Фред Варгас
Неудържимата армия (47)

XLVII

Сутринта земята беше още мокра и Адамсберг, седнал под ябълката, където бе закусил, с поставена зад гърба кутия захар, усещаше, че панталонът му става все по-влажен. Беше бос и се опитваше да улавя тревички с пръсти и да ги дърпа. Температурата бе паднала с поне десет градуса, небето беше мъгливо, но дръзновената сутрешна оса отново го бе открила. Елбо кълвеше на четири метра от прага на стаята, което беше значителен напредък. Никакъв напредък обаче нямаше откъм призрачния убиец, нощта бе преминала без произшествия.

На хоризонта се появи Блерио, който се приближаваше с възможната най-голяма бързина, която му позволяваше едрото туловище.

— Препълнена поща — каза той, когато стигна до Адамсберг.

— Моля?

— Пощата ви е препълнена. Не можах да се свържа с вас.

Големи кръгове под очите, небръснати бузи.

— Какво става, сержант?

— Дени дьо Валре е нямало как да дойде и да очисти някой Вандермот тази нощ. Мъртъв е, господин комисар. Побързайте, чакат ви в замъка.

— Как е умрял? — извика Адамсберг и се затича бос към стаята си.

— Убил се е, като се с хвърлил през прозореца — извика Блерио на свой ред и се смути, защото това не беше новина, която се съобщава на висок глас.

Адамсберг не си губи времето да се преобува, грабна телефона си, обу на бос крак наличните обувки и изтича да събуди Веранк. Четири минути по-късно се качваше в старата кола на сержанта.

— Давайте, Блерио, слушам ви. Какво знаем?

— Графът е открил тялото на Дени в осем и пет тази сутрин и е повикал Емери. Капитанът е отишъл без вас, не е могъл да се свърже. Изпрати ме да ви търся.

Адамсберг стисна устни. Като се прибраха от нощния пост, двамата с Веранк извадиха батериите на мобилните си, за да могат свободно да поговорят за младите бегълци. После, преди да си легне, комисарят забрави да сложи своята. И понеже гледаше на телефона си като на личен враг, какъвто той беше, повече не му обърна внимание.

— И какво казва?

— Че Дени дьо Валре се е самоубил, без сянка от съмнение. Тялото вони на уиски. Емери казва, че виконтът се е натряскал, за да си придаде смелост. Аз не съм толкова сигурен. Мисля, че му е станало лошо и се е навел да повърне през прозореца. Живее на втория етаж, а дворът долу е павиран.

— Паднал е случайно?

— Да. Первазите на прозорците на замъка са много ниски. Но понеже две от кутийките с успокоителни са празни и тази с приспивателните е отворена, капитанът мисли, че се е самоубил.

— В колко часа е станало?

— Към полунощ или към един часа. Този път съдебната лекарка дойде навреме и експертите също. Придвижват се по-бързо, когато става дума за виконта.

— Много ли лекарства е взимал?

— Сам ще видите, нощното му шкафче е затрупано с лекарства.

— Много ли пиеше?

Така разправят. Но никога толкова, че да се напие или да му стане лошо. Неприятното е — каза Блерио и направи гримаса, — че според Емери Дени е нямало да се убие, ако не бяхте насочили разследването към ловната му дружинка.

— Смята, че аз съм виновен?

— В известен смисъл. Защото снощи секретарят на Компанията на ловците се е появил в замъка за аперитива.

— Не са си губили времето.

— Обаче според графа после на вечерята Дени не е изглеждал обезпокоен. Само че в това семейство никой не обръща истинско внимание на другите. Всеки се храни в своя си ъгъл на огромната маса и почти не разговарят. Нямаме друго свидетелство, жена му е в Германия с децата.

— Емери би трябвало да мисли, че ако виконтът се е убил, значи, е виновен.

— Точно това казва. Познавате го вече малко капитана. Надува се — точно като за праправнук на маршал — и веднага се раздува. Казва само, че сте могли да подходите по друг начин. По-предпазливо, тихичко да съберете доказателства и да задържите Дени. Нямало да е мъртъв, ако сте го били направили.

— Но щеше да е затворен до живот и убийствата му да станат достояние на всички. Точно каквото не е искал. Как е графът?

— Шокиран, затворил се е в библиотеката. Но не скърби. Двамата не можеха да се понасят.

На два километра от замъка Адамсберг се свърза с Емери по телефона.

— Хартийката е у мен — обяви капитанът.

— Каква хартийка?

— Тъпото ти завещание, за бога! Прав си, двете деца на Вандермот наследяват всяко по една трета. Единственото предимство за Дени е, че получава замъка.

— Говори ли с графа?

— Нищо не може да се измъкне от него. Станал е остър като нож. Мисля, че не знае как да овладее положението.

— А за убийствата, извършени от Дени?

— Отхвърля ги до едно. Признава, че завареният му син не му е бил симпатичен и той на него. Но твърди, че Дени не може да е убил тримата мъже, нито да е цапардосал Лео, нито да е бутнал майор Данглар на релсите.

— Защо смята така?

— Защото го познава от тригодишната му възраст. Ще държи твърдо на версията си. Страх го е от скандала, нали разбираш.

— И каква е версията му?

— Че Дени толкова е пил, че му е призляло. Че като му е призляло, се е спуснал към прозореца, за да повърне. Че прозорецът е бил отворен, за да влезе свежия въздух след дъжда. Че му се е завило свят и е паднал.

— Ти какво мислиш?

— Грешката е и твоя — изръмжа Емери. — Посещението на секретаря на Компанията е задействало алармата. Поел е смес от лекарства и алкохол и е умрял. Но не по начина, който е бил избрал. Не в леглото си. Залитнал е към прозореца, навел се е да повърне и е паднал.

— Добре — каза Адамсберг, без да обръща внимание на упрека на капитана. — Как изтръгна завещанието от графа?

— Чрез натиск. Като му казах, че съдържанието ми е известно. Мръсна работа, Адамсберг, отвратителна. Без всякакво величие.

 

 

Адамсберг огледа разбитата глава на виконта, височината на прозореца, ниския перваз, местоположението на тялото, пръските от повръщано на земята. Виконтът наистина бе паднал от стаята си. В просторната стая едно шише от уиски се търкаляше на килима и три кутии с лекарства бяха отворени на нощното шкафче.

— Един невролептик, един анксиолитик и едно приспивателно — каза Емери, посочвайки последователно кутийките. — Бил е в леглото си, като ги е взимал.

— Виждам — рече Адамсберг, проследявайки следите от повръщаното, една на чаршафа, втора на двайсет сантиметра от прозореца, последната на перваза. — Когато се е почувствал зле, е имал рефлекса да се спусне към прозореца. Въпрос на достойнство.

 

 

Адамсберг седна в едно кресло малко встрани, докато двама експерти правеха оглед на стаята. Да, справката му в ловния клуб бе задействала самоубийството на Валре. Е да, след три убийства и два опита за убийство виконтът бе намерил своя изход. Адамсберг още виждаше плешивата му глава, разбита в плочите на двора. Не, Дени дьо Валре нямаше нито ръста, нито изражението на дързък убиец. Нищо диво, нито плашещо, просто леко надменен и затворен човек, в най-лошия случай малко рязък. Но го бе направил. С пушка, с брадва, с арбалет. Чак в този миг комисарят осъзна, че случаят в Ордебек е приключил. Че разпръснатите и несвързани събития внезапно са образували затворен кръг, така както затваряме голяма чанта с един бърз жест. Както се изваляват западните облаци. Осъзна, че ще отиде да види Лео за последен път, че ще й прочете още малко от любовната история или пък откъс за бременните кобили. За последен път ще види Вандермотови, Мерлуз, графа, Мърз, за последен път Лина, вдлъбнатината във вълнения дюшек, мястото си под кривата ябълка. При мисълта за тези сбогувания Адамсберг усети някакво неприятно чувство за недовършеност. Леко като пръста на Церк върху перата на гълъба. Утре ще върне Елбо в града, утре ще потегли за Париж. Неудържимата армия ще се изпари, Господарят отново ще се приюти в сянката. След като, каза си той ядно, с изпълнил цялата си мисия. Никой не може да победи Господаря Елекен. Всички така казваха и бяха прави. Тази година ще влезе в аналите на зловещата ордебекска легенда. Четирима сграбчени, четирима мъртви. Бе успял да попречи само на човешката намеса — спасил бе Ипо и Лина от набучване на вила.

Съдебната лекарка безцеремонно разтърси ръката му.

— Извинете — каза Адамсберг. — Не ви видях да влизате.

— Не е нещастен случай — каза тя. — Изследванията ще го докажат, но предварителният оглед показва, че е погълнал смъртоносна доза бензодиазепини и главно невролептици. И да не беше паднал от прозореца, пак щеше да е мъртъв. Самоубийство.

— Потвърждава се каза експертът по отпечатъците. — Имам само един вид отпечатъци, на пръв поглед неговите.

— Какво е станало? — попита лекарката. — Знам, че жена му е решила да живее в Германия със синовете си, но тази двойка вече от години е само виртуална.

— Разбрал е, че е разкрит — уморено каза Адамсберг.

— Пари? Разорен ли е бил?

— Не, от разследването. Убил е трима души, за малко да убие още един, плюс старата Леони, и се е готвел да убие още двама. Или четирима. Или пет.

— Той ли? — възкликна лекарката, отправяйки поглед към прозореца.

— Учудвате ли се?

— И още как. Той беше дребен играч.

— В смисъл?

— Веднъж месечно ходя да си изпробвам късмета в казиното в Довил. Там го срещам. Никога не съм говорила с него, но много може да се научи за човека, ако го гледаш как залага. Не смееше да вземе решение, искаше съвет, бавеше цялата маса с досадната си нерешителност и накрая залагаше съвсем дребна сума. Не беше от типа победител, не обичаше да рискува, беше плах играч. Трудно можеш да си представиш, че ще изгрее със собствена идея. Най-малко такава свирепа. Живееше само от предимствата на ранга си, от престижа си, от връзките си. Това беше неговата сигурност, мрежата му. Нали знаете, предпазната мрежа на цирковите артисти.

— А ако мрежата е била на път да се откачи?

— В такъв случай, разбира се, всичко е възможно — каза лекарката и се отдалечи. — Когато се задейства някоя жизненоважна аларма, човешката реакция е светкавична и непредвидима.

Адамсберг запомни фразата, той лично никога не би формулирал нещата така. Но това можеше да му послужи, за да успокои графа. Светкавични убийства, непредвидимо самоубийство, никога не притискай животното в ъгъла, колкото и да е цивилизовано и лъскаво. Знаеше всичко това, имаше различни начини да се каже. Слезе по голямото стълбище от навосъчен дъб, като си мърмореше думите, и извади мобилния си, който вибрираше в задния му джоб. Което му напомни, като докосна изсъхналата кал, че не се е преобул. Спря пред вратата на библиотеката, за да прочете съобщението на Ретанкур. Шест косъма на облегалката за глава лява пр. два сако костюма от приема. Камер потвърждава отрязани коси и захар мирис гараж. Адамсберг стисна апарата, обзет от детинското и смущаващо усещане за мощ, което бе изпитал предишния ден по време на бурята. Радост — първична, груба, варварска, победоносна. Бавно пое дъх два пъти, прекара ръка по лицето си, за да заличи усмивката, и удари с длан по вратата. Докато чакаше отговора на графа, който бе гневен и придружен с почукване с бастуна по земята, фразата на съдебната лекарка бе изчезнала до последната дума, удавена в непрозрачните води на мозъка му.