Иван Вазов
Разговор

Там при Искъра дремливи

вайкаше се планината:

Де са дните ми щастливи?

Де ми фръкна тишината?

 

Мирна бях от памти-века,

непристъпна, непозната;

но проникна тук човека

с търнокоп, със чук, с лопата,

 

накърни се мойта цялост,

мойто девство неначето,

и желязото без жалост

бръкна ми в телото клето.

 

Канарите ми разруши,

рътовете ми пресече,

с шум гранитите промуши,

дупки в тях въртя, изсече.

 

На усойте ми дълбоки

шумата с барут опърли,

и въз Искъра — високи,

дръзки мостове префърли.

 

Из клисура затрещяха

с пушек колела железни,

пощуряли зафърчаха

по яруги и над бездни.

 

Оттогава мойта строга

тишина вековна фръкна,

възцари се тук тревога,

и тя вече не замлъкна!

* * *

Чу я влакът фърковати,

кат минуваше из друма,

дим кълбо в небе изпрати,

писна, спря се, па й дума:

 

„— Не кълни духа човешки,

че гранита твърд убори,

твойте самотий мъртвешки

на живота че отвори.

 

Този друм сближи два света —

славно върши той дело си —

и на мойте колелета

цяло бъдеще се носи.

 

Твойта красота в забвенье

не е вече в таз минута,

няма скрита тя да вене,

не обичана, не чута.

 

Милиони очи жедни

теб се радват, възхищават,

твойте пазви ненагледни

на света достъпни стават;

 

твойте пазви, твойте тайни

и съкровища безвестни…

Грях е да стоят незнайни

божий дарове чудесни.

 

Там, де мина — възвестявам

край на дрямка, пробужденье,

там, де ази прогърмявам —

бликват сили, възрожденье.

 

Планинице, не оплаквай

тишината си безпечна,

на живота не натяквай:

вечен сън — туй смърт е вечна!“

 

Много йощ би казал влака —

планината да раздума,

но не можеше да чака —

свирна пак, пое си друма.