Фред Варгас
Неудържимата армия (8)

VIII

Сутринта Адамсберг обу панталона си и тихо излезе навън, стъпвайки бос по влажната трева. В шест и половина росата още не се бе изпарила. Чудесно бе спал върху стария вълнен дюшек, хлътнал в средата, където се бе свил като птиче в гнездото си. Няколко минути крачи из ливадата, преди да открие каквото търсеше — гъвкава пръчица, чийто край, сплескан във формата на малка метличка, можеше да му послужи като заместител на четка за зъби. Тъкмо подготвяше края на четката си, когато Лео се показа на прозореца.

— Хелоу, обади се капитан Емери, иска да ви чуе и не изглежда доволен. Идвайте, докато е топло кафето. Ще настинете, ако стоите бос навън.

— Откъде е узнал, че съм тук? — попита комисарят и влезе вътре.

— Сигурно не се е хванал на историята с братовчеда. Сетил се е за парижанина, слязъл вчера от автобуса. Каза, че хич не му е приятно ченге да му ходи по петите и аз да го крия. Ще речеш, че сме заговорничили като на война. Може да ви създаде неприятности, да знаете.

— Ще му кажа истината. Дошъл съм да видя на какво прилича гримвелдът — каза Адамсберг и си отряза дебела филия.

— Точно. А няма хотел.

— Именно.

— Ако ще ходите в участъка, няма да хванете влака от осем и петдесет в Лизийо. Можете да вземете следващия, от четиринайсет и трийсет и пет, в Серне. Да не забравите да предвидите половин час за автобуса. Като излезете оттук, свивате надясно, после пак надясно и оттам имате осемстотин метра до центъра. Жандармерията е точно зад градинката. Оставете си чашата, аз ще раздигна масата.

Адамсберг измина около километър през полето и се представи на рецепцията в жандармерията, странно боядисана в ярко жълто като почивна станция.

— Комисар Жан-Батист Адамсберг — представи се той на един дебел сержант. — Капитанът ме очаква.

— Точно така — отвърна сержантът, като му хвърли плахия поглед на човек, който не би искал да е на негово място. — По коридора, кабинета в дъното. Вратата е отворена.

Адамсберг спря на прага и няколко секунди разглежда капитан Емери, който се разхождаше в кабинета си, нервен, напрегнат, но твърде елегантен в ушитата си по мярка униформа. Хубав мъж, преминал четирийсетте, с правилни черти, буйни и все още руси коси, с военна риза с еполети, под която не личеше да има корем.

— Какво желаете? — попита Емери, като се обърна към Адамсберг. — Кой ви каза да влизате?

— Вие, капитане. Вие искахте да дойда тази сутрин възможно най-рано.

— Адамсберг? — каза Емери, като набързо огледа комисаря, който, освен че носеше безформени дрехи, не се бе нито обръснал, нито сресал.

— Съжалявам, че съм небръснат — извини се Адамсберг и му стисна ръката. Не смятах да оставам в Ордебек през нощта.

— Седнете, господин комисар — покани го Емери, като продължи да го разглежда.

Не съумяваше да свърже известното име, известно и с добро, и с лошо, с този толкова дребен и скромен на вид мъж, който от мургавото лице до черните дрехи изглеждаше някак разглобен, неокачествим и неуместен. Потърси погледа му, без да го намери, и се спря на усмивката, колкото приятна, толкова и отнесена. Нападателната реч, която бе предвидил, се изгуби в недоумението му и сякаш се разби не в някакво препятствие, а в пълната липса на препятствие. А не виждаше как би могъл да нападне, дори само да обхване липсата на препятствие. Адамсберг започна пръв.

— Леони ме уведоми за недоволството ви, капитане — каза той, подбирайки думите си. — Но явно има някакво недоразумение. Вчера в Париж беше трийсет и шест градуса и попаднах на възрастен човек, който беше убил жена си със среда от хляб.

— Със среда от хляб ли?

— Като натъпкал две големи шепи среда от хляб в гърлото й. Затова идеята да се поразходя на хлад по гримвелда ме изкуши. Разбирате, предполагам.

— Може би.

— Набрах и изядох много черници. — И Адамсберг чак сега видя, че черните следи от плодовете още не бяха изчезнали от дланите му. — Не бях предвидил, че ще срещна Леони, тя чакаше кучето си на пътя. И тя не бе предвидила, че ще открие трупа на Ербие при параклиса. От уважение към прерогативите ви не отидох на местопрестъплението. Нямаше вече влак и тя ми предложи гостоприемството си. Не очаквах, че ще пуша истинска хаванска пура с калвадос от добра реколта до огнището, а точно това се случи. Много свястна жена, както би казала самата тя, всъщност доста повече от това.

— Знаете ли защо тази много свястна жена пуши истински кубински пури? — за пръв път се усмихна Емери. — Знаете ли коя е тя?

— Не ми каза фамилията си.

— Не се учудвам. Лео е Леони Мари дьо Малре, графиня Д’Ордебек. Едно кафе, господин комисар?

— Да, благодаря.

 

 

Лео, графиня Д’Ордебек. Която живееше в древна порутена къща и се бе издържала от приходите на ханчето си. Която сърбаше чорбата си с голяма лъжица и плюеше парченца тютюн. Капитан Емери се появи с две чаши, като този път се усмихваше искрено и показваше, че „не е лош човек“, както го бе описала Лео, че е прям и дружелюбен.

— Учудвате ли се?

— И още как. Тя е бедна. Каза ми, че граф Д’Ордебек е богат.

— Тя е първата жена на графа и оттогава има шейсет години. Луда младежка любов. Предизвикаха нечуван скандал в графския род и ги подложиха на такъв натиск, че след две години се разведоха. Разправят, че дълго време са продължили да се виждат. Но после са се вразумили и всеки е поел по пътя си. Но да оставим Лео — каза Емери и спря да се усмихва. — Когато вчера пристигнахте, нищо ли още не знаехте? Имам предвид, когато сутринта ми се обадихте от Париж, не знаехте, че Ербие е мъртъв, при това мъртъв до параклиса?

— Не знаех.

— Да приемем. Често ли ви се случва да напуснете Бригадата и да тръгнете да се разхождате из гората при пръв удобен случай?

— Често.

Емери отпи от кафето си и вдигна глава.

— Сериозно?

— Да. А и тази среда от хляб сутринта.

— И какво казват вашите хора?

— Сред моите хора, капитане, има един, дето страда от хиперсомния и заспива без предупреждение, един зоолог, специалист по рибите, главно речните, една булимичка, която изчезва по всяко време, за да си зареди хладилника, една стара чапла, запозната с всички приказки и легенди, едно чудовище на знанието, захранвано с бяло вино, и какво ли не още. Никой от тях не може да си позволи да се формализира.

— А бачкат ли?

— Много.

— Какво ви каза Лео, когато я срещнахте?

— Поздрави ме, вече знаеше, че съм ченге и че идвам от Париж.

— Нищо чудно, тя има хиляда пъти повече нюх от кучето си. Впрочем тя би се шокирала, ако разбере, че наричам това нюх. Тя си има собствена теория за сборния ефект на подробностите върху действителността. Историята с пеперудата, размахала крило в Ню Йорк и предизвикала експлозия в Банкок. Вече не знам откъде идва всичко това.

Адамсберг поклати глава — и той не знаеше.

— Лео много държи на крилото на пеперудата подзе Емери. Казва, че главното е да я забележиш в момента, когато се раздвижи. А не когато всичко хвръкне във въздуха. В това отношение много я бива, не може да се отрече. Лина вижда преминаването на Неудържимата армия. Това е крилото на пеперудата. Шефът й разпространява новината, Лео я научава, майката се уплашва, викарият й дава името ви — нали не се лъжа?, — тя взима влака, историята й ви заинтересува, в Париж е трийсет и шест градуса по Целзий, старицата е задушена със среда от хляб, свежестта на гримвелда ви изкушава, Лео дебне на пътя и сто ви, седите тук.

— Което не е точно експлозия.

— Но смъртта на Ербие е експлозия. Експлозията на съня на Лина в действителността. Сякаш сънят е накарал вълка да излезе от гората.

— Господарят Елекен е посочил жертвите и някакъв човек се смята за упълномощен да ги убие. Това ли мислите? Че видението на Лина е родило убиец?

— Това не е просто видение, а легенда, която живее в Ордебек от хиляда години. Можем да се обзаложим, че повече от три четвърти от жителите се боят от преминаването на мъртвите конници. Всички биха се разтреперили, ако името им бъде произнесено от Елекен. Но не биха си признали. Мога да ви уверя, че всички избягват гримвелда нощем, освен някои младоци, които искат да се докажат. Тук да прекараш една нощ на пътя за Боневал е нещо като ритуал, като посвещаване в мъжественост. Средновековен обичай. Но оттам до убийство, извършено от някой, който вярва, че трябва да изпълнява повелите на Елекен, разликата е от земята до небето. Едно нещо признавам — в основата на смъртта на Ербие е ужасът от Армията. Казах „смъртта“, не „убийството“.

— Лео спомена изстрел.

Емери поклати глава. Сега, когато плановете му за атака се бяха почти провалили, позата и изражението му бяха изгубили бюрократичния си вид. Промяната бе впечатляваща и Адамсберг пак се сети за глухарчето. Когато е затворено вечер, жълтав стрък, тънък и неубедителен, и когато е отворено сутрин, щедро и привлекателно. Но за разлика от майката Вандермот якият капитан ни най-малко не приличаше на крехко цвете. Комисарят все още търсеше името на семето парашутист и изпусна първите думи от отговора на Емери.

— … наистина е неговата пушка „Дарн“ с рязана цев. Това животно ценеше разпръснатите изстрели, за да уцели и майката, и малките едновременно. Стреляно е от много близко, но това не пречи да е държал пушката пред себе си, да е доближил дулото до челото си и да е стрелял.

— Защо?

— Заради това, за което говорихме. Заради появата на Неудържимата армия. Можем да си представим как е станало. Ербие научава за предсказанието. Той има порочна душа и го знае. Уплашва се и рухва. Изпразва фризерите си, сякаш за да отрече ловните си подвизи, и се убива. Защото се твърди, че който сам сложи край на живота си, не попада в ада на Елекеновата армия.

— Защо казвате, че е доближил дулото до челото си? Не го ли е докоснал?

— Не. Стреляно е от поне десетина сантиметра.

— Би било по-логично да опре дулото в челото си.

— Не е задължително. Зависи от това какво е искал да види, преди да стреля. Например пастта на пушката, насочена към него. Засега имаме само неговите отпечатъци по приклада.

— Но можем да предположим също, че някой се е възползвал от предсказанието на Лина, за да се отърве от Ербие, като имитира самоубийство.

— Но не и че е изпразнил фризерите. По нашите места имаме повече ловци, отколкото любители на животните. Особено като се има предвид, че глиганите правят големи поразии. Не, Адамсберг, с този жест той е отрекъл престъпленията си, откупил ги е.

— А мотопедът му? Защо ще го крие в храсти те?

— Не го е крил. Просто го е поставил там, на по-закътано място. Рефлекс, предполагам.

— А защо се е убил до параклиса?

— Ами защото според легендата сграбчените често ги намират близо до изоставени църкви. Знаете ли какво е „сграбчен“?

— Да — потвърди отново Адамсберг.

— Значи, те са близо до дяволските места, тоест до местата на Елекен. Ербие се убива там, така той изпреварва съдбата си и избягва наказанието.

Адамсберг седеше на този стол от прекалено много време и нетърпението вече гъделичкаше краката му.

— Може ли да се разхождам в кабинета ви? Не мога да седя дълго.

Изражение на откровена симпатия напълно разведри лицето на капитана.

— И аз — каза той със задоволството на човек, открил у другия собствените си терзания. — От седенето нещо ми става в стомаха, образуват се електрически топчета. Множество малки топчета, които се разхождат в стомаха ми. Разправят, че моят прапрадядо маршал Д’Емери Даву е бил голям нервак. Налага ми се да вървя по един-два часа на ден, за да освободя напрежението. Какво ще кажете да поговорим, докато се разхождаме по улиците? Хубави са, ще видите.

Капитанът поведе колегата си през тесни улички, между стари кирпичени стени и ниски къщи с изгнил гредоред, запуснати хамбари и криви ябълкови дървета.

— Лео не е на това мнение — каза Адамсберг. — Тя не се съмняваше, че Ербие е бил убит.

— Как го обяснява?

Адамсберг сви рамене.

— Никак. Изглежда го знае, защото го знае, и точка.

— Това е проблемът с нея. Много е умна, обаче с течение на годините е решила, че е винаги права. Ако й отрежат главата, Ордебек ще изгуби голяма част от своята, истина е. Но колкото повече остарява, толкова по-малко обяснява думите си. Репутацията, която е придобила, й харесва и я поддържа. Наистина ли не ви каза нищо повече?

— Не. Каза, че изчезването на Ербие не е загуба. Че не е била шокирана, когато го е открила, защото е знаела, че е мъртъв. Повече ми разправи за лисицата и синигера й, отколкото за това, което е видяла при параклиса.

— Синигерът, дето избрал трикраката лисица?

— Да, точно. Разказа ми и за кучето си, за кучката от съседното стопанство, за свети Антоний, за ханчето си, за Лина и семейството й, за вас и как ви е измъкнала от блатото.

— Вярно е — усмихна се Емери. — Дължа й живота си и това е първият ми спомен. Наричат я „водната ми майка“, защото съм се родил повторно, като ме е извадила от блатото Жанлен. Оттогава родителите ми боготворяха Лео и ме бяха заклели да не давам косъм да падне от главата й. Беше посред зима и Лео излезе от блатото с мен, замръзнала до кости. Разправят, че й трябвали три дни, за да се стопли. После се разболя от плеврит и всички мислеха, че няма да я бъде.

— За студа не ми е разказвала. Нито че се е омъжила за графа.

— Тя никога не се хвали, задоволява се без много шум да наложи убежденията си, а това не е никак малко. Няма човек оттук, който да се осмели да убие трикраката й лисица. Освен Ербие. Лисицата е загубила лапата и опашката си в един от неговите проклети капани. Но не е имал време да я довърши.

— Защото Лео го е убила, преди той да убие лисицата.

— Тя е способна да го направи — каза Емери доста весело.

— Смятате ли да наблюдавате следващия кандидат за сграбчване? Стъкларя?

— Той не е стъклар, а майстор на витражи.

— Да, Лео каза, че много го бивало.

Глейо е мръсна гадина и не се бои от никого. Не е от тия, дето биха се уплашили от Неудържимата армия. Ако за нещастие се уплаши, нищо не може да се направи. Не можеш да попречиш на никого да се убие, ако пожелае.

— А ако грешите, капитане? Ако Ербие е бил убит? Тогава биха могли да убият и Глейо. За това говоря.

— Инатите се, Адамсберг.

— И вие, капитане. Защото нямате друго решение. Самоубийството би било по-малкото зло.

Емери забави ход, накрая спря и извади цигарите си.

— Давайте, господин комисар.

— Изчезването на Ербие е установено преди повече от седмица. Освен едно безрезултатно посещение в дома му нищо друго не сте направили.

— Такъв е законът, Адамсберг. Ако Ербие е искал да се махне, без да съобщи на никого, аз нямам право да го преследвам.

— Дори след преминаването на Неудържимата армия?

— Тази лудост няма място в разследване на жандармерията.

— Напротив. Вие признавате, че Армията е в основата на всичко. Все едно дали са го убили или се е убил. Знаете, че е бил посочен от Лина, и нищо не сте направили. А когато намирате тялото, вече е твърде късно да събирате улики.

— Смятате, че ще имам неприятности?

— Да.

Емери дръпна от цигарата си, издуха пушека така, сякаш въздишаше, после се облегна на стария зид покрай улицата.

— Добре — съгласи се той. — Ще имам неприятности. Или няма. Не мога да нося отговорност за самоубийство.

— Точно затова държите толкова на него. Грешката е по-малка. Но ако е убийство, сте затънали до гуша.

— Нищо не го доказва.

— Защо не се опитахте да откриете Ербие?

— Заради семейство Вандермот, Заради Лина и откачените й братя. Не се разбираме с тях, не исках да играя тяхната игра. Аз съм представител на реда, а те на лудостта. Двете не се връзват. Няколко пъти съм прибирал Мартен за нощно бракониерство. И по-големия също, Иполит. Беше заплашил с оръжие група ловци, принудил ги да се съблекат, взел им карабините и хвърлил дрехи и пушки в реката. Не можеше да плати глобата, затова прекара двайсет дни на топло. Много ще му хареса да види как ме изхвърлят. Затова не си мръднах пръста. Дума да не става, че ще им падна в капана.

— Какъв капан?

— Най-простия. Лина Вандермот твърди, че е имала видение, после Ербие изчезва. Всъщност са се наговорили. Аз тръгвам да търся Ербие и те подават оплакване, че злоупотребявам с властта си и нарушавам личната им свобода. Лина е учила право и познава закона. Представете си, че се заинатя и продължа да търся Ербие. Жалбата стига до Генералната дирекция. Един прекрасен ден Ербие се появява в пълна форма, присъединява гласа си към другите и също подава оплакване срещу мен. Получавам порицание или понижение.

— В такъв случай защо Лина е съобщила имената на другите двама заложници на Армията?

— За по-правдоподобно. Тя е хитра като лисица въпреки безобидния си вид на добродушна дебелана. Армията често сграбчва няколко живи едновременно и тя го знае. Като посочи няколко сграбчени, внася объркване. За тези неща мислех. Убеден бях, че е така.

— Но не се оказа така.

— Не.

Емери угаси цигарата си на зида и завря фаса между два камъка.

— И така става — каза той. — Убил се е.

— Не мисля.

— Мамка му — повиши тон Емери. — Какво искаш от мен? Не знаеш нищо за тази история, не познаваш тукашните, тропваш се тук от твоята столица без предупреждение и даваш заповеди.

— Столицата не е моя, аз съм от Беарн.

— Какво ми пука?

— И това не са заповеди.

— Ще ти кажа какво ще стане, Адамсберг. Ти ще си вземеш влака, аз ще приложа към дело случая със самоубийството и всичко ще се забрави след три дни. Освен ако, разбира се, нямаш намерение да ми мътиш водата с твоите подозрения за убийство. Които не почиват на нищо. Вятър и мъгла е таз работа.

Вятърът ти минава през ушите, казваше майката на Адамсберг. А на вятъра нито една мисъл не може да се задържи за дълго. На вятъра или под водата, все тая. Всичко се къдри и се превива. Адамсберг знаеше това и си нямаше доверие.

— Нямам намерение да ти мътя водата, Емери. Казвам само, че на твое място щях да поставя под охрана следващия от списъка. Стъкларя.

— Майстора на витражи.

— Да. Постави го под охрана.

— Ако направя това, Адамсберг, сам си слагам главата в торбата. Не разбираш ли? Това би означавало, че не вярвам в самоубийството на Ербие. А аз вярвам. Искаш ли да ти кажа? Лина имаше всички причини да подтикне тоя тип към самоубийство и може би го е направила. Виж, по този въпрос мога да проведа разследване. Подтикване към самоубийство. Хлапетата Вандермот имат защо да искат да пратят Ербие по дяволите. Баща им и Ербие бяха невероятни животни, надпреварваха се по жестокост.

Емери пак тръгна с ръце в джобовете, деформирайки линията на униформата си.

— Приятели ли бяха?

— Дупе и гащи. Разправят, че бащата Вандермот имал един алжирски куршум в главата и на това отдаваха пристъпите му на амок. С онзи садист Ербие взаимно се насърчаваха, няма съмнение по този въпрос. Така че да тероризира Ербие, да го доведе до самоубийство би било добро отмъщение за Лина. Казах ти, момичето е хитруша. Впрочем и братята й не са глупаци, но много им хлопа дъската.

Бяха стигнали до най-високото възвишение на Ордебек, откъдето градчето и нивите се виждаха като на длан. Капитанът протегна ръка на изток.

— Ей там е къщата на Вандермотови — каза той. — Капаците са вдигнати, значи, са станали. Показанията на Лео могат да почакат, ще ида да им кажа две думи. Когато Лина не е там, е по-лесно да се разприказват братята. Особено онзи, глинения.

— Глинен?

— Именно. От мека глина. Повярвай ми, взимай си влака и ги забравяй. Ако има нещо вярно в приказките за Боневалския път, то е, че той побърква хората.