на хотела край брега.

Тук пренощувахме, а на сутринта, натоварени на един кабриолет, теглен от малко, но бързо конче, поехме пътя за селото на баща ми.

На площада пред пощата ни посрещна баба Гина, майка на баща ми, ниска, пълна жена, препасана с две шарени престилки — една отпред, друга отзад. Тя ни въведе в широкия двор, насаден с царевица. В дъното му се намираше нейната къща — „хижа“, както каза на мама. Тук, в една малка стая, се настанихме да живеем, а в голямата, с камина и широк одър, се бяха вече разположили баба ми с внучето си Фика, дъщеря на бащината ми сестра София, починала при раждане, и снахата Флорка, жена на брат му Флоро, заминал също на фронта.

С Фика, две години по-голяма от мене, ние по цял ден тичахме из кукуруза, беряхме любеници и пъпеши, гонехме се из големия празен хамбар, играехме на какви ли не лудешки игри, измисляни от нея. Тя беше неуморна и страшно изобретателна в забавленията, че се случваше често вечер да се върнем двамата изподрани — тя със скъсана риза, аз почти без панталонче. Тогава баба ми сядаше на къщния праг и като вдяваше лико в голямата игла, започваше да ни кърпи и сърдито да се кара:

— Фико, немирнице, няма ли да мирясаш? И ти, Ванко, защо се мъкнеш по нейния ум? Дадем ви гяволу!…

Чуден човек беше баба ми Гина!

Имаше в облеклото й, в говора, дори и в начина на живот нещо чуждо на това, което дотогава знаех за хората, и аз едва можех да я разбера. Разправяше по-късно мама, че нейният дядо или прадядо произхождал от ония власи, които през турското робство се преселили отсам Дунава.

Баба ми говореше на непознат за мене език — нито румънски, нито български. Обличаше се като власите и поддържаше същия ред, същите обичаи като техните, но се смяташе за българка.

Вкъщи живеехме тежко, както всички бедни селски семейства през войната. Обикновена храна ни беше бобът или „фасулю“, както казваше баба. Вместо хляб ядяхме качамак — „мамалига“, която се поднасяше и сутрин, и обед, и вечер. Много рядко, само на голям свят празник или на задушница, се месеше хляб — някакви безвкусни и безсолни питки, приготвени без квас, които все пак ми се струваха много сладки.

По много интересен начин приготовляваше баба ми мамалигата. Тя насипваше царевично брашно в големия котел с вряща вода, окачен на черната опушена верига под камината, и започваше да бърка с голяма дървена качамилка, докато стане на каша. После сваляше котела, сядаше на трикрако столче и като притиснеше котела с крака, продължаваше да бърка, за да се втвърди кашата. Стринка Флорика търкулваше софрата пред нея. Баба изсипваше мамалигата отгоре и след това я нарязваше с конец на парчета. В първите дни това ми се виждаше забавно, но после много намразих мамалигата. Често се захлупвах в полите на мама и със сълзи на очи я молех:

— Да си ходим в Ловеч, там баба меси хляб, а тук…

— Търпи, Ванко, търпи още малко, чедо! — успокояваше ме мама. — Дошли сме веднъж тук, трябва да изкараме до края…

А кога ще дойде този край? Колко още трябваше да търпя и чакам?

При това лятото изтече и дойде есента. Заваляха дъждове. Земята се разкаля. Аз вече не можех да излизам и играя с Фика нито на двора, нито в хамбара.

— Не може вън! — караше се баба Гина. — Я вижте каква е киша!…

Вътре, в голямата стая, също не ни позволяваха. Сестра ми Милка лежеше болна и трябваше да пазим тишина. Сви се от мъка душата ми и аз по-настойчиво взех да моля майка си:

— Хайде да си ходим в Ловеч, не искам вече тук!

Но майка ми чакаше писмо от баща ми и не се решаваше да тръгнем.

Един ден баба Гина каза:

— Да идем, булка, на Дунава за риба, че да се пооблажим малко, а то иначе все фасул, все фасул…

— Да идем, да идем! — зарадван се развиках и аз.

Денят беше слънчев и топъл. Земята бързо изсъхна и калта се твърди. Баба взе кошницата с въдиците, нарами лопатите и ние тръгнахме подир нея.

Като слязохме на брега, заварихме много жени, които също като нея ловяха риба, за да изхранят семействата си. Баба се качи в лодката и я подкара навътре в реката. Когато стигна до средата, тя престана да гребе. Извади въдиците от кошницата, сложи им по една топка качамак вместо стръв и ги пусна във водата. Ние с майка ми седнахме между върбите и ракитаците край брега и с трепет започнахме да следим сръчните движения на старицата.

Реката течеше бавно, влачеше тежките си води, плискаше се о брега, шумеше и още повече засилваше у нас чувството на несигурност и тревога.

Изведнъж отгоре, откъм Сръбско, както каза мама, се зададе нещо не много голямо, което не приличаше на параход, но бумтеше и ревеше също като него. На хоризонта, окървавен от залеза, се показа облак гъст дим. Вълните се усилваха, плясъкът стана по-шумен. Лодката се заклати и едва се крепеше на повърхността. Баба не се бави много. Скоро се върна и като се подпираше на лопатата, скочи на брега боса, със запретната пола на бялата си риза, препасана с пояс. Бързо изтегли с жилестите си ръце лодката на пясъка и дойде при нас да изпуши една лула „тутун“.

— Дадем те гяволу! — изруга тя сърдито като мъж, плю и седна.

— Кого ма, бабо?

— Кого? — Баба извади лулата от устата си и се усмихна тъй, че гнилите й черни зъби се показаха навън. — Никой, сине. Аз тъй… времето псувам, та дано ми олекне, че женска работа ли е тая — с реката да се бориш, а?… Ама ти гледай, вампорът минава — и посочи към средата на реката малкото, блеснало на слънцето катерче, което мъкнеше подир себе си два тежко натоварени шлепа.

С жаден, но все още неуспокоен поглед, аз наблюдавах вълните, които идваха от носа на катерчето, и не смеех дори да помръдна. Все ми се струваше, че водата ще се разлее по брега и ще стигне до нас.

Внезапно погледът ми се спря далеч някъде, оттатък реката, дето брегът беше по-нисък, обрасъл с гъста, изгоряла през лятото зеленина.

— Какво има там ма, бабо?

— Какво ли? Хора, сине! — отговори баба ми без желание.

Но аз не се задоволих.

— Ами какви хора?

— Власи, румънци.

— Ти ходила ли си там?

— Не.

— А защо? Нали имаш лодка?

Баба ме погледна учудена, поклати глава и извади лулата от устата си.

— Не може да се ходи, сине. Там е чужда земя. Дунавът е граница. А да се минава границата, е забранено…

— Че кой забранява ма, бабо?

— Ех, ти, много искаш да знаеш! — махна баба с ръка, изтърси лулата си и стана. — Я хайде да си ходим, че скоро ще се мръкне, а утре ще дойдем да извадим въдиците.

Станахме и тръгнахме към село. Баба вървеше напред, нарамила лопатите и кошницата, а аз и майка ми се влачехме подир нея из стръмните пътеки нагоре към градините на крайните къщи. Притисках се до мама и често се обръщах да погледна още веднъж назад към широката река, която делеше нашата от чуждата земя…

Граница!

Аз дълго не можех да разбера какъв смисъл бе вложен в тая малка дума, дълго мислих и се колебах. По-късно, когато пораснах и тръгнах на училище, всичко ми стана ясно.

На другия ден баба отиде сама да извади въдиците. Тя се върна скоро — уморена, навъсена, сърдита. Хвърли лопатите и кошницата в ъгъла, седна на одъра и извади лулата си. По израза на лицето й разбрах, че нищичко не бе уловила. Отидох в ъгъла и се уверих — кошницата беше празна. Сърцето ми се сви. Разбрах, че и утре ще ядем пак фасул.