Фред Варгас
Неудържимата армия (9)

IX

На Ордебекското възвишение Адамсберг си избра едно ниско зидче на слънце и седна отгоре му по турски. Свали обувките и чорапите си и засъзерцава бледозелените хълмове, кравите, застинали като статуи по ливадите, сякаш поставени там, за да служат за ориентири. Много бе възможно Емери да е прав, Ербие да си е пуснал куршум в челото, уплашен до смърт от появата на черните конници. Но да насочиш към себе си пушка, отдалечена на няколко сантиметра, не беше естествено. По-сигурно и по-правдоподобно би било да налапаш дулото. Ако се приеме анализът на Емери, Ербие е искал да изкупи вината си, като се убие, както е убивал животните — прицелвайки се право в челото. Способен ли беше този тип на угризения, останала ли му бе някаква съвест? Възможно ли бе до такава степен да се бои от Неудържимата армия? Да. Тази черна, саката и смрадлива кавалкада разяждаше земята на Ордебек от десет века. Бе изкопала там бездни, в които всеки, колкото и здравомислещ да беше, можеше внезапно да се сгромоляса и да остане техен пленник.

Един есемес от Церк го уведоми, че Елбо сам е пил вода. На Адамсберг му трябваха няколко секунди, за да си спомни, че това е името на гълъба. Следваха няколко послания от Бригадата, анализът потвърждаваше наличието на хлебна среда в гърлото на жертвата Тюило Люсет, но не и в стомаха й. Безспорно убийство. Момиченцето се възстановяваше във Версайската болница заедно с песчанката си, фалшивият чичо бил добре и поставен под домашен арест. Ретанкур изпращаше по-тревожно съобщение, написано с главни букви. Момо Фитила в предварителния, улики достатъчни за обвинение, изгорелият старец идентифициран, голяма олелия, да се обади спешно.

Адамсберг изпита някакво усещане на силно неудоволствие, материализирано в иглички, които го забоцкаха по тила, може би това беше едно от електрическите топчета на Емери. Разтри врата си и набра номера на Данглар. Беше единайсет часът и майорът трябваше да е на поста си. Твърде рано, за да се е задействал, но присъстващ.

— Защо сте още там? — попита Данглар със сутрешния си кисел тон.

— Намериха трупа на вчерашния ловец.

— Видях. Това не е наша работа. Разкарайте се от този тъп гримвелд, преди някой да ви е сграбчил. Тук имаме новини. Емери може да се справи и без нас.

— Което и иска. Симпатичен е, сговорчив, но ме изпраща да си ходя със следващия влак. Решил е, че е самоубийство.

— Това сигурно го урежда.

— Естествено. Но старата Лео, у която спах, е уверена, че е убийство. За Ордебек тя е каквото е гъбата за водата. Всичко попива, при това от осемдесет и осем години насам.

— А като натиснете, какво още казва?

— Кое като натисна?

— Лео. Както се натиска гъба.

— Не, Данглар, нищо повече не казва. Не е някаква клюкарка. Функционира по закона на пеперудата, която размахва криле в Ню Йорк и предизвиква експлозия в Банкок.

— Тя ли ви го каза?

— Не, Емери.

— Греши вашият Емери. Пеперудата маха криле в Бразилия, а торнадото се вихри в Тексас.

— Това променя ли нещо, Данглар?

— Променя. Като се отдалечават от думите, и най-чистите теории се превръщат в празни приказки. И вече никой нищо не знае. От приблизителна истината става неточна, разпада се и на мястото й се настанява мракобесието.

Настроението на Данглар леко се подобряваше както всеки път, когато имаше възможност да поумува, дори да поспори, демонстрирайки чудеса от знание. Майорът нямаше навик да говори по цял ден, но мълчанието не му се отразяваше добре, тъй като предлагаше обширен терен, твърде подходящ за разгръщане на меланхоличния му нрав. Понякога няколко реплики бяха достатъчни, за да изтръгнат Данглар от здрачния му свят. Адамсберг отлагаше момента, в който трябваше да засегне въпроса с Момо Фитила, Данглар също, което не предвещаваше нищо добро.

— Сигурно има повече от един вариант на тази история с пеперудата.

— Няма — твърдо отвърна Данглар. — Това не е притча, а научна теория за предвидимостта. Създадена е от Едуард Лоренц през 1972 година и е така, както ви казах. Пеперудата е в Бразилия, торнадото в Тексас. Няма варианти.

— Дадено. Данглар, няма да спорим. Какво прави Момо в предварителния арест?

— Прибрахме го тази сутрин. Използваният бензин съответства на този, който той употребява.

— Съвсем точно ли?

— Не, няма достатъчно масло. Но си е бензин за мотопед. Момо няма алиби за нощта на палежа, никой не го е видял. Уж някакъв тип му бил определил среща в един парк, за да му каже нещо за брат му. Момо напразно чакал два часа, после се прибрал.

— Това не е достатъчно за арест, Данглар. Кой реши така?

— Ретанкур.

— Без вашето разрешение?

— Със. Около колата има следи от подметки на маратонки, пропити с бензин. Маратонките намерихме тази сутрин у Момо, прибрани в найлонов плик. Никакво съмнение няма, господин комисар. Момо глупаво повтаря, че не са негови. Защитата му е отчайваща.

— Има ли негови отпечатъци върху плика и маратонките?

— Чакаме резултатите. Момо казва, че ще има, защото ги е пипал. Един вид намерил плика в гардероба си и решил да види какво има вътре.

— Неговият номер ли са?

— Да. Четирийсет и трети.

— Това нищо не значи. Среден мъжки размер.

Адамсберг отново прекара ръка по тила си, за да улови топчето електричество, което се разхождаше там.

— Има и по-лошо — продължи Данглар. — Старецът не се е свлякъл, защото е заспал. Бил е седнал, когато седалката му е пламнала. Следователно подпалвачът със сигурност го е видял. Отдалечаваме се от непредумишленото убийство.

— Нови ли са?

— Кое да е ново?

— Маратонките.

— Да, нови са, защо?

— Кажете ми, майоре, защо Момо ще отиде да пали кола, като си съсипе новите маратонки? И ако го е направил, защо после не се е отървал от тях? А ръцете му? Проверихте ли дали по тях има следи от бензин?

— Експертът всеки момент ще дойде. Получихме заповед да действаме по спешност. Достатъчно беше името, за да стане ясно къде сме стъпили. Изгорелият старец е Антоан Клермон-Брасьор.

— Самият той — каза Адамсберг след кратка пауза.

— Именно — тържествено потвърди Данглар.

— И Момо е попаднал на него случайно?

— Защо случайно? Унищожавайки Клермон-Брасьор, той поразява капитализма право в сърцето. Може би такава е била амбицията му.

Адамсберг остави Данглар да си говори сам известно време, докато обуваше чорапите и обувките си с една ръка.

— Съдията уведомен ли е?

— Чакаме анализа на пробите от ръцете.

— Данглар, какъвто и да е резултатът от анализа, не пускайте искане за повдигане на обвинение. Изчакайте ме.

— Не виждам как. Ако съдията разбере, че сме се забавили с име като Клермон-Брасьор, министърът незабавно ще ни наскочи.

— Кой ръководи групировката Клермон понастоящем?

— Бащата все още е държал две трети от акциите. Двамата му синове си поделят останалото. Опростено казано. Всъщност бащата е държал две трети от отраслите строителство и металургия. Единият от синовете е мажоритарен собственик в информатиката, другият — в недвижимите имоти. Но като цяло бащата е държал юздите и не е имал намерение да остави синовете си да командват. От една година насам се носят слухове, че старият започва да прави гафове и че Кристиян, по-големият син, е смятал да го постави под запрещение, за да запази групировката. Старият се ядосал и мислел да се ожени следващия месец за чистачката си, четирийсет години по-млада от него жена от Кот д’Ивоар, която се грижи за него и обитава леглото му от десет години. Тя има син и дъщеря, които старият Антоан е смятал да осинови по-късно. Нищо чудно да е било само предизвикателство, но решимостта на стареца може да бъде сто пъти по-неумолима от младежкия плам.

— Проверихте ли алибитата на синовете?

— Пълно вето — отвърна Данглар през зъби. — Били прекалено шокирани, за да са в състояние да приемат полицията, молят ни да почакаме.

— Данглар, кой експерт ни изпраща лабораторията?

— Ензо Лалонд. Много е добър. Не правете това, господин комисар. Килимът вече гори от двата края.

— Кое това?

— Нищо.

Адамсберг прибра телефона си, потърка тила си и протегна ръка към хълмовете, та да изхвърли електрическото си топче някъде в пейзажа. И като че ли успя. Бързо претича през тесните улички на Ордебек с развързани обувки, за да стигне до телефонната кабина, която бе забелязал на пътя между ханчето на Лео и центъра. Скрита от погледите кабина, оградена от високите съцветия на дивите моркови. Обади се в лабораторията и поиска да говори с Ензо Лалонд.

— Не се притеснявайте, господин комисар — извини се Лалонд. — Ще бъда при вас най-много след четирийсет и пет минути. Тичам.

— Не, не тичайте. Задържат ви за известно време в лабораторията, после не можете да запалите колата си, след това попадате в задръстване, по възможност имате пътно произшествие. Ако успеете да счупите някой фар в крайпътен камък, ще е идеално. Или да си смачкате бронята. Импровизирайте, казват, че ви бива.

— Какво не е в ред, господин комисар?

— Трябва ми време. Вземете си пробите възможно най-късно, после обявете, че някаква системна грешка е провалила анализа. И трябва да се направо наново утре.

— Господин комисар — каза Лалонд след кратка пауза, — давате ли си сметка какво искате от мен?

— Няколко часа, нищо повече. По заповед на висшестоящ офицер и в интерес на следствието. Обвиняемият отива в затвора, каквото и да се случи. Можете да му дадете един ден, нали?

— Не знам, господин комисар.

— Добре, не се сърдете, Лалонд. Дайте ми доктор Ромен и забравете това поръчение. Ромен ще се заеме, без да се шашка.

— Хубаво, господин комисар, съгласен съм — каза Лалонд след нова пауза. — Услуга за услуга. На мен се падна тази история с връвта от краката на гълъба. Дайте ми и вие малко време, претоварен съм.

— Колкото искате. Но открийте нещо.

— Има парчета кожа, закачени за връвта. На извършителя. Може би дори с кръв. Трябва само да търсите човек с невидима драскотина на гънката на показалеца. А и връвта може да ни каже още нещо. Не е от обикновените.

— Много добре — поздрави го Адамсберг, усещайки, че Ензо Лалонд се опитва да го накара да забрави малодушието му. — Само не се обаждайте в Бригадата, нито на мобилния ми.

— Ясно, господин комисар. Още нещо само. Мога да изчакам до утре, преди да си дам заключенията. Но не бих фалшифицирал резултатите от анализа. Не искайте това от мен. Ако въпросният тип е виновен, нищо не мога да направя.

— Не става въпрос за фалшификации. Във всички случаи ще намерите следи от бензин по пръстите му. При това същите като върху маратонките му, защото ги с пипал, и същите като на мястото на пожара. Ще го заключат, можете да сте сигурни.

И всички ще са доволни, помисли в заключение Адамсберг, преди да затвори, после изтри следите от пръстите си върху слушалката с края на ризата си. И животът на Момо Късия фитил ще се отправи към вече написаната му, вече запечатаната му съдба.

 

 

Стопанството на Леони се появи в далечината и Адамсберг внезапно спря и се ослуша. В ясния въздух се разнасяше продължителен вопъл, острото стенание на разтревожено куче. Адамсберг се затича по пътя.