Иван Мартинов
С чисто сърце (11)

У лелини

Войната отдавна бе свършила и войниците се бяха върнали по домовете си, а баща ми все още се губеше някъде из новите земи. Ние бяхме две деца и заплатата му едва стигаше да посрещнем насъщните си нужди. Тежко живеехме, но от ден на ден ставаше още по-тежко и ако не беше баба да ни помага, кой знае какво би станало.

Майка ми, макар да не беше къщовница, не ни оставяше гладни. Ала аз виждах с каква мъка набавяше насъщния. Тя добре разбираше защо баща ми не можеше да се върне, но като виждаше как другите се бяха наредили, съжаляваше, че се бе омъжила за музикант. Аз често я чувах да плаче тихо и да нарежда пред баба или пред леля ми:

— Музикант ли е? Не ми го хвали!…

Семейството на леля ми Елена живееше по-добре от нас. Вуйчо Марин, пътен човек, постоянно си беше у дома, а пък аз още не бях виждал баща си.

Двете сестри се обичаха и бяха привързани една към друга. Но в живота става тъй, че едната се нарежда по-добре, а другата не сполучва. Майка ми, макар и по-малка от леля Елена, бе избързала с женитбата си. Леля Елена се бе омъжила по-късно и в очите на мама беше щастлива жена.

Вуйчо Марин, като чиновник в полковия щаб, се ползуваше от редица облаги на държавната служба. Освен че заплатата му беше по-голяма, той често отиваше в командировки, та успяваше да спести малко пари. Това личеше от наредбата на техния дом. Виждаше се и от по-хубавия им живот. У тях винаги можеше да се намери всичко от каквото имаше нужда едно домакинство, когато мама разчиташе само на дажбите, отпущани на баща ми. Ние често прибягвахме до заеми от тях, но това ставаше тайно от вуйчо Марин. Леля ми много се пазеше от него, защото той смяташе, че всеки мъж трябва сам да се грижи за семейството си и се сърдеше, когато забележи, че нещо се изнася.

Това, разбира се, обиждаше майка ми и един ден, когато леля й отказа чаша захар, тя се разсърди и заяви на баба, че повече кракът й няма да стъпи там. Между двете сестри настъпи охлаждане, което не остана скрито и за мене. Но аз продължавах да ходя у лелини и да играя с двамата си братовчеди — Петко и Стефан. Там често си похапвах от софрата, на която леля винаги ме канеше. Може би тъкмо това дразнеше майка ми и тя веднъж ми забрани да ходя повече у тях.

Ала случи се тъй, че Стефчо се разболя тежко от коремен тиф и обидата на мама се стопи в чувството на състрадание към леля и детето.

Това се случи през пролетта. Момчето лежеше в малката стая бледо и посърнало, със замъглени от огъня очи, а около него се лутаха леля и баба. Като влязох при тях, аз се спрях до вратата и погледнах жално към по-малкия си братовчед.

— Къде е майка ти? — обърна се баба към мене.

— У дома.

— Иди й кажи да дойде, че Стефчо вече не е добре. Нека го види за последен път, докато е време…

Разбрах какво искаше да каже баба. Сърцето ми се късаше от жал и мъка по Стефчо. Бързо изтичах у дома и казах на мама какво е поръчала баба. Тя веднага дойде горе и още от вратата взе да нарежда. С това отношенията между двете сестри се подобриха и аз бих се чувствувал най-щастливият човек на земята, ако не беше болестта на Стефчо.

След две седмици той почина.

Измина пролетта. Дойде лятото — горещо и сухо, без капчица дъжд. С леля и баба често ходех на гроба на Стефчо. Земята там беше напукана, а цветята, поставени в глинени панички, бяха изсъхнали без вода. Но и баба, и аз обичахме да стоим на сянка под малката праскова и с любов да наблюдаваме мравките, плъзнали по дървените кръстове, пъргавите божи кравички и пчелите, които се въртяха около нас и кацаха по цветята. Тъй времето минаваше неусетно и ние като че изпитвахме някаква наслада от тайнствения и мълчалив подземен свят на мъртвите. Тъкмо по това време под влиянието на баба у мене се пробудиха първите религиозни представи и аз започнах да мисля за живота и смъртта. Като гледах тези безкрайни гробове — едни грижливо подредени, с хубави мраморни паметници, други изоставени и хлътнали, обраснали с трева и бурени, постепенно заживях с онази дълбока вяра, която е присъща на чистата детска душа, попаднала под влиянието на вярващите.

Редовно всяка неделя отивах с баба на църква. Там през цялото време на литургията стоях прав пред олтара със свещ в ръката и слушах дългите и неразбираеми проповеди на стария свещеник и на младото дяконче. Не изпущах нито един пост, нито една молитва, а два-три пъти дори се причестих.

Не знам как щеше да свърши всичко това, ако не се случи едно важно събитие в моя живот.

Веднъж отидохме с баба пак на църква. Беше някакъв малък празник, но както винаги богомолците изпълваха църквата до самото преддверие. Разбира се, повечето бяха жени, особено стари баби, но тук-там се виждаха и мъже. Като влязох с баба вътре, неочаквано пред нас, до една от колоните, видях леля Елена. Тя беше в черна рокля, с креп на главата. В ръцете си държеше запалена свещ. Баба се приближи до нея, запали своята свещ и започна да прави метани, като се кръстеше и шепнеше молитви.

Леля стоеше изправена до колоната и лицето й беше тъй бледо и строго, с такова изражение, което говореше, че тя е съвсем сломена. Аз като че прочетох в погледа й недоверие в думите на стария свещеник, който обещаваше мир и блаженство на онзи свят. В този миг някак неуместни и излишни ми се видяха молитвите на баба. „Какво ще помогнат? — питах се малко смутен от собствените си мисли. — Те не могат да върнат Стефчо!“ Аз бях ревностен в посещението на гробищата, като се надявах, че бог ще се смили над моята и бабината молба в горещите ни молитви и ще върне при живите умрялото момче. Но той беше ням и глух за нашите молби и накрая аз съвсем се отчаях от неговото равнодушие и студенина. Веднъж споделих съмненията си с баба и тя, изпаднала в ужас, ме прекръсти три пъти и каза:

— О, не говори тъй, чедо! Това е светотатство и господ ще те накаже.

— Но защо той не иска да разбере?

— Светият дух е всемогъщ и ние сме в неговата десница. Той прави това, което му е угодно.

— А защо му е угодно тъй, ма бабо?

— Мълчи, сине, мълчи! — и тя пак ме прекръсти. — Злият дух се е поселил в тебе и говори чрез твоя език. Божичко, прости му, той не знае какво говори!

Тъй завърши нашият спор. Но оттогава като че започнах по-малко да вярвам в бога.

И ето че сега, без да слушам тържествените песни на хора и певците до аналоя, аз наблюдавах хората около себе си и ми се струваше, че всичко туй, макар и да е хубаво под блясъка на запаления полилей, беше нещо като приказките на баба ми. Стоях до баба и леля, гледах ту едната, ту другата и все повече се убеждавах в своите мисли, и все повече се разколебавах, че има господ.

Когато завърши последната ектения и камбаните забиха тържествено, аз въздъхнах облекчено и тръгнах да излизам с множеството. От погледа си загубих баба, но пред мене вървеше леля и аз я следвах мълчаливо.

Обзела ме бе мъка и в детската ми глава не всичко беше ясно, но като излязох вън и се намерих сред широкия църковен двор, усетих как на душата ми става по-леко и светло, като че с вдъхването на свежия въздух очите ми бяха се отворили за светлината.

Потърсих сред гъмжилото от хора леля и побързах да я настигна. Двамата повървяхме известно време мълчаливи и после, без сам да съзнавам какво върша, попитах:

— Лельо, вярваш ли в бога?

Тя се сепна, спря се и ме погледна учудена.

— Вярвам, лелиното. Защо питаш?

— Тъй. Гледам те, че не се молиш…

— Как тъй не се моля?

— Ами че в църква стоиш не тъй както баба, и гледаш, ама нищо не виждаш…

Лицето й промени цвета си и по него като сянка премина мъката.

— Имам си грижи, Ванко.

— Знам. Ти си се молила на господ да запази Стефчо, а пък той не те е послушал и…

— Мълчи, Ванко! — извика тя отчаяна. — Малък си, а пък такива богохулни думи говориш!…

Леля не призна от страх, да не разкрие пред мене своите мисли. Аз повече не настоях. Ние влязохме в нашия двор и едва тук тя каза:

— Да ти кажа ли, макар че си дете: и да няма господ, ние трябва да си го създадем. Без господ не може да се живее.

— А животните как живеят?

— И те сигурно си имат господ, Ванко!

— И магарето ли?

— Ух, ти, безбожник! — скара ми се леля и ми се закани, но аз побягнах и повече този ден не се видяхме.

След два дни леля дойде у нас и още от вратата започна да се оплаква:

— Няма господ и туйто!

— Защо, ма како Елено? — посрещна я майка ми загрижена.

— Защо ли? — Леля ме погледна някак доверчиво, сякаш само аз щях да разбера мъката й, и повтори: — Няма, няма!

Майка ми нищо не можеше да разбере от тия нейни думи и я гледаше слисана, чакаше да чуе нещо много по-лошо. Леля седна на миндера и като ме притисна до себе си, прошепна:

— Знаеш ли, Тоте, ще има война.

— Война ли? — замря мама. — Кой ти каза?

— Бате ти Марин. Ей сега дойде от казармата. Получил съобщение. След два дни ще бъде обявена.

— Божичко! — проплака майка ми. — Ами че Цеко още не си е дошъл!

— И няма да си дойде. Оттам направо на фронта ще отиде. И не само той, но и бате ти Марин. Какъв е този господ, та ни праща само злини? — заплака леля и си отиде.

Мама изтича да каже на баба, която беше се прибрала в своето кътче. Двете се качиха горе, при леля, и там, събрани около огнището в кухнята, заприказваха за войната и нашето нещастие.

И трите бяха много разтревожени. Разговорът им се водеше за тежкия живот, който ги чака. Особено се плашеха от мисълта, че някой от мъжете може да бъде убит. Изведнъж баба се плесна по коленете и както беше седнала на столчето, започна да нарежда:

— Божичко мили, ами че те ще вземат войник и Петко! Какво ще правя тогава сама, божичко?

— Е, мале, не си сама — успокояваше я майка ми, — ами ние? Нашите мъже също…

— Ох, дъще, за всички е жалко! Таман излязохме от една война, ето ти сега пък друга…

— Божичко! — вайкаше се леля.

— Аз знаех, че тъй ще бъде! — добави мама. — Щом Цеко не си идва и не го пущат в отпуск, значи има нещо, казах си аз, и видите ли, излезе вярно…

— Аз не съм видяла, ама разправят хората, че снощи паднала опашата звезда. Да знаете, че не е на добро. Поличба божия е това, тъй да знаете! — обясняваше баба и се кръстеше. — Господи боже, бъди милостив към нас, грешните!…

Но аз бях вече убеден, че това не е работа на господ и че напразни са нейните молби… Измъкнах се и тихичко, за да не ме усетят, отидох в стаята при братовчед ми Петко, който играеше с котката.

— Чу ли? Ще има война! — казах му аз като всезнаещ.

— Каква война?

— Такава… ще се бият…

— Кои ще се бият?

— Бащите ни.

Братовчед ми ме погледна изненадан. После като се досети, че може би баща му да го набият, както него понякога биеха, започна да плаче и да вика:

— Не ща да се бият, не ща война!

Изгледах го презрително и казах:

— А бе, какво ли ти разправям? Ти си още малък и не разбираш!

Бързо излязох и си отидох, защото чух, че мама ме търсеше из двора и се заканваше, че ще ми дърпа ушите, ако не се прибера у дома.

След три дни барабанът би и общинският глашатай обяви: обща мобилизация.

Още същия ден вуйчо Марин и вуйчо Петко отидоха в казармата, а у дома останахме само ние — трите жени и децата. Баща си аз тъй и не можах да видя. Полкът, в който той служеше като музикант, беше прехвърлен от турската граница на македонския фронт.