Фред Варгас
Неудържимата армия (35)

XXXV

Веранк не спеше. Застанал прав до прозореца, той наблюдаваше. През цялата вечер Данглар бе имал особен вид, Данглар предвкусваше някакво удоволствие, някаква победа, Данглар обмисляше някакъв удар. Професионален удар, смяташе Веранк, защото майорът едва ли щеше да отиде на посещение в бардаците, споменати от Емери. Или щеше да го обяви, без да се смущава. Любезното държане, с което бе затворил устата на детинската си ревност, още повече бе обезпокоило Веранк. Той предполагаше, че Данглар е на път да направи удар в разследването и си мълчи, за да го изпревари и да си осигури преднина, с която да блесне пред Адамсберг. Утре щеше гордо да поднесе своето постижение на комисаря. За Веранк това беше без значение. Нито пък го дразнеше планът, който тресеше обикновено трезвата глава на майора. Но в разследване, в което убийствата се следват толкова отблизо, човек не ходи никъде сам.

В 1:30 сутринта Данглар още не се бе появил. Разочарован, Веранк се опъна облечен в леглото.

Данглар беше навил будилника си за 5:50 и бързо бе заспал, което рядко му се случваше, всъщност само когато заради някакво бъдещо действие му се налагаше да спи бързо и добре. В 6:25 сутринта той седна зад волана, отпусна ръчната спирачка и леко подкара колата по наклона, за да не събуди никого. Запали мотора чак когато излезе на общинския път и кара бавно двайсет и два километра със спуснат сенник. Кореспондентът му, мъж или жена, го бе помолил да не се набива на очи. Фактът, че този кореспондент го взимаше за комисаря, беше добре дошъл. Намери бележката в джоба на сакото си предишния ден. Бе написана с лявата ръка или с ръка на не особено грамотен човек. Господин комисар, имам нещо да кажа за Глейо, но на условие че се крия. Много е опасно. Среща на гара Серне перон А 6 и 50 точно. БЛАГУДАРЯ. Бадете — тази дума беше задраскана и преписана — много внимателен и не закаснявайте.

Като си припомняше събитията от предишния ден, Данглар реши, че авторът на бележката я е пуснал в джоба му, когато се е смесил с малката тълпа пред дома на Глейо. Преди, в болницата, бележката я нямаше.

Майорът паркира под едно дърво и се отправи към перон А, като дискретно заобиколи малката гара. Сградата на гарата, която се намираше извън града, беше затворена и наоколо нямаше жива душа. От таблото с разписанието на влаковете Данглар установи, че нито един влак не спира в Серне преди 11:12 ч. Следователно нямаше риск някой да се появи на перона, преди да изминат 4 часа. Кореспондентът му бе избрал едно от редките места, където усамотението беше гарантирано.

 

 

Когато гаровият часовник показа 6:48, Данглар седна на една пейка на перона, прегърбен както обикновено, нетърпелив и малко преуморен. Бе спал само няколко часа, а без девет часа сън енергията му се разпадаше. Но мисълта да се класира първи го стимулираше, караше го да се усмихва и му носеше истинска наслада. Работеше с Адамсберг от повече от двайсет години и като наблюдаваше спонтанното съучастничество между комисаря и лейтенант Веранк, настръхваше в буквалния смисъл на думата. Данглар беше прекалено умен, за да се захранва с лъжи, и знаеше, че отвращението му е чисто и просто срамна ревност. Дори не беше сигурен, че Веранк му оспорва мястото, но не можеше да устои на изкушението да го изпревари. Данглар вдигна глава и преглътна, прогонвайки някакво смътно усещане, че се държи недостойно. Адамсберг не беше моделът, по който би се равнявал. Напротив, маниерите и мислите на този човек обикновено го дразнеха. Но уважението, дори обичта към него му бяха необходими, сякаш това неопределимо същество можеше да го предпази или да оправдае съществуването му. В 6:51 усети силна болка в тила, хвана се за главата и рухна на перона. Минута по-късно тялото на майора лежеше на релсите.

 

 

На перона видимостта беше такава, че Веранк успя да намери удобно място за наблюдение зад един семафор чак на двеста метра от Данглар. Оттук не виждаше добре, затова, когато забеляза мъжа, той беше на два метра от майора. Ударът, който му нанесе по каротидната артерия с острата страна на ръката, и падането на Данглар продължиха само няколко секунди. Когато мъжът завлачи тялото към ръба на перона, Веранк вече тичаше. Беше все още на около четирийсет метра, когато Данглар падна върху релсите. Мъжът се отдалечаваше с големи и тежки крачки.

Веранк скочи на релсите, хвана лицето на Данглар, който му се стори смъртно блед на сутрешната светлина. Устата му беше отворена и омекнала, очите — затворени. Веранк намери пулса, повдигна клепките над празните очи. Данглар беше зашеметен, дрогиран или на път към оня свят. Голяма синина вече се появяваше отстрани на шията му около една ясна следа от инжекция. Лейтенантът прекара ръце под раменете му, за да го вдигне и качи на перона, но това инертно тяло тежеше деветдесет и пет кила и бе невъзможно дори да го помръдне. Трябваше му помощ. Изправи се, плувнал в пот, за да извика Адамсберг, когато чу характерното далечно свирене на влак, който пристига с голяма скорост. После видя отляво да се приближава шумната маса на машината и панически се хвърли върху тялото на Данглар. С огромно усилие успя да го измести така, че да лежи между двете релси, и опъна ръцете му покрай бедрата. Влакът отново изсвири сякаш в пристъп на отчаяние, лейтенантът се надигна на мускули и се изтърколи на перона. Вагоните преминаха с трясък, после грохотът се отдалечи. Веранк бе неспособен да помръдне, било защото нечовешкото усилие бе амортизирало мускулите му, било защото му беше непоносимо да погледне към Данглар. Обхванал главата си с ръце, той усети, че бузите му са мокри от сълзи. Някаква кратка информация, една-единствена, се въртеше в изпразнената му глава. Разстоянието между горната част на тялото и долната част на влака е само двайсет сантиметра.

 

 

Петнайсет минути по-късно лейтенантът успя да се изправи на лакти и да пропълзи до ръба на перона. С глава, подпряна на ръцете, той рязко отвори очи. Данглар имаше вид на мъртвец, грижливо разположен между лъскавите релси, които сякаш бяха дръжките на луксозна носилка. Но беше непокътнат. Веранк отпусна чело на ръката си, извади мобилния си телефон и се обади на Адамсберг. Да дойде веднага на гарата в Серне. После издърпа револвера си от кобура, освободи предпазителя, хвана оръжието в дясната си ръка и постави пръст върху спусъка. Отново затвори очи. Разстоянието между горната част на тялото и долната част на влака е само двайсет сантиметра. Сега си спомни историята от миналата година, на пътя на бързия влак Париж — Гранвил. Човекът беше толкова пиян и отпуснат, че когато влакът минал отгоре му, само пълната липса на рефлекс му бе спасила живота. Веранк усети, че краката му изтръпват, и започна бавно да ги раздвижва. Те реагираха сякаш бяха направени от памук, като в същото време тежаха колкото гранитни павета. Двайсет сантиметра. Голям късмет, че тоталното отсъствие на мускулатура у Данглар му бе позволило да се сплеска между релсите като парцал.

 

 

Когато чу, че някой тича зад него, Веранк седна на перона по турски, загледан в Данглар, сякаш това ежесекундно внимание би могло да попречи на минаването на втори влак или на плъзгането му към смъртта. Беше му говорил с нелепи фрагменти от изречения, дръж се, не мърдай, дишай, без да изтръгне дори примигване в отговор. Но сега виждаше, че меките устни потрепват при всяко вдишване, и бдеше над това незабележимо движение. Съзнанието започваше да му се връща. Мръсникът, определил среща на Данглар, бе скроил безупречен план, като го бе хвърлил под бързия влак Кан — Париж в час, когато нямаше никакъв риск някой свидетел да се намеси. Щяха да го открият часове по-късно, когато упойката, каквато и да беше, щеше да е изчезнала от тялото му. Дори нямаше да се сетят да търсят упойка. Какво щяха да кажат при разследването? Че меланхолията на Данглар се е задълбочила в последно време, че се е боял да не умре в Ордебек. Че мъртвопиян е дошъл да легне върху релсите, за да се убие. Странен избор, наистина, но бълнуването на пияния и склонен към самоубийство човек не може да се измери с линийка, така че с това щяха да приключат.

Веранк обърна поглед към ръката на рамото му — ръката на Адамсберг.

— Слизай бързо — каза му Веранк. — Аз не мърдам оттук.

Емери и Блерио вече бяха хванали тялото на Данглар за раменете и Адамсберг скочи на релсите, за да му вдигне краката. След това Блерио не можа да се качи сам на перона и се наложи да го издърпат за ръцете.

— Доктор Мерлуз идва — каза Емери, сведен над гърдите на Данглар. — Според мен е напълно дрогиран, но не е в опасност. Сърцето бие бавно, но равномерно. Какво точно стана, лейтенант?

— Някакъв тип — каза Веранк с все още неукрепнал глас.

— Не можеш ли да станеш? — попита го Адамсберг.

— Май не. Нямаш ли алкохол или нещо такова?

— Имам, как — каза Блерио и извади шишенце с евтин алкохол. — Още няма осем, може да те изгори.

— Точно това ми трябва — увери го Веранк.

— Закусвали ли сте?

— Не. Цяла нощ будувах.

Веранк отпи една глътка с гримасата, която означава, че течността изгаря вътрешностите му. После още една и върна шишето на Блерио.

— Можеш ли да говориш? — попита Адамсберг, който, седнал и той по турски до него, забеляза следите от сълзи по бузите му.

— Да. Просто изпаднах в шок, нищо повече. Надхвърлих физическата си издръжливост.

— Защо си будувал?

— Защото Данглар замисляше някакъв тъп самотен номер.

— Значи, и ти си забелязал.

— Да. Искаше да ме изпревари и си помислих, че това е опасно. Смятах, че ще излезе вечерта, но той потегли едва в 6:30. Взех другата кола и го проследих отдалеч. Дойдохме тук — Веранк махна с ръка към гарата. — Някакъв тип го удари по врата и го хвърли на релсите. Тичах, онзи също тичаше, а когато се опитах да извадя Данглар отдолу, се оказа невъзможно. А влакът идваше.

— Бързият Кан — Париж — тържествено каза Емери, — който минава в 6:56.

— Да — каза Веранк, като наведе глава. — И може да се каже, че наистина е бърз.

— Да му се не знае — пророни Адамсберг през зъби.

Защо Веранк бе проследил Данглар? Защо не той? Защо бе оставил лейтенанта в този ад? Защото планът на Данглар бе насочен срещу Веранк и Адамсберг го бе сметнал за нещо, което може да се пренебрегне. За работа между мъже.

— Имах време само да преместя Данглар и да го сложа да легне между релсите, не знам как успях, и да се изкача на перона, не знам как. Мамка му, беше много тежък, а перонът много висок. Усетих влакът да минава зад гърба ми по раздвижения въздух. Двайсет сантиметра. Двайсет сантиметра има между горната част на тялото, на отпуснато тяло, на пияно тяло, и долната част на влака.

— Не знам дали бих се сетил — каза Блерио, който гледаше Веранк с леко изумено изражение, като в същото време съзерцаваше с възхита кестенявата коса на лейтенанта, прорязана от петнайсетина ненормални рижи кичури, който сияеха като макове върху разорана нива.

— Нападателят? — попита Емери. — Дали не беше як като Иполит?

— Да. Беше едър. Но аз бях далече, а той носеше качулка и ръкавици.

— Иначе как беше облечен?

— С кецове и нещо като фланелка. Морскосиня или тъмнозелена, не знам. Помогни ми, Жан-Батист, мисля, че вече мога да се изправя.

— Защо не ми се обади, преди да тръгнеш след него? Защо тръгна сам?

— Това беше нещо между него и мен. Нелепа инициатива от страна на Данглар, нямаше смисъл да те намесвам. Не си представях, че може да стигне дотам. Той тръгна сам-самин / с голяма мъка на сърце…

Веранк спря да стихоплетства и сви рамене.

— Е, не — прошепна той, — не ми се ще.

 

 

Дойде доктор Мерлуз и се засуети около майор Данглар. От време на време клатеше глава и повтаряше: „Минал под влака, минал под влака“, сякаш се опитваше да се убеди в изключителния характер на това, което преживяваше в момента.

— Вероятно му е инжектирана добра доза упойка — каза той, като се изправи и направи знак на двамата санитари, — но имам чувството, че вече почти не действа. Ще го занесем в болницата и внимателно ще ускоря събуждането. Но говорът му ще се върне след два часа, така че не идвайте по-рано, господин комисар. Има контузии, които се дължат на удара по каротидната артерия и падането върху релсите. Но мисля, че нищо не е счупено. Минал под влака, не мога да повярвам.

Адамсберг проследи с поглед отдалечаващата се носилка. Усети, че изпада в закъснял шок. Но електрическото топче не се появи на тила му. Несъмнен ефект от лечението на доктор Елбо.

— Лео? — попита той Мерлуз.

— Снощи седна и яде. Извадихме сондата. Но не говори, само от време на време се усмихва, сякаш в главата й има някаква мисъл, която не може да достигне. Ще речеш, че вашият доктор Елбо е блокирал речевата функция, така както би дръпнал шалтер. И че ще я задейства, когато сметне за необходимо.

— Такъв му е наистина маниерът.

— Писах в дома му във Фльори, за да му съобщя новини от Лео. Като адресирах писмото до директора, както ме посъветвахте.

— Затвора във Фльори — уточни Адамсберг.

— Знам, господин комисар, но не ми е приятно нито да го казвам, нито да го мисля. Както знам и че вие сте го арестували и не искам да знам какво е направил. Нищо медицинско, надявам се?

— Нищо медицинско.

— Минал под влака, не мога да повярвам. Само самоубийците се хвърлят под влака.

— Именно, докторе. Това не е обичайно оръжие. Но тъй като е реномиран начин за самоубийство, смъртта на Данглар щеше лесно да мине точно за такова. За персонала на болницата поддържайте версията за самоубийството и доколкото е възможно, гледайте нищо да не изтича навън. Не искам да подплаша убиеца. Който в момента сигурно смята, че жертвата му е прегазена от колелетата на бързия влак. Да го оставим да смята така няколко часа.

— Ясно — каза Мерлуз, като присви очи и си придаде изражение, по-проницателно от необходимото. — Искате да го изненадате, да го издебнете.

 

 

Адамсберг нямаше подобно намерение. Линейката се отдалечи и той закрачи по перон А, изминавайки в двете посоки не повече от двайсет метра, за да не се отдалечи от Веранк, на когото сержант Блерио — видя това — бе дал няколко бучки захар. Блерио. Бучката захар. Без да иска, комисарят отбеляза, че сержантът не хвърля обвивките на бучките на земята. Намачкваше ги на малко топче и си ги пъхаше в предния джоб на панталона. Емери, чиято униформа за първи път беше пораздърпана, толкова бързо се бе облякъл, за да дойде на гарата, се доближи до него, поклащайки глава.

— Не виждам никаква следа около пейката. Нищо, Адамсберг, не разполагаме с нищо.

Веранк със знак си поиска цигара от Емери.

— И бих се учудил, ако Данглар е способен да ни помогне — каза той. — Нападателят го изненада изотзад и не му остави време да обърне глава.

— Как така машинистът на влака не го е видял? — попита Блерио.

— В този час слънцето е греело в очите му — каза Адамсберг. — Карал е право на изток.

— Дори да го беше видял — добави Емери, — нямаше да успее да спре машината, преди да измине неколкостотин метра. Лейтенант, как ви хрумна да го проследите?

— Просто се подчинявах на правилника, предполагам — усмихна се Веранк. — Видях го, че излиза, и го проследих. Защото при такова разследване човек не се движи сам.

— А той защо с тръгнал сам? Изглежда ми по-скоро благоразумен човек.

— Но самотен — добави Адамсберг, за да го извини.

— И този, който му е определил среща, сигурно е изискал от него да отиде сам — въздъхна Емери. — Както обикновено. Ще се видим в управлението, да организираме охраната на Мортанбо. Адамсберг, успя ли да издействаш двама души от Париж?

— Трябва да са тук преди 14 часа.

Веранк се чувстваше достатъчно добре, за да седне на кормилото, и Адамсберг кара след него до ханчето на Лео, където лейтенантът бързо хапна супа от кутия и веднага отиде да спи. Докато вървеше към стаята си, Адамсберг се сети, че предишния ден е забравил да даде зърна на гълъба. И бе оставил прозореца отворен.

Но Елбо лежеше в една от обувките му, така както други от себеподобните му биха се настанили горе над огнището, и търпеливо го чакаше.

— Елбо — каза Адамсберг, като вдигна обувката с гълъба и постави и двете на перваза на прозореца, — трябва да поговорим сериозно. Ти си на път да излезеш от естественото си състояние, тръгнал си по наклонената плоскост на цивилизацията. Краката ти са излекувани, можеш да летиш. Погледни навън. Слънце, дървета, гълъбици, червеи и насекоми в изобилие.

Елбо изгука, което като че ли беше добър знак, и Адамсберг го постави на ръба на перваза.

— Излитай, когато поискаш — каза му той. — Не ме мисли, аз ще проявя разбиране.