‘A Long-bow Story’ ^[0]

Голямото надлъгване ^[0]

One day a bunniah^[1], or banker, was walking along a country road when he overtook a farmer going in the same direction. Now the bunniah was very grasping, like most of his class, and was lamenting that he had had no chance of making any money that day; but at the sight of the man in front he brightened up wonderfully.

‘That is a piece of luck,’ he said to himself. ‘Let me see if this farmer is not good for something’; and he hastened his steps.

After they had bid one another good day very politely, the bunniah said to the farmer:

‘I was just thinking how dull I felt, when I beheld you, but since we are going the same way, I shall find the road quite short in such agreeable company.’

‘With all my heart,’ replied the farmer; ‘but what shall we talk about? A city man like you will not care to hear about cattle and crops.’

‘Oh,’ said the bunniah, ‘I’ll tell you what we will do. We will each tell the other the wildest tale we can imagine, and he who first throws doubt on the other’s story shall pay him a hundred rupees.’

To this the farmer agreed, and begged the bunniah to begin, as he was the bigger man of the two; and privately he made up his mind that, however improbable it might be, nothing should induce him to hint that he did not believe in the bunniah’s tale. Thus politely pressed the great man started:

‘I was going along this road one day, when I met a merchant travelling with a great train of camels laden with merchandise—’

‘Very likely,’ murmured the farmer; ‘I’ve seen that kind of thing myself.’

‘No less than one hundred and one camels,’ continued the bunniah, ‘all tied together by their nose strings—nose to tail—and stretching along the road for almost half a mile—’

‘Well?’ said the farmer.

‘Well, a kite swooped down on the foremost camel and bore him off, struggling, into the air, and by reason of them all being tied together the other hundred camels had to follow—’

‘Amazing, the strength of that kite!’ said the farmer. ‘But—well—yes, doubtless, yes—well—one hundred and one camels—and what did he do with them?’

‘You doubt it?’ demanded the bunniah.

‘Not a bit!’ said the farmer heartily.

‘Well,’ continued the bunniah, ‘it happened that the princess of a neighbouring kingdom was sitting in her private garden, having her hair combed by her maid, and she was looking upward, with her head thrown back, whilst the maid tugged away at the comb, when that wretched kite, with its prey, went soaring overhead; and, as luck would have it, the camels gave an extra kick just then, the kite lost his hold, and the whole hundred and one camels dropped right into the princess’s left eye!’

‘Poor thing!’ said the farmer; ‘it’s so painful having anything in one’s eye.’

‘Well,’ said the bunniah, who was now warming to his task, ‘the princess shook her head, and sprang up, clapping her hand on her eye. “Oh dear!” she cried, “I’ve got something in my eye, and how it does smart!”’

‘It always does,’ observed the farmer; ‘perfectly true. Well, what did the poor thing do?’

‘At the sound of her cries, the maid came running to her assistance. “Let me look,” said she; and with that she gave the princess’s eyelid a twitch, and out came a camel, which the maid put in her pocket’—(‘Ah!’ grunted the farmer)—‘and then she just twisted up the corner of her headcloth and fished a hundred more of them out of the princess’s eye, and popped them all into her pocket with the other.’

Here the bunniah gasped as one who is out of breath, but the farmer looked at him slowly. ‘Well?’ said he.

‘I can’t think of anything more now,’ replied the bunniah. ‘Besides, that is the end; what do you say to it?’

‘Wonderful,’ replied the farmer, ‘and no doubt perfectly true!’

‘Well, it is your turn,’ said the bunniah. ‘I am so anxious to hear your story. I am sure it will be very interesting.’

‘Yes, I think it will,’ answered the farmer, and he began:

‘My father was a very prosperous man. Five cows he had, and three yoke of oxen, and half a dozen buffaloes, and goats in abundance; but of all his possessions the thing he loved best was a mare. A well-bred mare she was—oh, a very fine mare!’

‘Yes, yes,’ interrupted the bunniah, ‘get on!’

‘I’m getting on,’ said the farmer; ‘don’t you hurry me! Well, one day, as ill-luck would have it, he rode that mare to market with a torn saddle, which galled her so, that when they got home she had a sore on her back as big as the palm of your hand.’

‘Yes,’ said the bunniah impatiently, ‘what next?’

‘It was June,’ said the farmer, ‘and you know how, in June, the air is full of dust-storms with rain at times? Well, the poor beast got dust in that wound, and what’s more, with the dust some grains of wheat, and, what with the dust and the heat and the wet, that wheat sprouted and began to grow!’

‘Wheat does when it gets a fair chance,’ said the bunniah.

‘Yes; and the next thing we knew was that there was a crop of wheat on that horse’s back as big as anything you ever saw in a hundred-acre field, and we had to hire twenty men to help reap it!’

‘One generally has to hire extra hands for reaping,’ said the bunniah.

‘And we got four hundred maunds of wheat off that mare’s back!’ continued the farmer.

‘A good crop!’ murmured the bunniah.

‘And your father,’ said the farmer, ‘a poor wretch, with hardly enough to keep body and soul together—(the bunniab snorted, but was silent)—came to my father, and he said, putting his hands together as humble as could be—’

The bunniah here flashed a furious glance at his companion, but bit his lips and held his peace.

‘“I haven’t tasted food for a week. Oh! great master, let me have the loan of sixteen maunds of wheat from your store, and I will repay you.”’

‘“Certainly, neighbour,” answered my father; “take what you need, and repay it as you can.”’

‘Well?’ demanded the bunniah with fury in his eye.

‘Well, he took the wheat away with him,’ replied the farmer; ‘but he never repaid it, and it’s a debt to this day. Sometimes I wonder whether I shall not go to law about it.’

Then the bunniah began running his thumb quickly up and down the fingers of his right hand, and his lips moved in quick calculation.

‘What is the matter?’ asked the farmer.

‘The wheat is the cheaper; I’ll pay you for the wheat,’ said the bunniah, with the calmness of despair, as he remembered that by his own arrangement he was bound to give the farmer a hundred rupees.

And to this day they say in those parts, when a man owes a debt: ‘Give me the money; or, if not that, give me at least the wheat.’

Бележки

[0] This is from oral tradition. ↑

[1] Grain merchant and banker, and generally a very greedy man. ↑

Веднъж един бъния^[1] вървял по междуселския път и настигнал един селянин, който се движел в същата посока. Този бъния бил много алчен, каквито са повечето от неговото съсловие, и му било криво, че не успял да спечели никакви пари през този ден, но като видял човека пред себе си, очите му светнали.

— Това се казва късмет — казал си той. — Я да видя дали този селянин става за нещо — и ускорил ход.

След като двамата се поздравили много учтиво, бънията казал на селянина:

— Преди да те видя, тъкмо си мислех колко ми е скучно, но тъй като се движим в една посока, пътят ще ми се види по-къс в такава приятна компания.

— На драго сърце — отвърнал селянинът, — но за какво да разговаряме? Един гражданин като теб не се интересува да слуша за добитък и реколта.

— О — казал бънията, — аз ще ти кажа какво да правим. Всеки от нас ще разкаже най-невероятната история, която може да измисли, и този, който пръв прояви съмнение към историята на другия, ще му плати сто рупии.

Селянинът се съгласил и помолил бънията да започне пръв, като по-важен от двамата, а в себе си се зарекъл колкото и невероятна да е историята на бънията, с нищо да не покаже, че се съмнява в нея. При това любезно настояване големецът започнал:

— Един ден, както си вървях по този път, срещнах търговец, който пътуваше с огромен керван от камили, натоварени със стоки…

— Твърде възможно — промърморил селянинът. — И аз самият съм виждал такива неща.

— Не по-малко от сто и една камили — продължил бънията, — всички навързани една за друга с вървите на носовете им — нос за опашка — и проточили се по пътя на почти половин миля…

— Е, и какво? — казал селянинът.

— И тогава един ястреб се спусна върху най-предната камила и я отнесе ритаща във въздуха, и понеже всичките бяха навързани заедно, останалите сто камили трябваше да я последват…

— Поразителна е силата на този ястреб! — казал селянинът. — Но… добре… да, без съмнение… да… добре… сто и една камили… и какво направи той с тях?

— Ти май се съмняваш? — запитал бънията.

— Ни най-малко! — уверил го селянинът.

— Е добре — продължил бънията, — и случи се така, че принцесата на едно съседно царство седеше в градината си, а прислужницата разресваше косата й. И както гледаше нагоре с отметната назад глава, докато прислужницата прекарваше гребена, не щеш ли, проклетият ястреб прелетя над нея с плячката си и за зла участ, точно в този миг камилите се разритаха, ястребът ги изпусна и всичките сто и една камили паднаха право в лявото око на принцесата!

— Горкичката! — казал селянинът — ужасно боли, като ти влезе нещо в окото.

— И — казал бънията, който вече се вживявал в разказа си — принцесата разтърси глава и скочи, покривайки окото си с ръка. „Божичко! — извика тя — Нещо ми влезе в окото и как ужасно боли!“

— Винаги е така — отбелязал селянинът. — Напълно вярно! Е, и какво стана с горката принцеса?

— Като чу виковете й, прислужницата й се притече на помощ. „Дай да погледна“ — каза тя и издърпа клепача на принцесата, и оттам излезе една камила, която прислужницата пъхна в джоба си…

— Хм! — изсумтял селянинът.

— И тогава тя засука края на забрадката си и изкара и останалите сто камили от окото на принцесата, и ги напъха всичките в джоба си при другата.

Тук бънията се запъхтял, като че е останал без дъх, но селянинът го погледнал вяло:

— Е, и? — казал той.

— Не мога да се сетя нищо повече засега — отговорил бънията. — И без туй, това е краят. Какво ще кажеш за това?

— Удивително — отговорил селянинът. — И без съмнение, напълно вярно!

— Е, твой ред е — казал бънията. — Толкова съм нетърпелив да чуя твоята история. Сигурен съм, че ще бъде много интересна.

— Да, и аз така мисля — отвърнал селянинът и започнал:

— Баща ми беше много заможен човек. Пет крави имаше и три чифта волове, и половин дузина биволи, и кози в изобилие. Но от всичко, което имаше, най-скъпа му беше една кобила. Чистокръвна кобила беше тя… ех, много добра кобила!

— Да, да — прекъснал го бънията, — карай нататък!

— Продължавам — казал селянинът, — не ме притеснявай! И така, един ден, за лош късмет, той яздил тази кобила до пазара със скъсано седло, което така я охлузило, че като се прибраха у дома, тя имаше рана на гърба си, голяма колкото дланта ти.

— Да — казал бънията нетърпеливо, — а по-нататък?

— Беше през юни — продължил селянинът, — а знаеш как през юни има често прашни бури, понякога и с дъжд? Е, и на бедното животно му попаднал прах в раната и освен това заедно с праха и малко житни зърна. И заради праха, топлината и влагата това жито покълна и започна да расте!

— Житото покълва, когато има добри условия — съгласил се бънията.

— Да. А след това видяхме, че на гърба на коня имаше реколта от пшеница, голяма колкото поле от сто акра, и трябваше да наемем двайсет мъже да ни помогнат да я ожънем!

— За жътвата обикновено се налага да се наемат помощници — казал бънията.

— И добихме четиристотин маунда^[2] жито от гърба на тази кобила! — продължил селянинът.

— Добра реколта! — промърморил бънията.

— А твоят баща — казал селянинът, — един беден нещастник, който едва изкарваше, колкото да не умре от глад — бънията изсумтял, но запазил мълчание, — дойде при моя баща и каза с най-смирен вид и умолително събрани длани…

Тук бънията хвърлил яростен поглед към спътника си, но прехапал устни и замълчал.

— „Не съм хапнал нищо от една седмица. О, велики господарю, дай ми на заем шестнайсет маунда жито, а сетне ще се разплатя.“ „Разбира се, съседе — отвърна баща ми, — вземи, колкото ти е нужно, ще ми го върнеш, когато можеш.“

— Е, и? — запитал бънията с гневен поглед.

— Ами, той си отнесе житото — отвърнал селянинът, — но така и не го върна, та дългът си стои и до днес. Чудя се понякога, дали да не се обърна към закона заради това.

Тогава бънията започнал да си движи палеца нагоре-надолу по пръстите на дясната си ръка, а устните му мърдали, пресмятайки бързо.

— Какво има? — запитал селянинът.

— Житото е по-евтино. Ще ти платя житото — казал бънията с отчаяно примирение, като си спомнил, че според уговорката, предложена от самия него, ще трябва да даде на селянина сто рупии.

И до ден днешен, когато някой има дълг, хората по тези места казват: „Дай ми парите или поне ми дай житото.“

Бележки

[0] Източник: The Olive Fairy Book. Andrew Lang, editor. Henry Justice Ford, illustrator. London: Longmans, Green & Co., 1907. ↑

[1] Бъния (инд.) — лихвар. — Б.пр. ↑

[2] Маунд — индийска единица за тегло равна на около 37 кг. — Б.пр. ↑